Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Амалия – тайният агент на императора (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Леди И Одинокий Стрелок, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Валерия Вербинина

Заглавие: Лейди и самотният стрелец

Преводач: Ася Петрова

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Националност: руска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13516

История

  1. — Добавяне

Част I.
Не стреляйте в пианиста

1.

Обзалагам се, че на нито един разказвач не му се е налагало да започва разказа си в толкова неудобно положение. Вратът ми беше обхванат от въжена примка, ръцете ми бяха вързани на гърба, а с крайчеца на пръстите на краката си с всички сили се мъчех да се удържа на върха на хлъзгав сив камък, явно непредназначен за балетни упражнения. Другият край на въжето беше прехвърлен през клон с дебелината примерно на талията на някоя сенаторска жена, несклонна да се мори с глад. Струва ми се, че даже на тоя клон да бяха окачили още десетина нещастници като мен, пак нямаше да се счупи, и вече мислено виждах приветливо трепкащи с крила ангели, готови да ме съпроводят до там, откъдето никой не се е връщал. Някак си ми се удаваше все още да пазя равновесие на тоя трижди проклет камък, но чувствах как примката все по-силно се затяга на гърлото ми и отчаяно се мъчех да си поема въздух. Отстрани, вероятно, това може да е изглеждало смешно и моите палачи изобщо не криеха, че се забавляват от все сърце. Жалко, че не можех да се посмея с тях.

А ми се струваше, че всичко започва така добре!

Пристигнах в Ларедо скоро след Нова година. Ларедо е забутано тексаско градче, разположено точно на мексиканската граница. Мексико е съвсем наблизо и затова в града винаги има сума ти народ, питаещ слабост да се мести от място на място, като например: измамници, най-различни бандити, крадци и прекупвачи на крадено, конекрадци и други мили хора. Няма само сутеньори и то само защото монополът над местните курви отдавна вече принадлежи на някой си Игнасио Санчес. Той се явява собственик на три игрални къщи и на най-добрия бардак в целия щат Тексас — образцово заведение, чиято слава се носи от Източното до Западното крайбрежие, без да подминава даже и Аляска на север. Освен курвите, Санчес издържа още местната полиция, съдията, кмета и собствения си син Франсиско, който му излиза по-скъпо от всички останали, взети заедно. Думата на сеньор Санчес е закон и благодарение на него Ларедо се счита за територия, свободна от глупавите условности на всички други закони. Към престъпниците сеньор Санчес се отнася снизходително и рядко ги издава, така че не един бандит, успял навреме да се прехвърли през река Рио Гранде на мексиканска територия, дължи живота си на собственика на бардака. Всичко това само го бях чувал и сега бях решил, че е дошло време ние двамата с него да се запознаем лично.

Между другото, още не съм ви се представил — Риджуей Стил, на вашите услуги. Едва ли сте чели за мен по вестниците — не фигурирам нито в светската хроника, нито в обявленията „Издирва се“. Доколкото схващам, с нищо не съм известен. Занаятът ми е тих, може да се каже, почтен: аз съм професионален играч на покер, фараон, монте, както и на всичко, каквото душа поиска, и с това се прехранвам. Нямам дом, нито пък семейство, но за добро ли е — не знам. Родом съм от слънчева Калифорния, но постоянно се местя насам-натам. Случи се така, че пътят ме доведе в Ларедо и, привлечен от мълвата за това градче и царящата в него свобода, реших да се позадържа и да се поогледам. Нямах никаква особена работа в него, нито пък можех да имам.

Бавно яздех по главната улица, бутнал шапка назад, и от нямане какво да правя зяпах минувачите. Времето беше обичайно за този край — някъде към 20 градуса. Сухата ситна пепел се стелеше под копитата на коня ми и усетих как ми липсва океана и неговата успокояваща лазурна шир. Градчето изглеждаше замряло. Забелязах превита на три старица с кожа като печена ябълка, две смугли чернокоси сеньорити (едната с изумително дълги ресници), кабалеро, който небрежно си пушеше пурата под някакъв навес, опрял се на подпорния стълб, и сакато момче без крака, което седеше в сянката край църквата с дървена чашка за монети и гледаше пред себе си с отчужден, горделив поглед, който никак не се връзваше със занаята му на просяк. Попитах го на испански кой е най-хубавия хотел в града. Момчето едва извърна глава към мен, но все пак отговори: най-добрият хотел, това е „Мулето и бурето“, намира се на същата улица след четири къщи. Дадох му монета, която изчезна между пръстите му толкова бързо, че даже се почудих дали не ми се е сторило, че току-що я държах в ръка. Поглеждайки в чашата на просяка, забелязах, че е празна.

