Джеймс Хадли Чейс
Опитвай докато стане (7)

Глава 7

Лу Брейди издаде стон на отчаяние като видя Маги Шулц да влиза в салона за регистрация на заминаващите пътници на летище „Кенеди“. Чернокож носач буташе след нея количка за багаж, на която имаше два големи куфара и синьо козметично куфарче.

Той я настигна с четири широки крачки.

— Ти какво си мислиш? Казах ти да си приготвиш лек багаж, за бога!

Маги Шулц беше нещо много специално като жена. Където и да отидеше, тя беше сензация за мъжете. Дори и сега, с опашките пред гишетата за регистрация, те обръщаха глава, а някои даже тихичко изсвириха.

От която и страна да погледне човек, Маги не беше само красива. Сексапил струеше от нея и се изливаше като петмез от буркан. Беше руса, с гъста копринена коса, а тялото й беше с такива съвършени пропорции, че фотографите от модните списания, тези от „Плейбой“, „Пентхауз“ и, разбира се, от порноизданията, се биеха за нея. На лицето й винаги стоеше израз, който сякаш казваше: „Моля те, помогни ми“ и това вдигаше кръвното налягане на мъжете.

— А, ето те и тебе, котенце — извика тя и обвивайки ръце около Брейди, го целуна, като накара мъжката част от публиката наоколо да въздъхне от завист.

Брейди я избута настрана.

— Всичкия този скапан багаж! Не ти ли казах…

Тя сложи ръка върху устата му.

— Мили, нали не очакваш да се разхождам из Швейцария гола?

— О’кей, о’кей — Брейди овладя раздразнението си. — Сега, нали знаеш какво да правиш? Регистрирай багажа си, вземи куфарчето и мини през митницата. Ако ти задават въпроси, кажи им, че ще се срещнеш с приятели в Женева. Запомни ли?

— Да, котенце. А този мил човек ще се погрижи ли за останалия багаж?

— Той ще те изпрати до митническия контрол и ще изчака да минеш. Ще се срещнем в салона за заминаващите.

Тя отново го целуна, а после отиде до гишето и подаде билета си.

Брейди я наблюдаваше и видя как тя най-накрая се нареди на опашката за проверка на ръчния багаж.

Митническият служител огледа Маги когато тя дойде пред него. Божичко! — мислеше си той — какво ли не бих дал да мога да завлека това парче в леглото!

Маги, разчитайки мислите му, се обърна към него с голяма, сексапилна усмивка.

— Кажи, красавецо, женен ли си?

Митничарят примигна, после се ухили.

— Ами че да, мога да кажа, че съм.

— Колко се радвам. Ще ми претърсваш багажа, нали? Младите ергени винаги ме притесняват. На нас момичетата ни се налага да носим разни неща със себе си, но любезните женени мъже проявяват разбиране. — Тя му подаде комплекта с ключове. — Моля те, бъди така добър и ми отвори куфарите. С ключалките направо съм тъпа.

Поемайки ключовете, митническият служител се хилеше насреща й.

— Обзалагам се, че не сте глупава за разни други неща, госпожице — каза той, докато носачът поставяше куфарите на гишето.

— О, глупава съм. Направо съм завеяна. Майка ми казваше, че съм родена с тяло, но без мозък. Нали е ужасно да се каже това, но беше права.

Митническият служител отключи куфарите.

— Не мога да знам, госпожице, но със сигурност е била права за едното нещо — каза той и започна да проверява съдържанието на куфарите, като внимаваше да не размести нещо.

Брейди, застанал накрая на опашката, наблюдаваше всичко това. Видя, че Маги разговаря и се смее, толкова сексапилна и се радваше, че я беше взел със себе си. Видя как митничарят отвори козметичното куфарче, но Маги говореше и говореше и той съвсем набързо прегледа съдържанието. На Брейди му дойде наум, че Маги сигурно щеше да изнесе иконата, ако тя беше в козметичното куфарче. Каза си, че в бъдеще трябва по-често да използува сексапилния чар на Маги.

Наблюдаваше как Маги взе куфарчето, широко се усмихна на митническия служител и се отправи към салона за заминаващи. Тъмнокожият носач взе куфарите й и ги отнесе към количката.

След двадесет минути, Брейди се присъедини към нея.

— Той се държа чудесно — каза Маги. — О, толкова ме забавлява всичко това! А сега — Швейцария! Миличък, това е първото ми пътуване до Европа.

