Уилям Шекспир
Сонети (1)

I-L

I.

Плод искаме от всяка дивна твар,

та хубостта слана да не попари

и щом повехне старият ластар,

да го повторят младите ластари.

А ти, сгоден за светлия си взор,

огряваш се със своето гориво,

в обилието сееш глад и мор

и себе си рушиш немилостиво.

Света със младостта си украсил,

недей се кри на свойта пъпка в гроба.

Вестителю на цветния април,

не се пилей в скъперническа злоба.

 

Жали света, о, лакомнико млад,

и с рожбите му не засищай глад.

 

 

II.

Щом дълги зими обсадят лика ти

и в нивата му изорат бразди,

ще се прокъса плащът, много пъти

събирал жадни погледи преди.

Дали, ако попитат де е тука

на хубостта ти грейналият ден,

ще им признаеш срамно как мъждука

на хлътнали две очни ями в плен?

Как по-достойно би си служил с нея,

да можеше да кажеш: „Тоя син

отчет ми е и в него днес живея.

Той адвокат пред Бог ми е един.“

 

Наново ще се върнеш в син такъв

и пак ще сгрееш старата си кръв.

 

 

III.

Ти на лицето в свойто огледало

че трябва друго да роди кажи.

Щом копие до днес не е създало,

не една майка то ще натъжи.

Че има ли в света жена, чиято

утроба ще отбягва твоя плуг?

Кой в гроб би сложил времето крилато,

на свойто себелюбие съпруг?

В теб майка ти оглежда се, видяла

в лика ти своя радостен април.

Ти също през прозорец в зима бяла

без бръчки ще се гледаш в образ мил.

 

Но избереш ли самотата, знай,

лицето ти умира с твоя край.

 

 

IV.

Защо ли хубостта ти разпилява

наследството си върху теб така?

Природата назаем само дава

и щедра е към щедрата ръка.

Защо, скъпернико, дарен богато,

прахосваш туй, което би раздал?

Лихварю губещ, сред купчини злато

защо от нищета си залинял?

Със себе си търгуваш за изгода

и себе си накрая мамиш сам.

Но викне ли те майката-природа,

как лихвата ще начислиш, не знам.

 

Наместник направи от хубостта,

не я погребвай девствена в пръстта.

 

 

V.

О, часовете, толкова умело

ваяли взора, всички взори сбрал,

като тирани дивното си дело

ще сринат в пепелта без капка жал.

Че Времето отвежда всеки юли

в противните мъгли на есента,

смразява сока и листата брули

и сипе сняг по всяка красота.

Тогава, да не беше аромата

на лятото заключен във стъкло,

и хубостта би литнала, горката,

без вест, че другояче е било.

 

Но зимите не плашат никой цвят,

запазил свойта същност в аромат.

 

 

VI.

И нека зимата без извлек чист

не те изтрие с грапава десница.

Спести у други взора си лъчист

пред залеза. Ухай във стъкленица.

Не е лихварство черно туй, пари

родило от отдаденото взаем.

За себе си се в други сътвори,

един, но в нови десет възвръщаем.

И десеткратно ще си по-щастлив,

повторят ли те десетте достойно.

Смъртта ще е безсилна, ако жив

се съхраниш в потомство многобройно.

 

Недей да завещаваш на смъртта

и червеите тая красота.

 

 

VII.

Щом горното око заисвисява

горящо чело, земните очи

покланят се пред новата му слава

и в тях покорство трепетно личи.

Качи ли то небесната могила,

същински момък в силните си дни,

как всяка земна твар е дъх стаила

и следва пътя златен, погледни!

Но щом заслиза с прашна колесница

и като старец гасне в тъмнина,

как всякоя възторжена зеница

полека се отвръща настрана!

 

И ти, заченал син, ще грейнеш пак

във погледите, щом те скрие мрак.

 

 

VIII.

Защо сред звуци, нежен звук, тъгуваш

Със сладост не воюва сладостта.

Как радостта си без охота чуваш,

на скуката как даваш радостта!