— Добре — отроних небрежно, — а как е тука откъм комар?

Момчето потвърди това, което вече знаех: най-солидните игрални къщи принадлежат на Санчес и входът е отворен за всички, но за реда следят строго и ако те хванат да мамиш или откажеш да си платиш загубата, може да имаш сериозни неприятности.

— Само че днес къщите едва ли ще отворят — каза момчето, гледайки ме изпод вежди.

— Това пък защо? — попитах аз.

Този път сакатият все пак благоволи да ме погледне в лицето.

— Вие приятел ли сте на сеньор Санчес?

— Дори не го познавам.

— Случи му се нещастие.

Застанах нащрек.

— Нещастие? Какво нещастие?

— Синът му Франсиско умря тази сутрин. Такива ми ти работи.

Не бих казал, че много се опечалих от тази смърт, но определено си помислих, че късметът ми работи, както обикновено. Моят ангел-хранител за пореден път ми показваше среден пръст.

— Много съжалявам — казах все пак.

От чисто приличие. Освен това, не се съмнявах, че в такива градчета като Ларедо всяка дума става известна на околните и незабавно се докладва на когото трябва. Не изключвах, че Санчес ще знае за моето пристигане още преди да се явя в хотела, и затова трябваше особено да внимавам как се изразявам.

— Представям си колко трябва да е неприятно… От какво умря?

Сакатият се подсмихна дяволито. Очите му блеснаха.

— Убиха го — кратко отвърна той. — Вкараха му куршум в корема, представяте ли си? Виеше като куче, докато издъхваше. Не искаше да умира, но все пак умря. Сеньор Санчес е богат човек, но даже той не можа да откупи от бога душата на сина си.

И отново се подсмихна. Честно казано, леко се стъписах.

— Изглежда, не си го обичал много — отбелязах.

— Има си хас — кратко отговори сакатият и в черните му очи като лунен лъч по острието на нож отново блесна неугасима ненавист. — Нали заради него се превърнах в това, което съм.

Погледнах към чуканчетата, стърчащи вместо крака. Да, това момче определено имаше право да ненавижда човека, който му беше причинил това.

— Яздеше си коня — обясни моят събеседник, потрепервайки с цялото си тяло. Устата му жално се изкриви. — И премина направо през мен. В пълен галоп.

После се усмихна се със зла, съвсем възрастна усмивка.

— А сега ще видя как го погребват. Хубаво е, че пукна!

Като всички страдащи хора, това дете и ненавиждаше болката си, и си я подхранваше. Последната дума беше произнесена с особено удоволствие.

— Мислех, че градът е собственост на Санчес — внимателно отбелязах аз. — Как е възможно да се случи такова нещо със сина му?

— А-а — провлачи момчето, — застреля го девойката, която докараха вчера.

Облях се в хладна пот и тъжно огледах жълтата от прах улица. Положително, този град ми се нравеше все по-малко и по-малко.

— И какво стана с нея?

— Нищо. Избяга — усмихна се сакатият. — Освен това рани портиера на бардака, пазача и маман Чавес. Толкова. Надявам се никога да не я хванат, че лошо й се пише.

Разбрах, че говори за девойката, не за маман Чавес.

— Днес всички отиват при Санчес — продължи инвалидът, въртейки чашката си в ръце — да изразят съболезнования за смъртта на сина му. Даже бардакът е затворен, докато мине погребението на Франсиско.

Това вече наистина си беше сериозно. Извадих кърпа и изтрих челото си под шапката.

— Сигурно си струва да отида и аз, как мислиш?

Очите на момчето угаснаха. То се извърна с нарочно безразличие и каза:

— Правете, каквото искате, сеньор.

— Не се сърди, малкият, аз съм само гост в този град и с никого не искам да се карам. Как да намеря къщата на Санчес?

Просякът вдигна брадичка.

— Карайте направо по тази улица. Като видите свинята, продължете наляво. Домът на Санчес е единствената триетажна сграда в града.

— Да завия след свинята? — озадачено попитах аз, като реших, че съм забравил испански.

— Да, тя винаги лежи на едно и също място.

Пуснах още една монета в дланта му, поблагодарих му за сведенията и поех към „Мулето и бурето“. Това беше простичко здание на два етажа с наклонен покрив. Вътре девойка с небрежно забодени кичури коса метеше пода, като повече вдигаше прах, отколкото чистеше. Зад бара стоеше стопанинът. Само видът на яките му юмруци, с които се опираше на тезгяха, можеше да усмири четворка побеснели коне. На масата до прозореца няколко души играеха монте и, докато минавах край тях, забелязах с крайчеца на очите си, че поне двама от тях играят нечестно.