На тринадесетгодишна възраст Маги прелъстила един от учителите си. Него пратили в затвора, а нея дали „под опека“. След шест месеца тя избягала от дома и била поета от един възрастен, богат мъж, който харесвал младички, хубавички момичета. Той често си я представял като своя внучка. Беше останала с него докато навърши петнадесет години и понеже се отегчавала от постоянните му желания, тя се хванала с един цветнокож, който бил сутеньор на няколко момичета. Шест месеца тя вършела уговорената с него работа като обикаляла улиците, но решила, че това е много отегчително и не носи печалба, да не говорим колко е опасно. Тогава се преместила във Флорида, където през следващите две години била „момиче на повикване“ и направила доста пари, които харчела в този вид разкош, който — на нейната възраст — я задоволявал. Тогава срещнала един рекламен агент, който веднага схванал какъв потенциал има тя. Завел я в Ню Йорк и я запознал с много негови приятели, които й осигурили договори за снимки на модни издания. Ставала от леглото на единия, за да легне в леглото на другия и така докато станала на двадесет и една години. Тогава срещна Лу Брейди и се влюби в него — едно преживяване, което никога по-рано не й се беше случвало. Брейди й беше обяснил, че работи в сферата на продажбите на старинни мебели и това налага чести пътувания, но че няма да има нищо против тя да се премести в неговия апартамент в западната част на града и да се задоволи с това, че ще го вижда не много често. Освен това той я посъветва да продължи с работата си като фотомодел, тъй като не беше толкова богат, че да издържа двама. Любовта беше такова прекрасно нещо за Маги, че тя се съгласи. През следващите шест месеца тя беше виждала Брейди само десет пъти. Той все нямаше време и бързаше. Маги не го разпитваше. Тя беше доволна да го вижда, когато можеше да го вижда, поддържаше апартамента му в добър вид, готвеше му, когато той се прибираше вкъщи и продължаваше да изкарва добри пари като фотомодел на свободна практика. Внезапно, той й беше позвънил един ден, за да й каже, че заминава за Швейцария и не би ли искала тя да отиде с него? Едва ли не полудяла от радост, Маги бе извикала:

— Ти само опитай да ме спреш!

На следващия ден вечерта, той бе дошъл със самолетния й билет и синьото козметично куфарче. Това беше първият подарък, който й правеше и тя почти го задуши от целувки. Брейди се въздържа да й каже, че куфарчето няма да остане дълго у нея.

Полетът от Ню Йорк до Женева беше според очакванията на Маги. Пътуваха в първа класа и Брейди от натрупания опит, който имаше, успя бързо да привлече вниманието на една от стюардесите, която се погрижи при тях да не свършва шампанското и сандвичите с месо и препържен хляб при тях, а по-късно и сухото мартини с водка.

Когато пристигнаха на летището в Женева, Брейди остави Маги да мине сама през митническия контрол с нейния багаж и козметичното куфарче. Той носеше със себе си само малко куфарче с принадлежности за едно преспиване и затова бързо мина през проверката на багажа. След това отиде до гишето на „Херц“ и нае един Мерцедес.

Маги малко се забави, а когато се появи каза:

— Не мисля, че швейцарците много ще ми харесат. Този ужасен човек не искаше да ми отключи куфарите и аз трябваше да го направя сама, а после ме накара да извадя всичко отвътре.

— А козметичното куфарче?

— И него. Всички зяпаха в нещата ми. Беше страхотен грубиян.

— Няма нищо. Колата ни чака. Хайде да вървим — и като махна на един носач, който натовари багажа на количка, Брейди поведе Маги към паркирания Мерцедес. Докато извеждаше колата до автострадата и се насочваше към града, Брейди си мислеше, че сексапилният чар на Маги може и да не се окаже толкова успешен ако ще трябва някога да прекара контрабандна стока през швейцарската митница.

 

 

От другата страна на Атлантическия океан в Парадайз сити, Клод Кендрик и Луис дьо Марни си говореха за бъдещето.

— Кажи сега, храбрецо мой — нареждаше Луис, — със всичките тези пари — защо да не продадеш галерията и да се оттеглиш? Помисли си какво би могъл да правиш с почти три милиона долара. Помисли си за свободата, с която можеш да живееш и да се наслаждаваш на тази свобода. Ако цената е добра, аз ще поискам да купя галерията от тебе с моя дял от парите. Как мислиш?

— Мисля, че чавка ти е изпила акъла — отговори Кендрик. — Първо на първо, ти си нямаш представа каква е стойността на тази галерия. Ти, значи! Та ти без мене не можеш дори да я държиш отворена.

— А-а, може пък и да мога. — В мишите очички на Луис се появи студенина. — Готов съм да поема този риск. Какво ще кажеш за половин милион, миличък?

— Та само тази стая струва повече от това — каза Кендрик, като с широк жест на ръката си обхвана картините и антиките наоколо. — Слушай, спри тези приказки, Луис, или ще ти се ядосам. Нямам намерение да продавам галерията нито на тебе, нито на който и да е друг. Утре трябва да летя за Цюрих. Ах, мразя да пътувам със самолет!

— Направил ли си завещанието си? — попита Луис и на лицето му се появи лукавство. — Трябва да си го направил! Помисли си за всичките ужасни катастрофи! Всеки ден чета за самолетни катастрофи!