Но щом хармония на звуци, слети

в любовно цяло, дразни твоя слух,

там значи чуваш укорни съвети,

за собствената многогласност глух.

Виж струната, венчана нежно с друга,

как я докосва и поражда тон —

баща, дете и радостна съпруга —

как всички те запяват в унисон!

 

И едногласно хорът им кънти:

„Един останал, нищо ще си ти!“

 

 

IX.

Дали за да не насълзиш вдовица,

прахосваш се в такава самота?

Но ако не дариш света с дечица,

той ще оплаква твойта красота.

Светът вдовица ще ти е, ще плаче,

че образа си не оставяш тук.

Вдовицата във своето сираче

поне съзира мъртвия съпруг.

Прахосникът се из света пилее,

ала светът наследник му е пак.

Но няма хубостта да оцелее,

ако скъперникът й стане враг.

 

За другите нехае, който сам

на себе си навлича тоя срам.

 

 

X.

Позор! Ти май че никой не обичаш,

шом себе си с любов не си дарил.

Обичан си — и сам не го отричаш,

но май на тебе никой не е мил.

И май си обладан от злостна злоба,

та заговор на себе си кроиш

и гледаш да порутиш право в гроба

постройката, що трябва да градиш.

О, друг бъди, да видиш в мен промяна!

В тъй дивен храм омраза не седи.

Дарявай щедро щедростта засмяна

или поне самичък се щади.

 

О, пресъздай се в други зарад мен

и ще останеш в другите спасен.

 

 

XI.

Тъй както вехнеш, тъй ще разцъфтяваш

у някой друг, напускайки света

и тая млада кръв, що днес му даваш,

ще ти възвърне утре младостта.

Това е красота и мъдрост висша.

Без нея грях и старост ще сломят

самото време, що в човека диша,

и в петдесет лета ще спре светът.

Ония, дето естеството прави

безлики, груби, нека мрат без плод.

Но то на тебе щедър дар остави —

ти щедро го предай на друг живот.

 

Печат извая то у тебе. Ти

печата с копия обезсмърти.

 

 

XII.

Като броя звъна на часовете

и виждам нощ как пак деня гаси,

когато гледам как повяхва цвете

и как сребреят здрачните коси,

и като видя, че дървета голи

не крият с балдахина си стада

и сноповете летен злак наболи

върху носилка вирят в скреж брада,

за хубостта ти сещам се тогава,

как с времето ще рухне в съсипни,

че всяка земна хубост преминава

и гине, щом в потомство пак кълни.

 

Ще я спаси от Времето-косач

единствено невръстен детски плач.

 

 

XIII.

О, свой да беше! Ала свой си, скъпи,

единствено докато тук си жив.

Готов бъди, щом краят ти настъпи

и дай на други образа красив,

та хубостта, която всеки връща

на Собственика, вечно да расте

и ти да бъдеш свой и да е съща

матрицата ти в някое дете.

Тъй дивен дом кой дава на провала,

щом с мъжка грижа би го укрепил

срещу смразяващата зимна хала

и вихъра, мъртвешки глас извил?

 

Прахосник някой! От баща роден,

от син дочуй: „Баща роди и мен.“

 

 

XIV.

Не по звездите съдя за нещата,

а пак съм с астрология зает —

но не предсказвам никому съдбата,

нито предричам суша, чума, гнет.

Не мога да посочвам часовете

на буря, дъжд или на слънчев ден,

ни да чета възхода на кралете

по знаците, изписани над мен.

Познание очите ти ми дават.

Там казват ми най-трайните звезди,

че истина и красота остават,

щом твойто аз във друг се прероди.

 

Ако ли не, съдбата си узнай:

те двете ще изчезнат с твоя край.

 

 

XV.

Щом спомня си, че пъпката зелена

е съвършена само кратък час,

че сме актьори тук на тая сцена,

а публика звездите са над нас,

че само стръкове са всички хора —

едно небе сади ги и бере,

растат, а после вехнат във умора,

додето сокът в жилите им спре,

о, мисълта, че тленен си тогава

красив те прави в моите очи,

де Времето-прахосник убеждава

разрухата да те обезличи.

