Владимир Колев
Борба с дракони

Италия. Област Вал, д’Аоста. Много нагоре, на север, в Алпите. Летище, на което имат право да летят само пилоти, положили специален изпит. Малка писта, в дъното на долина. Когато излетяхме с един самолет — уникат, на който не помня и името, набирахме височината от 2000 метра близо час. Левият му борд беше без врата. Скатахме ушите колкото можеше по-надълбоко и, искаме или не — съзерцавахме постоянно променящ се, алпийски пейзаж.

Сетих се. Самолетът носеше сакралното име „Санта Мария“… Колко българи са се качвали на такова чудо? Направо се гордея точно с това мръзнене…

Началото на връзката с италианците стана по почти фантастичен начин. Управлението на общината им беше доминирано от комунисти. За тия, които не знаят, от 50-те до 90-те години на двайсети век, комунистическата партия беше третата политическа сила в Италия. И контролираше местните управи на доста градове.

Та, управата на Аоста реагира на представителите на местния въздушен клуб и изпрати, по системата ала-бала-ница писмо точно в България. До външното министерство. Директно. Оттам, за да се отърват от отговорност, го препратиха в управлението на нашата организация. И понеже Софийският клуб бе най-лесен за намиране, писмото дойде при нас. Да си под носа на големите началници е свързано и с неудобства, но и с неочаквани шансове.

И започна миш-машът. Оставаше по-малко от седмица до началото на състезанието. А да попаднеш на територията, на която и да е държава от „другия лагер“ беше малко по-лесно от това да се телепортираш до Луната. От тук трябва да се провери състава на делегацията под лупа, а италианците гледат как да ни разкарат. Нямат практиката да канят спортисти с военен профил. Уж спортист, пък, току-виж се оказал някаква порода шпионин…

Не се смейте, идеологическата обработка вилнееше от двете страни на Завесата. Къде с мекия бруст, къде с опаката му страна.

В края на краищата, италианците оформиха документите ни два дни преди началото на състезанието. С логичната идея, че ще се откажем — толкова траеше самото пътуване по разчет. Но ние получихме внезапна благословия от един Голям бял баща и зафучахме с автобуса по близо две хиляди километровото трасе.

Италианците правеха уикендни състезания — събота и неделя. Ниско ниво като спорт, но интересно като изживяване. При първото си посещение изтървахме съботната програма. Росни пресни се изтърсихме неделя сутринта. С торбички под очите, разнебитени.

… Италианците не раздаваха медали. А дамаджани с хубаво вино. Първо място — 50-литрова дамаджана, второ — 40-литрова и т.н. За един ден си заработихме две дамаджани. Макар и куцо магаре — ама се получи хубаво състезание. През годините участвахме в няколко техни спортни срещи. И всяка едно от тях имаше с какво да бъде запомнена. Извън официалните класации. Един приятел залитна и се канеше да стане италиански зет. Друг път, погрешка, щяхме да прескочим, без да се усетим границата и добре, че стигнахме до Симплонския тунел под Алпите, та ни светна сигналната лампичка…

… И аз си имах лично изживяване. Дано не затъна много надълбоко в технически подробности, докато ви го разкажа.

Това беше в периода на дълбоката античност, когато се скачаше още с кръгли куполи. Но, вече се знаеше, че има и парашути „летящо крило“. Подтекстът на митологията за тях бе, „много интересни, явно перспективни, но… по-добре да не ти се налага да скачаш с тях“. Нервни, трудно управляеми, отварят се по два пъти на всеки три скока. Особено последната дроб караше и оптимистите силно да се замислят. Освен другото, липсваше алгоритъма „отваря се, отваря се, не се отваря“. За всеки скок с крило се знаеше, че трябва да си „силно готов да задействаш запасния“. Рискът беше доста над средностатистическия.

От друга страна, бяха абстракция. По едно време масленозеленото крило се появи в Националния център, но дали скочи някой с него?…

При едно от състезанията в Аоста видях на живо точно такава чудесия. Френска. „Пара плейн“. Стои си скатана, но никой не изявява желание да скочи точно с нея. Аз исках да скоча. Или може би се колебаех, при възможност дали да не скоча?!

Бях вече добре ограмотен в правилата на бюрокрацията. Знаех. Ако си направех устата, моите шефове просто щяха да ми орежат мераците. Бях като котарак пред горещо кюфте — хем му се иска да го захапе, хем съобразява да не си опари муцунката…

Състезанието приключи, раздадоха дамаджаните, а организаторите обявиха на публиката, че следват демонстративни скокове. Показват се разни ефектни номера. Кой каквото има, това изкарва на сергията.

… Имахме какво да покажем, но началниците ги щипеше инстинкта за самосъхранение. Силно ги щипеше и се стискаха.

Сега има стотици, ако не и хиляди школи по света, където подготвени инструктори обучават по програма за релативни скокове. Събиране на парашутисти във въздуха по време на свободното падане. В дълбоката античност, такъв опит на масово ниво просто липсваше. А мътилката беше в изобилие. Ако се сближите с голяма скорост, може да си потрошите ребрата. Че и по-лошо. В Германия, двама така се сблъскали, че… А как се регулира скоростта? — „Аллах знае и стари баби…“ Трябва да се следи времето за отваряне. Но човек така се заплесва, че може да види земята чак на 20 сантиметра пред носа си. В Унгария правили тройка… Не шведска разбира се, заплеснали се и двама от тримата се помазали… Това с тройката ми звучеше разбираемо. Но и с днешна дата не мога да си представя как мога да видя земята на 20 сантиметра пред носа си, ако се движа с 50 метра в секунда?