— Ако незабавно не изчезнеш от тази стая, ще хвърля нещо по тебе! — извика Кендрик, а пълното му лице се зачерви.

— Просто се опитвам да ти бъда полезен. Няма смисъл да се паникьосваш. Не трябва да се вълнуваш. Лошо е за черния ти дроб.

Когато Кендрик посегна към едно тежко преспапие, Луис уплашено се втурна към вратата и изчезна, като я затръшна след себе си.

Кендрик хвърли кръвнишки поглед към вратата, после запали пура и се замисли за утрешния ден. От Хадън беше получил успокоителни новини. Козметичното куфарче на семейство Лепски беше преминало през френските митнически служби. Сега семейството, заедно със семейство Дювин, бяха в Монако, а след още три дни щяха да бъдат в хотел „Палас“ в Монтрьо. Хадън му бе съобщил, че Лу Брейди ще е в този хотел и ще вземе куфарчето от Дювин, а след това — веднага след като това е възможно — ще отиде в Цюрих и ще се срещне с Кендрик в хотел „Идън“. Дотук добре, но Кендрик беше песимист. Никога не вярваше в непогрешимостта. Може би митничарите на швейцарската граница ще проверят куфарчето и ще намерят иконата. Може би Брейди ще катастрофира по пътя от Монтрьо за Цюрих. Може би — и тук Кендрик го обля студена пот — неговият самолет ще падне в Атлантическия океан. В живота никога не липсваха проблеми. А после, може би този ужасен човек, Радниц, ще се опита да му изиграе номер и той да се лиши от трите милиона долара. Като си имаш работа с Радниц — всичко може да се случи. Извади копринената си носна кърпа и обърса челото си. Щеше да е още по-обезпокоен ако имаше начин да се транспортира до входа на хотел „Палас“ в Монтрьо точно в този момент.

 

 

Униформеният портиер изтича надолу по стълбите, за да отвори вратата на един Опел Рекорд, който приближи и спря пред хотел „Палас“ в Монтрьо.

Висок, слаб мъж със сламено-руса коса, погледна към портиера през отворения прозорец на колата.

— Куфарът ми е в багажника — отсечено каза той. — Ей там ли трябва да паркирам?

— Да, ако обичате, сър. — Портиерът обиколи и отиде отзад и извади голям куфар, който беше изненадващо лек за размера си.

Сергас Холц остави колата на едно от свободните места на паркинга, излезе, изкачи се по стълбите и отиде до рецепцията.

Чичо му му беше дал фалшив паспорт на името на Ханс Рихтер, който той сега подаде на администратора.

— Радвам се, че сте при нас, сър. Няколко дни ли ще останете?

— Да — кратко отговори Холц, а администраторът попълни картата му за регистрация и му я подаде, заедно с една писалка. Холц се подписа с фалшивото си име. — Мои приятели, г-н и г-жа Лепски, ще пристигнат вдругиден. Кой е номерът на стаята им?

Служителят на рецепцията провери в регистрационната книга.

— Стая 245, сър. Вашата стая е 249. Съвсем близо. Холц кимна, после отиде до асансьора заедно с портиера. След като вече беше в стаята си, заключи вратата, сложи куфара на леглото, отвори го и извади козметичното куфарче от него. Постави го на един от шкафовете, заключи вратичката и пусна ключето в джоба си.

Прекоси стаята, отиде до прозореца и погледна надолу към оживената улица, после погледът му се плъзна над езерото и по-нататък към веригата от планини.

Е, мислеше си той, пристигнах. Два дни чакане и после — действие!

 

 

Пътуването към Южна Франция по дългата, монотонна магистрала „Юг“ отегчи Том и Карол, макар че тя беше твърде възпитана за да си позволи да го каже, като си даваше сметка колко много Дювинови се опитваха да бъдат любезни. Но Лепски издаваше ръмжащи звуци, докато тя не му каза твърдо да млъкне. Те и двамата бяха очаквали нещо по-добро от този непрекъснат, равнинен пейзаж, претовареното движение, градовете с тесни улички и мръсните селца с печален вид. Дори хотел „Пик“ с три звезди във Валанс, където отседнаха за през нощта, се стори на Лепски прекалено натруфен и този пън — след като нетърпеливо изслуша Пиер, който ентусиазирано превеждаше менюто, категория лукс — той твърдо заяви, че ще си поръча пържола и погледна към Карол с погледа си на ченге, предизвиквайки я да му противоречи. Като видя сигнала за опасност, Карол не се възпротиви.

На следващия ден следобед, те пристигнаха в хотел „Метропол“ в Монте Карло. И тук останаха разочаровани. Карол толкова много беше чела за Южна Франция с постоянното си слънце, с вилите, казината, елегантните магазини и очарованието на старите градчета. За неин голям ужас, тя възприе Монте Карло като претъпкан, презастроен с полупразни многоетажни сгради и по тротоарите се разхождаха главно пълни, стари хора. А магазините — след тези в Париж — нямаха нищо общо с очакванията.