 

И с времето воювам от любов:

то лист ти взема, аз ти давам нов.

 

 

XVI.

Ала защо със средство по-добро

не почнеш със тирана Време свада

и с друго, не с туй ялово перо

не срещнеш пагубната му обсада?

Девичите градини са безчет,

които в лятото на дните ясни

по-ярко от изкусния портрет

ще те запаметят в цветя прекрасни.

Така живот живота ще краси.

Ни аз, ни Времето с писеца вечен

ще те спасим такъв, какъвто си

в очите на потомъка далечен.

 

Отдай се, да се съхраниш навек

в портрета жив на другия човек.

 

 

XVII.

Лъжа, потомството ще заяви,

е тоя стих за твойта добродетел,

макар че той е гробница, уви,

и цял те крие, Бог ми е свидетел.

Ако добре опиша твоя взор

и в нов размер размеря хубостта ти,

„Поетът мами“, ще тръбят във хор.

„Кой бог такъв божествен дар ще прати?“

И присмех като някой стар глупец

ще сбират мойте листи пожълтели.

Ще виждат там на древния певец

размера кух, хвалбите неумели.

 

А дваж могъл би да останеш жив:

в стиха ми и в наследника красив.

 

 

XVIII.

Дали със летен ден да те сравня?

Но ти си по-умерен и омаен.

Обрулват бури майските цветя

и лятото е с договор нетраен.

Окото вишно ту изсипва жар,

ту крие златен лик на небосвода

и всеки чар отдава своя чар

на случая и хищната природа.

Но вечни ще са твоите лета

и чаровете ти сред тях ще греят,

и няма да се хвали с теб смъртта,

щом вечни редове я надживеят.

 

Докато има хора и очи,

във тоя стих ликът ти ще личи.

 

 

XIX.

Всеядно време, притъпи пастта

на царствен лъв, на тигър без пощада,

чедата земни погълни в пръстта,

кръвта на феникс изгори на клада.

Твори сезони разни в своя ход.

Преправяй, бързоного време, смело

света широк с нетрайния му плод.

Едно не почвай само грешно дело:

с минути този лик недей грози,

не му чертай бразди с перото вечно.

Такъв неопетнен го опази

за пример на потомството далечно.

 

Но не, руши на воля. Без това

той млад живее в моите слова.

 

 

XX.

Със женски лик, творен от естеството,

си ти, любима и любим в едно.

Сърцето ти е женско, но без злото

изменчиво, за женските петно.

Очите ти от взора на жената

са по-сияйни, но не се въртят.

Те хвърлят по предметите позлата

и всеки цвят е скрит във твоя цвят.

Отпърво бил си за жена създаден,

но влюбена, природата реши

да ти добави нещо, и принаден,

излишъкът от тебе ме лиши.

 

Е, щом жените радва знакът нов,

на тях го дай. На мене дай любов.

 

 

XXI.

Аз никак не приличам на поета,

за хубост изрисувана запял,

накичил стих със седемте небета

и всяка прелест в нейната съзрял,

добавил към сравненията смели

слънца, луни и звездния чертог,

цветята, в ранна пролет нацъфтели

и всяка хубост, пратена от Бог.

По-вярна обич има в мойта рима,

и чуйте всички, любовта ми пак

със всяка жива хубост е сравнима

и без да е сияйно слънце в мрак.

 

Хвалби да сипят хорските уста.

Не съм търгаш, да хваля хубостта.

 

 

XXII.

Не вярвам аз на свойто огледало,

че стар съм, щом си с младостта връстник.

Но видя ли браздите, изорало

безжалостното Време в твоя лик,

смъртта си ще очаквам. Красотата

сърцето мое, дето носиш ти,

като достойна дреха ти намята,

а твоето сърце у мен тупти.

И как по-стар от теб да съм тогава?