— Гринго? — изхриптя собственикът и недружелюбно ме огледа от главата до петите.

Изобразих усмивка.

— Момчето при църквата каза, че вашият хотел е най-хубав.

— Племенник ми е — лицето му значително се отпусна и тази фраза прозвуча по-меко от предишната. — Добре, върви след мен. Коня го остави на Пепе, той ще се погрижи за него. Задълго ли си в нашия град?

— Както дойде.

След като заплатих за два дни напред, отидох в стаята си, седнах на кревата, хвърлих чантата си на стола и се огледах. Бедно, но горе-долу чисто. Вярно, чаршафите не бяха първа свежест, но едва ли в Ларедо обръщат внимание на такива дреболии. На вратата тихо се подраска и след миг на прага се показа същата разчорлена девойка, която вече видях с метла в ръце. Тя приседна, мило се усмихна и ми подаде стомна с вода.

— Няма ли сеньорът да пожелае още нещо?

Въпросът беше дяволски двусмислен. Сеньорът би искал сума ти неща. Например, да се окаже някъде другаде, където игралните къщи са отворени и траурът не се съблюдава толкова строго. Но любопитството приканваше сеньора да остане.

— Разкажете ми за сина на Санчес.

Тя подсмръкна, пльосна се на стола (от който вече бях успял да махна чантата си) и започна да хлипа, повтаряйки: ах, Франсиско… Такъв красавец, така учтив, така… така мъртъв! И като си помислиш само, че го бастиса някаква си уличница, която пукната пара не струва. Впрочем, сеньор Санчес дал за нея цели 350 долара, но как е посмяла тя да убие Франсиско, който и муха не е обидил през живота си? Такива като нея позорят целия женски род и Еухения (феята на метлата се казваше именно така) искрено се надява, че жива ще я одерат, когато я хванат.

Аз си помислих, че би било най-малкото неразумно да одереш кожата на дама, която струва колкото неголяма къща, и то с градина, но запазих мислите си за себе си.

— А сеньор Санчес вкъщи ли е сега?

— Да — оживи се Еухения, — тук наблизо е, като стигнеш до свинята и завиваш…

В този град човек решително никъде не можеше да се дене от тази направо мистическа свиня. Поблагодарих на Еухения, връчих й монета и й намекнах, че бих искал да остана сам.

Девойката си тръгна, както ми се стори, неохотно. Измих си лицето и ръцете и за пореден път се запитах какво търся в това градче. Но, в края на краищата, то не беше с нищо по-добро или по-лошо от другите, и обитателите му положително имаха пари, които мечтаят да загубят на карти — ако не днес, то утре със сигурност. Освен това вече бях заплатил за два дни.

Тъй като не измислих нищо особено, поръчах да ми донесат храна в стаята, хапнах и реших да се разходя. Сенките се бяха удължили и повяваше вечерна прохлада. Народът се беше изсипал на улицата, бъбрейки си неуморно чисто по мексикански. Извървях поне триста крачки, но не забелязах никаква свиня. Същото се случи след още триста крачки: стигнах до оградата на гробищата и трябваше да се върна. Слънцето залязваше зад хоризонта и не беше нито жълто, нито червено, нито златно, а бяло, сухо и неласкаво. И от това слънце върху мен връхлетя конник.

Едва успях да се отдръпна към стената. Конникът беше прашен, уморен и мрачен, както и конят му. Изглеждаше на около шестнадесет години, ако не и на по-малко, изгорелите му от слънцето коси се спускаха от шапката върху очите. На врата му беше завързано контешко шалче в люляков цвят, на кръста му стърчаха два револвера. Той докосна леко инкрустираната със седеф ръкохватка на десния от тях, когато налетя върху мен, и това движение никак не ми хареса. Твърде уверено беше.

— Ти, мистър, такова… гледай къде вървиш — неприязнено промълви конникът с гърлен момчешки глас.

След като ме отгледа от главата до петите, той продължи. От погледа му у мен остана неприятен привкус и си помислих, че остарявам, щом всеки сополанко с колт „Гръмовержец“ 45-и калибър си позволява да ме закача. Но нямаше какво да се направи. Той замина, а аз отново се отправих в търсене на прословутата грухтяща твар.

От един старец, който мина край мен и в чиято долна челюст имаше не повече от три зъба, разбрах, че свинята е болна и затова не лежи на обичайното си място. Сега разбирам, че това е било знак — знак по-скоро да се махам от града, докато все още имам време и докато нещата не са се объркали. Но тогава не го разбрах и, вместо това, получавайки по-човешки обяснения как да стигна до дома на властелина на курвите, закрачих към него като внимателно заобикалях купчините гниещ боклук, които се валяха по пътя.