Въпреки отчаяното старание на Пиер, те приемаха Монте Карло като бреме. Дори Карол сега вече се беше преситила на богатата френска кухня и тя и Лепски предпочитаха да ядат само пиле на грил или пържола. Това притесняваше Дювинови, които винаги бяха готови за една богата вечеря.

Безгранично беше учудването на Лепски да види, че улиците на Монте Карло опустяваха към 21.00 часа и само паркираните коли оставаха. Единственото място, където очевидно имаше нощен живот беше Казиното. А там, гледката на възрастните пълни жени, които играеха комар и пълните мъже, които висяха наоколо — това той намираше за подтискащо. Едно сексапилно момиче не можеше да види човек! Пиер им беше обяснил, че сезонът почти е приключил. Ако Лепски беше дошъл само преди месец, щеше да види много блясък. Но Лепски не му вярваше.

Последната нощ от техния престой в хотел „Метропол“, след като бяха вечеряли в панорамния ресторант на „Отел дьо Пари“, Лепски и Карол лежаха на двойните легла в стаята си. Така се бяха отегчили в Казиното, където бяха отишли след вечеря по предложение на Пиер и Клодет, че поискаха да си легнат рано, тъй като щяха да тръгнат за Монтрьо на другата сутрин.

Дювинови — родени комарджии — отидоха в Казиното, където изгубиха общо над хиляда франка.

— Доволна ли си от това пътуване? — внезапно попита Лепски.

Карол се поколеба. Тя вярваше в това, че човек трябва винаги да казва истината.

— Ами, мислех си, че ще е по-вълнуващо — отговори накрая тя. — Много ми хареса Париж и се радвам, че дойдох чак дотук. Нямаше да знам какво всъщност представлява ако не бях дошла, нали?

— Да-а — Лепски неспокойно се раздвижи. — Но ако не бяхме дошли, помисли си какви пари щяхме да спестим.

— Това са мои пари и ги харча както си искам! — рязко отговори Карол.

— Разбира се, разбира се — побърза да каже Лепски.

— Ти само почакай да стигнем до Швейцария. Виждала съм снимки на планините и езерата… прекрасни са!

— А има ли нощен живот там?

— Разбира се! — твърдо отговори Карол, като се надяваше, че ще има. — Едно място като Монтрьо ще е много оживено от нощния живот. Има нещо, което забравяш, Том. Намерихме двама истински, прекрасни приятели. Клодет обеща да ми пише когато се приберем. С нея ще си кореспондираме.

— О, така ли? Има нещо в тези двамата, което ме притеснява.

Карол седна в леглото.

— Какво искаш да кажеш?

— Има нещо мошеническо в Пиер. По дяволите, изглежда прекалено перфектен. Непрекъснато се питам, защо чак толкова се старае, харчи пари за нас и ни разхожда с колата си — нас, двама американци, дошли изневиделица отнякъде си. Имам чувството, че скоро ще се опита да ни продаде и златна мина.

— Лепски! Направо си невъзможен! Имаш ужасното подозрително мислене на ченге! Ако някой е мил и приятен с теб, ти веднага си мислиш, че е мошеник! Срамувам се от тебе! — заяви Карол вбесена. — Как си представяш, че хората се сприятеляват? Сприятеляват се, защото се харесват взаимно! Дювинови ни харесват, значи са наши приятели. Не можеш ли да побереш това в ограничения си ум на ченге?

Лепски изстена. Ето ти, още една кавга се задаваше и можеше да продължи часове, а беше уморен.

— О’кей, о’кей, писенце. Сигурно е от полицейското ми обучение и от ограничения ми ум — съгласи се той, като придърпа чаршафа и се намести малко по-надолу в леглото. — Хайде да спим, а? Утре ни предстои доста дълго пътуване.

Карол пое отчаяно дъх.

— Винаги това „О’кей, о’кей, писенце“ когато не ти се ще да влизаш в спор. Нека ти кажа, Лепски, че Дювинови са чудесни хора и ние имаме много, много голям късмет, че ги открихме!

Лепски лекичко захърка.

— Ти чуваш ли ме какво ти казвам? — искаше да знае Карол.

— Разбира се, миличка. Лека нощ — промърмори Лепски, с подправена сънлива нотка в гласа, и започна силно да хърка.

Пиер и Клодет се върнаха в хотела малко след 1.30 през нощта. И двамата бяха без настроение, защото бяха загубили на рулетка.

Бяха взели душ, и сега лежаха на двойните легла в полуосветената от едната нощна лампа стая.

— Нямахме късмет тази вечер — мрачно каза Пиер.

— Не можем винаги да печелим, съкровище мое. Това, което ме безпокои е, че Лепски започват да се отегчават.