Любими, аз съм в твоите ръце.

Пази се, както нежно съхранява

гръдта ми-дойка твоето сърце.

 

Но щом сломи се мойто, не дири

това сърце, което ми дари.

 

 

XXIII.

Подобно някой слаб актьор на сцена,

забравящ ролята си час по час

и като твар, от буен гняв вбесена

и слаба зарад силния си бяс,

и аз от страх, че ти ми нямаш вяра

забравям пак любовния обряд

и силата на любовта ме кара

от слабост да превия кротко врат.

Но книги по-изкусно от устата

ще изговорят моя иск без свян

и вместо мен ще молят за отплата,

щом от любов езикът е скован.

 

Езика ням на любовта учи,

че любовта се чува със очи.

 

 

XXIV.

Окото-рисувач е начертало

твоята форма в туй сърце-скрижал,

а рамка й е цялото ми тяло.

Аз перспективата съм овладял.

През майстора прозирай в занаята,

и сам ще видиш — образът ти мил

в ателието на гръдта стената

краси, що с твоя взор съм остъклил.

Очите тъй отплащат на очите.

Щом мойте те рисуват, твоят взор

ще служи за прозорец, та лъчите

да те достигат в новия затвор.

 

Но недоучен, взорът очерта

едната форма, не и същността.

 

 

XXV.

И нека галеникът на небето

се хвали с почестите на деня,

пък аз, комуто е това отнето,

ликувам със каквото най ценя.

Простира горди листи фаворита,

но слънчоглед е този фаворит,

че гордостта му в него е зарита

и го попарва погледът сърдит.

Войникът, в битки сто пожънал слава,

сломи ли го врагът едничък път,

честта от списъка го изличава,

и начаса забравя го светът.

 

Блажен съм значи, влюбен и любим,

теб неотлъчил, сам неотлъчим.

 

 

XXVI.

Сеньоре на сърцето ми, с васалство

към теб възторжен дълг ме прикова.

Послание ти пращам в твойто кралство,

не ум, а дълг да проявя в слова.

Дълг тъй голям, че моят ум е беден

и в думи зле облича мисълта,

ала със образ, в твоя ум изпреден,

ти ще покриеш тази голота,

дорде звездата, пътя ми чертала,

ме озари с по-ласкави лъчи

и моята любов одрипавяла

преоблече пред твоите очи.

 

Тогава ще се хваля със любов.

А дотогаз да млъкна съм готов.

 

 

XXVII.

След пътя труден тялото жадува

постеля, за нозете скъп приют.

Но стигне ли я то, умът пътува

и почва своя по-усилен труд.

Че рой от мисли-пилигрими крачи

към тебе, най-обичния светец,

и пак подпира тежките клепачи,

и аз се втренчвам в мрака, зрящ слепец.

И само дето взорът на душата

съзира сянката ти във нощта,

а тя виси като брилянт в тъмата

и й придава нова красота.

 

Тъй дене тялом, нощем с мисли рой

за теб, за мене няма миг покой.

 

 

XXVIII.

И как в отмала сладостна тогава

да легна, щом лишен съм от съня?

И щом денят нощта не приласкава,

а мъчи я и мъчи тя деня?

Но ден и нощ забравят крамолите

и всеки получава свойта част:

денят тежи ми с труд, нощта с тъгите

на разстоянията между нас.

И казвам на деня, че ти, светило,

и сред мъглите ще го озариш.

Подир шептя на нощното чернило,

че и в нощта беззвездна пак искриш.

 

Но ден след ден по-дълга е скръбта

и скръб след скръб се трупат през нощта.

 

 

XXIX.

Щом хулен от Фортуна и тълпата,

пак заоплаквам своя дял горчив

и с празни вопли стряскам небесата

и се окайвам, че съм още жив,

че рай на друг животът обещава,

че хубост и другари му е дал,

перо щастливо, поетична слава,

пък мойта радост носи ми печал,

тогава със сърце, от скръб обзето,

за теб се сещам, и духът в захлас

политва, чучулига във небето,

да срещне утринта със ясен глас.