— Ами какво искаш, американци! Повечето от тях не могат да се адаптират към начина на живот в Европа. Още мъничко, милинка. На 20-ти ще сме в Монтрьо. Лу ще е там, за да ми даде копието на куфарчето. Щом го взема, ти ще отведеш двамата Лепски на разходка с параход. Когато Лу ми предаде куфарчето, той ще отлети за Цюрих да ме чака там. И щом като си тръгне, аз ще разменя куфарчетата. Като се върнете от разходката с Лепски, ще им кажа, че съм получил телеграма за това, че майка ми е болна, с опасност за живота и че ние трябва незабавно да се върнем в Париж. Веднъж след като се освободим от двамата Лепски, ще отидем с колата до Цюрих и ще се свържем с Радниц.

— Но ще можем ли да се освободим от Лепски? Представи си, че кажат, че ще се върнат в Париж с нас?

— Права си — Пиер се намръщи. — Трябва да открием какви са плановете им след Монтрьо. Нека им пробутаме идеята да отидат в Гщаад. Ти направи това, миличка. Говори с Карол и й кажи, че не могат евентуално да си тръгнат от Швейцария без да са видели Гщаад.

— Добре. После нищо друго. Като не пристигнем в хотел „Идън“ в Цюрих, Лу ще се сети, че сме го измамили. Може да се създадат трудности.

Пиер дълго мълча замислено, а после каза:

— Да караме подред. Това е генералният план. Да накараме Лепски да мислят за Гщаад. Аз трябва да взема иконата.

Клодет се протегна извън леглото си и погали ръката на Пиер.

— Мразя разделените двойни легла.

— Тук при мен има място — каза Пиер и отметна одеялото и чаршафа.

Клодет се измъкна от леглото си и се плъзна в неговото като нежно обви ръце около него.

 

 

Лу Брейди и Маги Шулц влязоха в салона на рецепцията на хотел „Палас“ в Монтрьо, а след тях вървеше носач с багажа им.

Беше 11.30 часа на 18 септември — една слънчева и свежа есенна утрин. Като пътуваха с колата от Женева, Маги изпадна в транс от открилата се гледка на езерото Леман, планините и обширните лозя. Входът на хотела също я очарова. Възприемаше носача като излязъл от някой сън, а служителят от рецепцията — като от друг свят.

— Ще останем само две нощи — каза Брейди и подаде фалшивия паспорт, който Хадън му беше дал на името на Люиз Шулц.

— Да, сър. Имам резервация за вас.

— Искам да запазя стая и за мой приятел, който ще пристигне на 20-ти следобед — каза Брейди. — Г-н Джон Уилис. Той ще остане няколко дни.

— Г-н Уилис? Разбира се, сър. По това време на годината имаме много стаи. — Служителят си отбеляза информацията.

— Предполагам, че имате резервация и за г-н и г-жа Лепски за 20-ти?

— Г-н и г-жа Лепски? — администраторът провери в регистрационната книга. — Правилно. Те са с г-н и г-жа Дювин.

— Г-н Уилис е стар приятел на семейството. Бих искал да му дадете стая на техния етаж.

Служителят направи справка, после кимна.

— Напълно е възможно, сър. Стая 251. Г-н и г-жа Лепски ще са в стая 245. Ако вие си тръгнете сутринта на 20-ти, а г-н Уилис пристигне след обяда, то вие можете да се настаните в тази същата стая. Това дали ще ви е удобно?

— Да, чудесно.

Сергас Холц, който седеше в салона на рецепцията, преструвайки се, че чете „Хералд трибюн“, беше целият в слух. Повече от час седеше тук и очакваше развитието на нещата. Той леко бе трепнал като видя носачът да внася багажа на тези новодошли клиенти. Той видя синьото козметично куфарче, съвършено копие на куфарчето, което беше заключил в шкафа на стаята си.

Значи това е Брейди, помисли си той. Чичо му му беше казал, че Брейди ще пристигне с такова копие на куфарчето и ще го даде на Дювин, за да го размени с това на Лепски. Но кой беше този Джон Уилис, за когото говореше Брейди? Още едно усложнение ли?

Горе в стая 251, след като даде бакшиш на носача, Брейди отиде до Маги на балкона.

— Не е ли страхотно? — възкликна Маги. — О, нека да излезем и разгледаме! Погледни това малко параход-че! Страшно искам да се кача на него! Какъв сладък малък град!

— Маги — тихо каза Брейди. — Нека да седнем. Искам да си поговорим.

Маги го погледна, а в очите й се появи страх.

— Ама, разбира се, любими. Нещо да не е наред?

Те влязоха отново в стаята и седнаха.

— Започнал съм нещо, от което ще спечеля един милион долара — каза Брейди, знаейки, че най-разумният му начален ход е думата „пари“.

— Един милион долара! — възкликна Маги. — Не може да бъде!

— Виж какво, миличка, за тебе е по-добре да не знаеш нищо за това, но е факт — един милион долара. — Брейди се усмихна. — Какво ще кажеш да се омъжиш за мен?

— За тебе и за един милион долара? Само опитай да ме спреш! Страшно ми харесва!

Брейди подтисна една въздишка. Чудеше се, каква ли щеше да е реакцията й, ако не беше споменал за този милион долари.

— Чудесно! Щом се приберем, ще се оженим, но за да взема тези пари, ще ми е нужна твоята помощ.

— Само трябва да ми кажеш, Лу. Само ми кажи как мога да ти помогна.

— Ще си тръгнем оттук вдругиден. Ще пътуваме по шосето покрай езерото до Вилньов — не е далече. Там, ще се разделим. Ти ще вземеш колата и ще продължиш до Цюрих, а там ще отседнеш в хотел „Бор о Лак“. След пет-шест дни, ще дойда при тебе.

— Да карам до Цюрих? — Гласът на Маги изведнъж се извиси. — Ама, Лу, не мога. Аз…

— Няма нищо страшно — търпеливо отговори Брейди. Извади от портфейла си сгънат лист хартия. — Ето маршрутът ти. Много е просто. Ето ти план на улиците, от които можеш да видиш как да намериш хотела. Има запазена стая за тебе. — Той придърпа стола си по-близо до нея. — Хайде заедно да го разгледаме.

След петнадесетина минути Маги колебливо потвърди, че мисли, че може да го намери.

— Ама не мога ли да остана с тебе? — жално попита Маги. — Непременно ли трябва да продължа сама?

— Налага се, ако искаш да получиш и мене, и един милион долара! — отговори Брейди, с раздразнение в гласа.

— А ти какво ще правиш?

— Ще отида да спечеля един милион долара — нещо, за което не ти трябва да знаеш. — От задния си джоб извади портмоне и й го подаде. — Тук има непопълнени туристически чекове, на стойност петнадесет хиляди швейцарски франка. Забавлявай се в Цюрих докато ме чакаш. О’кей?

— Всичкото това за мене?

— Да, но ще трябва да се погрижиш за сметката си в хотела. О’кей?

Маги нададе писък от удоволствие.

— Ти си ми най-сладичкият от всички най-сладки!

— Чудесно — кимна Брейди. — И още нещо. Козметичното куфарче. Ще ми трябва. Като пристигнеш в Цюрих, купи си друго. Става ли?

Морско-зелените очи на Маги се отвориха, като че ще изхвръкнат.

— А, не! Това е първият подарък, който си ми дал! Обожавам го! Не можеш да го вземеш!

Брейди беше очаквал, че тя ще се противопостави. На устните му се появи изнудваческата му усмивка.

— Трябва ми, котенце. Сега слушай, аз и ти веднага ще излезем, ще отидем до един от най-хубавите часовникарски магазини и аз ще ти купя красив часовник, за да се реванширам за куфарчето — самонавиващ се, от чисто злато, с диаманти. Какво ще кажеш?

— От чисто злато с диаманти, а мога да си купя и друго козметично куфарче?

Брейди й се усмихна.

— Така каза човекът.

Маги скочи на крака, а очите й сякаш пускаха лъчи от възбудата.

— Хайде да вървим! — Тя се втурна към вратата, но спря. — А после можем ли да се качим на онова параходче?

— И това даже ще направим.

Взеха асансьора и слязоха до долу и — наблюдавани от Сергас Холц — излязоха навън, на слънчевата светлина. Хванати под ръка се отправиха към най-близкия магазин за часовници „Омега“.

Брейди имаше късмет, че Маги лесно можеше да бъде удовлетворена. Страшно й хареса разходката до Евиан с параходчето. С безкрайно удоволствие се разхождаше по тясната главна улица, където бяха магазините. Взираше се във всички витрини, а когато не беше заета с това тя се любуваше на новия си часовник. Брейди, като си мислеше за милиона долари, които щеше да спечели, вървеше до нея, отегчен до безумие.

Вечерта посетиха казиното в Монтрьо, където Маги спечели двадесет франка и се побърка от удоволствие. Заведе я в „Хейзиланд“, където танцуваха между младите и за нейно голямо удоволствие, Маги предизвика подсвиркванията на мъжете наоколо. Любиха се до безумие когато се прибраха, а после заспаха.

На другата сутрин Брейди я заведе с колата да види стария дом на Ноел Кауърд. Маги се любуваше на планините и се наслаждаваше на пътуването. Излезе от колата пред входа на къщата на Кауърд, за да се полюбува. Седейки в колата, Брейди — въпреки, че умът му бе зает с предстоящата задача — я наблюдаваше и си каза, че хич няма да сбърка ако се ожени за тази красавица.