 

Тогава аз, богат със спомен скъп,

на кралство даже бих обърнал гръб.

 

 

XXX.

Щом пред съда на мисъл мълчалива

пак викна някой спомен отлетял,

въздишайки по всяка цел красива

и часовете, дето съм пилял,

очите ми, незнаещи сълзите,

удавя плач за мъртвия другар

и сещам пак на любовта тъгите

и жаля не един познайник стар.

Тогава аз скърбя със скърби нежни

и се понасям от тъга в тъга,

опечален с печалите си прежни,

като че ли изпитвам ги сега.

 

Но спомня ли си теб, обръщам гръб

на миналата загуба и скръб.

 

 

XXXI.

Във твойта гръд сърцата са събрани,

които, мислех, гробът вече скри,

и всичко, споделено в любовта ни

със мъртвите приятели добри.

И колко ли жалейни сълзи святи

набожно присвои си любовта

от моя взор и лихвата им прати

в ковчежето на твойта красота!

О, гроб любовен, теб те украсиха

трофеи от покойник не един.

Те всички с част от мене те дариха

и днес на чуждото си властелин.

 

Най-скъпите за мен лица си сбрал

и ти си те, и в тебе аз съм цял.

 

 

XXXII.

Щом надживееш сетния ми ден,

когато в прах приятелят ти скрит е

и трябва в сътворените от мен

несносни думи да се взрат очите,

с по-сръчното си време ги сравни

и нищо, че са толкоз остарели,

за тяхната любов ги съхрани,

а не за тези рими неумели.

Една едничка почит ми отдай.

Кажи: „Да беше Музата му жива,

потомък би създала, то се знай,

от ранг по-висш, с осанка по-красива.

 

Да, за стила чета поета нов,

а него — зарад силната любов.“

 

 

XXXIII.

Не един светъл изгрев съм видял

да гали върховете с грейнал лик

и да покрива злака разцъфтял

с небесно злато, славен алхимик,

а после, на света обърнал гръб,

да пуска облак да го порази,

и от света, потънал цял във скръб,

посрамено на запад да пълзи.

От свойто слънце бях огрян и аз,

и блясъкът обля и мен в зори.

Ала уви, то мое бе за час

и начаса пак облак ме покри.

 

Ала това не прави го немило.

С петна е и небесното светило.

 

 

XXXIV.

Защо ли обеща ми слънчев ден,

да тръгна тъй на път без наметало,

щом облаци надвиснаха над мен

и скриха те под черно покривало?

Наистина, показваш се оттам

дъжда да ми изтриеш от страните,

но кой би хвалил лековит балсам,

щом раната оставя си следите?

От твоя срам по-малко не боли

и твойто разкаяние не топли.

Печалният виновник надали

би облекчил страдалческите вопли.

 

Но с перли плаче твоята любов.

За откуп да ги взема съм готов.

 

 

XXXV.

За стореното не жали и миг.

Потокът в кал е, розата — трънлива,

плодът — червив, а слънчев, лунен лик

ту дим, ту затъмнение ги скрива.

Човеците грешат, затуй сгреших,

че извиних те с примери стотина.

Зарад греха ти се опорочих

и май защитата греха надмина.

И май ищецът ти е адвокат,

щом разум брани грях на сетивата,

и аз накрай излизам виноват.

Такъв двубой разгаря се в душата,

 

че ставам съучастник огорчен

на сладкия крадец, ограбил мен.

 

 

XXXVI.

Отделен всеки нека си остава,

макар и в любовта да сме едно,

та аз без помощта ти сам тогава

да нося всяка хула и петно.

Да, нашата любов е неделима,

макар че злост в живота ни дели.

Промяна няма в двама ни да има,

но губим сладки мигове, нали?

Вината ми ще ти спести позора

и непознати ще сме пред света.

С мен щедър не бъди пред други хора,

на името си да спасиш честта.

 

Но не, прави го! Мой си без това

и мои са похвалните слова.