След като обядваха в „Льо Син“ — грил-ресторанта на хотел „Палас“ — Маги се замоли пак да се качат на корабчето. Направиха пътуване до Лозана и се върнаха в хотела точно навреме за вечеря.

Така мина денят. Маги обяви, че всичко страхотно й е харесало. После, докато лежеше заспала в ръцете му, Брейди си мислеше за утрешния ден. Дювин, заедно с Лепски, щяха да пристигнат. Надяваше се да не закъснеят. Тази операция беше въпрос на синхронизация по време. Той спа лошо тази нощ.

 

 

За да избегне италианските митнически власти, както и някой по-голям швейцарски граничен пункт, Дювин беше минал през Гренобъл, заобикаляйки Женева и поемайки пътя покрай езерото Леман, откъм френската му страна, към швейцарската граница до Свети Жиндолф.

И двамата Лепски бяха прекарали целия си живот във Флорида и никога не бяха виждали толкова големи и впечатляващи планини като тези по „пътя на Наполеон“. Дори Том беше впечатлен. А Карол изпадна в екстаз.

— Том! — извика тя. — Само погледни тази гледка! Струва колкото и останалата част от пътуването ни.

Дювин въздъхна с облекчение. Е, поне имаше нещо, което да им харесва на тия двама трудни туристи.

— Ами, да — отвърна Лепски неохотно. — Доста е хубава, но и нашите Скалисти планини са толкова хубави.

— Лепски! Ти пък кога си виждал Скалистите планини? Недей да показваш невежеството си! — Карол му хвърли унищожителен поглед.

— Е, имаме си и Големия каньон — каза Лепски, защитавайки се. — А него нищо не може да го бие.

— А ти кога си виждал Големия каньон?

Лепски издаде звук, сякаш се разсипваше чакъл и Клодет побърза да се намеси:

— Скоро ще стигнем до езерото Леман. От едната страна е в Швейцария, а от другата — във Франция. Много добре наредено, нали?

— Ах, че хубаво! — възкликна Карол. — Знаеш ли, Клодет, всичко това страшно ми харесва.

— Кога ще ядем? — попита Лепски.

— Има един малък ресторант недалеч оттук — каза Дювин. Той се беше отказал да се опитва да угоди на тези двамата с хубава храна. Защо да пилея пари за тях, мислеше си той, когато това, което искат е проклетата им пържола.

Дювинови с удоволствие изядоха поръчаните порции подправени с къри, но пържолите се сториха много жилави на Лепски.

— Трябваше да си донесем мелачката, миличка — каза Лепски, като дъвчеше здраво. — Тогава можеше да имаме кайма.

Карол му каза да млъкне.

След половин час каране щяха да са на швейцарската граница и Дювин, знаейки, че това е последното препятствие, с усилие контролираше безпокойствието си.

— Швейцарските митничари понякога могат да бъдат неприятни — казваше той на Лепски, докато пътуваха покрай езерото. — Остави ги на мен. Ще им кажа, че си известен американски полицай. Могат да ни накарат да отворим багажа си. Номерът с тях е да им подадеш кокалче. Ще спрем в съседното село и ще купим шотландско уиски, което ще декларираме.

Лицето на Лепски светна.

— Уиски? Чудесна идея!

Спряха пред един магазин за спиртни напитки, точно преди границата и купиха две бутилки уиски и две бутилки шампанско.

— Това ще оправи работата — каза Дювин, поставяйки бутилките в багажника на колата. Като погледна багажа и видя синьото козметично куфарче, което беше отгоре и биеше на очи, той го побутна по-близо до собствения му багаж и го покри с палтото на Клодет; новите куфари на Лепски останаха пред погледа му.

Върна се, седна в колата, и потегли по тясната улица, водеща до френския митнически пункт. Ръцете му бяха влажни, а устата му суха.

Френският митничар им помаха да минат. Продължиха няколкото метра към швейцарския митнически пункт.

Двама високи мъже в сива униформа излязоха навън.

— Остави всичко на мене — каза Дювин, като сваляше прозореца от неговата страна.

Лепски застана нащрек. Полицейският му тренинг му подсказваше, че Дювин е неестествено напрегнат и това го озадачаваше. Чудеше се защо Дювин обръща толкова внимание на това. Каза си да се отпусне. Дювин сигурно знае от опит какво да прави. Подаде паспортите на Дювин и той, заедно със собствения му паспорт и този на Клодет, ги подаде на служителя, като му кимна приятелски.

Митничарят го огледа със студен, втренчен поглед, после отстъпи назад и започна да проверява паспортите. Подаде му ги обратно след дълго и внимателно разучаване.

— Имате ли нещо за деклариране? — попита той на френски.

— Не, нищо. Две бутилки уиски и две шампанско — нищо друго — отговори му Дювин.

— Моля, отворете багажника.

— Какво казва? — попита Лепски, раздразнен от това, че разговорът се водеше на френски.