 

 

XXXVII.

Както бащата, вече белокос,

се радва на сина си на успеха,

сакат зарад Фортунината злост,

аз в тебе търся своята утеха.

Богатство, красота, ум, ранг — не знам

в едно събрани или пък самички

те обитават като дивен храм,

но моята любов ги вижда всички.

И вече не съм куц или презрян,

щом важност ми придава твойта сянка

и в твойто изобилие облян,

израствам покрай твоята осанка.

 

Ти най-доброто в себе си сбери

и с десеткратна радост ме дари.

 

 

XXXVIII.

На Музата ми как да липсват теми?

Ти дишаш и в стиха ми си излял

висок предмет за хиляди поеми,

що лист вулгарен трудно би побрал.

На себе си благодари, щом нещо

достойно в мен за четене съзреш.

Дори глупакът би римувал вещо,

щом ти му озариш ума невеж.

Бъди десета Муза, десет пъти

надминала властта на деветте,

и щом поет подири помощта ти,

дари го вечни рими да плете.

 

Че Музата ми радва днес света

трудът е мой, но твоя е честта.

 

 

XXXIX.

Достойнствата ти как ли да възпея?

Та ти си по-добрата част от мен.

Пред себе си ли да благоговея,

от собствената красота пленен?

Затуй добра е нашата раздяла.

Щом любовта си не зовем „една“,

към теб единствен своята възхвала

изпял бих, неизмъчван от вина.

Раздяла, щеше да си болка люта,

ако не бе покоят ти горчив,

когато сладко мисълта се лута

и пълни часовете с блян щастлив.

 

Ти учиш как едно да стане две:

далечен, той е в мойте редове.

 

 

XL.

Любов, вземи ми всичките любови

и по-богата ли си отсъди

с по-истински, любов, любови нови

от любовта ми, дадена преди?

Щом от любов приемаш любовта ми,

че я използваш кой ще те вини?

Винил те бих, че себе си измами,

с това, що своенравно отклони.

Грабежът, мил крадецо, се прощава,

макар че ти ограби бедността.

Но знае любовта, че наранява

по-силно от омраза любовта.

 

Красива лъст, и зло не те грози!

От злост убий ме, но не ме мрази.

 

 

XLI.

На свободата сладостните грешки,

когато съм изгнан от твойта гръд,

добре стоят на дните ти младежки,

че изкушенията с теб вървят.

Желан от всички, нежен, и от дева

по-прелестен, ти си всеобща цел.

Кой син на Ева, щом самата Ева

го насърчава, би стоял несмел?

Горкият аз! Гони ме от сърцето

и своя нрав и красота вини,

че двете водят те безумно, дето

ще трябва да понасяш две вини.

 

Че нея покори — вина една,

че мен предаде — втората вина.

 

 

XLII.

Че тя е твоя ме понатъжи,

понеже, казал бих, ми беше мила,

ала че ти си неин ми тежи.

Боли ме тази болка с двойна сила.

Но извинявам двойния ви грях.

От моя плам и твоят вдъхновен е,

а от любов рани ме тя, разбрах,

склонила да опиташ зарад мене.

Щом губя нея, то печелиш ти,

щом губя тебе, нейна си награда.

Сберете ли се, аз търпя щети

и зарад мен на мене кръст се пада.

 

Но също и наслада: ти си аз

и е за мене цялата й страст.

 

 

XLIII.

Очи склопя ли, виждам най-добре.

По цял ден взирам се в неща немили,

но моят взор в съня ще те съзре

с очи смрачени, мрака с лъч пробили.

И ти, със сянка сенките огрял,

каква ли гледка бляскава ще чака

деня, от твойта сянка засиял

щом грееш за очи, склопени в мрака!

Как ще ликуват моите очи,

когато дневно слънце освети те,

щом в черна нощ така струят лъчи

от сянката, що хвърляш над очите!

 

Не те ли виждам, става нощ деня,

и ден нощта е, грейнеш ли в съня.

 

 

XLIV.

Да беше мисъл мудната ми плът,

не би ме разстоянието спряло.

Изминало би тежкия си път

до тебе мигновено мойто тяло.

И с радост бих стоял накрай света,

от тебе с бездна отделен тогава.

Вода и пръст прескача мисълта,

намисли ли къде да пребивава.

Но мисълта, че мисъл не, а тлен

е тежкото ми тяло, ме убива.

Щом от вода и пръст съм сътворен,

на времето в пътеката горчива

 

ще крача, от водата и пръстта,

попил сълзи, емблеми на скръбта.

 

 

XLV.

Ефир и огън с тебе пребивават.

Хвъркати, и без мене тук стоят.

Те мойте страст и мисъл въплъщават,

близко, далеко — вихрени летят.

Но тези две стихии щом от мене

си тръгнат, пратени от любовта,

животът ми, що с четири граден е,

потъва меланхолно към смъртта,

дорде си върне тез съставки мили,

че двата пратеника литват пак

и с разказа за теб му вдъхва сили

на свой ред всеки вестоносец благ.

 

В захлас ги слушам. После, нажален

отпращам ги, на мъката във плен.

 

 

XLVI.

Воюват в мене взорът и сърцето,

пленения ти лик да поделят.

Прокужда взорът ми сърцето клето,

сърцето пък отблъсква взора с яд.

Че пази те сърцето ми пледира

във непронизван с взори будоар.

Ответникът му взор пък протестира,

че той е на лика ти господар.

И свикани, явяват се тогава

съдии-мисли. Всеки е нает

от моето сърце, за да решава

кой дял кому се пада със декрет.

 

Решиха тъй: на взора ми — лика ти,

сърцето ми пък взема любовта ти.

 

 

XLVII.

Сърцето ми със взора сключи мир и

с услуги всеки другия теши.

Щом взорът ми очите ти подири,

въздишка щом сърцето ми души,

със образа ти взорът ми пирува,

сърцето с пир рисуван усладил,

а на сърцето взорът пък гостува,

любовни мисли с него споделил.

Така във образ или в любовта ми,

макар далече, винаги си с мен.

Нали не би надбягал мисълта ми?

На нея аз, а тя на теб е в плен.

 

Заспи ли тя, ликът ти пак услажда

сърце и взор в любовната им жажда.

 

 

XLVIII.

Със колко грижа, щом поех на път,

скрих зад прегради и вещта най-дребна,

та чужди да не я употребят,

преди на мен да стане пак потребна.

А теб, от всеки мой брилянт по-скъп,

теб, грижа, дето ми изпълва дните,

утеха моя, днес най-силна скръб,

оставих тебе плячка на крадците.

Зад никоя стена не те укрих,

освен там, дето без да си, те има.

На мойта гръд в най-святата святих

излизаш-влизаш през стена незрима.

 

Уви, и там такава плячка мила

самата праведност би изкушила.

 

 

XLIX.

Срещу часа, ако часът настъпи,

когато мой недъг те помрачи,

и крайния си сбор пресметнеш, скъпи,

щом съвестта отчет ти назначи,

срещу часа, когато покрай мене

ще минеш, неогрял ме със привет

и твоят плам любовен угасен е,

и ми изтъква поводи безчет,

срещу часа такъв се окопавам

в съзнание за своята цена

и в битка срещу себе си въставам,

да отстоя законната страна.

 

Законът да те брани е готов,

че няма довод моята любов.

 

 

L.

О, колко тежко следвам своя път,

че всичките ми пропилени сили

едничкия покой ще донесат

да кажа: „С теб делят ни много мили.“

И конят ми под мене стъпва вял,

понесъл с мен товара на тъгата.

Той сякаш по инстинкт е проумял:

ездачът не харесва май ездата.

Не го раздвижва кървавата шпора,

която впивам в хълбока вбесен,

а в отговор простенва от умора,

по-остра шпора впивайки във мен.

 

Че стонът му ми спомня моя ад:

пред мен скръбта е, радостта — отзад.