— Иска да отворя багажника — отговори Дювин, като излизаше от колата.

— Защо?

— Обикновено искат това — рязко му отвърна Дювин, като се молеше на Бога Лепски да замълчи.

Обиколи колата и отвори багажника. За негов ужас, Лепски също излезе от колата и дойде при него.

— Кой е багажът на господина от Америка? — попита митничарят.

— Тези два сини куфара.

— Моля, кажете му да ги донесе до сградата на митницата.

Дювин се обърна към Лепски.

— Искат да проверят вашите куфари.

— Защо, по дяволите? — Лепски извади полицейското си свидетелство и го пъхна под носа на митничаря. — Кажи му кой съм!

Усещайки, че струйка пот се стича по лицето му, Дювин каза:

— Този господин е високопоставен офицер от американската полиция. Не желае да му пипате куфарите.

Полицаят започна внимателно да изучава полицейското свидетелство и значката на Лепски.

— Господинът не говори ли френски или немски?

— Не, той е американец.

— Какво казва този? — искаше да знае Лепски и краката му затанцуваха с надигането на гнева му.

Служителят го наблюдаваше с интерес. Обичайният за Лепски боен танц преди гневът му да избухне беше нещо ново за митническия служител.

— На господина да не би да му се ходи до тоалетната? — попита той Дювин.

— К’во казва този? — попита Лепски, този път с гласа си на полицай.

— Пита дали не искаш да пуснеш една вода? — пошепна Дювин. — Учуден е защо подскачаш нагоре-надолу.

Лепски направи усилие да се спре. Издаде такъв звук, сякаш електрическа бормашина се забива в някакъв чеп. Служителят отстъпи крачка назад и зяпна в Лепски.

— Лепски! Престани да се излагаш! — извика Ка-рол, като се измъкна от колата и се присъедини към тях. — Направи това, което казва човекът.

Служителят се обърна към Дювин.

— Моля ви, кажете на господина, че имаме нареждане да проверяваме всякакъв багаж, притежание на американци. Съжаляваме, че ви причиняваме неудобство, но това са нашите нареждания.

— Разбирам — отвърна Дювин, а ризата му се беше залепила на гърба му от студената пот. — Трябва ли да прегледате и моя багаж?

— Това не е необходимо.

— К’во казва? — отново попита Лепски.

Дювин му обясни.

— Няма да отнеме много време, Том. Просто иди с тях.

— Направи каквото ти казват! — сряза го Карол. — Защо трябва винаги да се правиш на глупак?

Лепски стисна юмруци, преглътна една ругатня, и каза със задавен глас:

— О’кей, о’кей, нека тогава този досадник да прерови багажа ни! Какво ли ме интересува!

Дювин вдигна двата куфара.

— Само тази двата ли? — попита служителят.

— Останалото е мое — отговори Дювин и подаде на Лепски куфарите. — Занеси ги, Том. Няма да отнеме много време.

Служителят върна на Лепски полицейското му свидетелство и като тръгна напред, отведе Лепски към митницата.

— Той забрави козметичното ми куфарче! — извика Карол.

Дювин едва не й удари плесница.

— Остави това! — прошепна й той настойчиво. — Парфюмът ти може да създаде неприятности.

— Щом казваш… — Карол се върна в колата. — О, толкова ми се иска Том да не е така труден!

— Той е мъж с характер — каза Клодет, като извика на лицето си широка усмивка. — Тези швейцарци! Така съжалявам, че има неприятности.

— Всъщност, на него му харесва — каза Карол. — Не се притеснявай, мила. Това е нещо, с което ще занимава до отегчение приятелите си като се върнем.

Дювин се присъедини към Лепски в митницата. Видя го да се ръкува с началника на службата, който говореше английски.

А той, представяйки се като Ханс Улрих, не преставаше да сипе извинения.

— Г-н Лепски — казваше той, — това е заради тази работа с руската икона. Всички наши гранични пунктове имат нареждане да претърсват багажа на всички американски посетители. Моят човек просто си е изпълнявал задълженията. Разбира се, не е необходимо да проверяваме вашия багаж. Не си спомням някога американски офицер от полицията да е преминавал през границата тук. Нека да ви кажа, че това е голяма привилегия. — И се обърна към служителя. — Занеси обратно в колата куфарите на г-н Лепски.

Дювин затвори очи и дълбоко пое дъх с облекчение.

Като остави Лепски, който сега сияеше, да говори с Улрих, той последва служителя, взе двата куфара от него и ги сложи в багажника, като затръшна капака.

— Какво става? — попита Карол.

— Том го обслужват като във VIP. Няма проблеми — отговори Дювин и се плъзна под кормилото. Последното препятствие беше преминато. Иконата беше пристигнала в Швейцария.

А сега — Лу Брейди. Предстоеше смяната. После Радниц.