Инструкторите ни, не само че не бяха се занимавали с такива скокове, но не бяха виждали през плет как се правят. Изрових фрагменти от статии, но в тях нищо не пишеше за техника на изпълнение, а се изреждаха куп предпазни мерки, в раздел „Борба с дракони“.

Един ден все пак ни пуснаха с Емо да опитаме да направим нещо. Без никаква амбиция, просто така… Макар да влизахме понякога в конфликти с инструкторите си, знаехме и друго. И те, в своето време, също бяха напирали да пробват вкуса на парещото кюфте.

… Юлия ни изпрати до самолета, повтаряйки „Емо, Владо, дори да не се хванете, няма страшно. Просто се пазете. Не се сближавайте с голяма скорост. Запомнете, внимавайте за височината на отваряне…“.

Около двайсетте си години, възрастното хлапе е много повече диво, отколкото предпазливо. Гонихме се с Емо, сближавахме се почти до метър разстояние, но все не успявахме да се хванем. Аз под него, той малко над мен. Все пак, държах под око земята… Малко преди времето за отваряне, ми мина през ума, че като вдигам глава да го видя, вероятно се плъзгам назад и му бягам. Наведох глава надолу, протегнах ръка и усетих, че ме хвана за двата пръста. Пръсти, изпружени нагоре. Хвана ме, ама ме хвана! Вдигнах глава, погледите ни се засякоха. Поляците имат един израз: Ако не му пречеха ушите, би се ухилил до тила. Емо се смееше с всичките зъби в устата си. За момент блесна и златното му зъбче. Усещането, че правиш нещо, което друг преди теб не е съумявал на направи е неповторимо.

За една-две години понатрупахме опит. Затворихме драконите на съмнението в пещерата на все по-нарастваща увереност.

… Състезанието приключи, италианците раздадоха дамаджаните, започнаха скоковете за „интересно на публиката“. Качихме се, правихме фигури, които нямаше как да се видят от земята. Постно. Но началниците не пускат повече.

Качиха се трима италианци и се подгониха във въздуха. По начина, по който го правеха се разбираше, че подготовката им е по системата, „вероятно видяно през крив макарон“. Докато имаха височина — как да е. Но те фучаха към земята и в един момент си помислих, че сега ще видя как тримата „малко ще се поубият“. В последната възможно секунда, единият все пак видя земята, тримата дръпнаха ръчките едновременно. Двата парашута се сблъскаха, а третият започна да се пълни в прорезите на купола на единия от тях. Шоу, пази боже…

… Карло все пак успя да се освободи от основния си купол и отвори запасен парашут над самата земя. И — за късмет — завърши без забивка в нея. Както се изрази един приятел: хепиенд, та дрънка. По време на атракцията, до мен се бе вкаменил полковникът, шеф на нашата делегация. Изпъшка облекчено и направи обоснован извод:

— Това, парашутистите не сте нормални хора. Случват ли се и при нас такива истории?

Полковникът нямаше елементарна представа от парашутизъм, но ми беше симпатичен. Успокоих го:

— Ние правим тия скокове грамотно. Тия са аджамии…

Човекът се замисли. И попита полупредпазливо полувъзторжено:

— А вие, така… можете ли да им натриете носовете? Да им покажете как се дриблира с топката?

— Можем! Но трябва да наредиш на тренера да ни пусне да го направим. — Вече бях наясно с бюрокрацията, това вече го казах. Премерих добре момента, получи се. След малко се качихме в Чесната. Трима.

Нямах навивката да натривам носове, италианците ми бяха симпатични. Направихме всичко както трябва. Безопасно и премерено. Когато се приземихме, полковникът беше наперил гребена „Показахме на макароните как се дриблира с топката!“. Потупвания по рамото, даже мъжки прегръдки. Добра ни беше тройката — не шведска, но не и италианска… Домакините ни налетяха като оси, полузавистливо полурадостно. Бяхме укрепили в тях оптимистичния извод: може да се получи и добре, без изцепки…

Вече се бяхме сприятелили с Карло. Разговаряхме на някаква смесица от италиански и френски. Допомагахме си с английски и немски думи. Сръчка ме:

— Хайде, ела да ни покажеш как се прави. Ние просто нямаме опит.

Пратих го да помоли полковника, който пък да нареди на тренера.

Схемата сработи. Наредиха ми да ги ограмотя. Като за ниво елементарен релатив. Тогава ми мина през главата още една мисъл. Но я оставих за накрая. Отидохме до самолета. Накарах пилота да запусне двигателя и започнах да обяснявам: първият трябва да застане вън на стъпенката; вторият трябва да се хване за…

Имах идеята да се спрем на варианта тройка, но Джилиола изяви желание също да се включи в групата. Попитах я колко скока има, а тя наперено ми отговори „близо стотина“. Един от нашите резюмира положението с репликата: „С толкова скокове можеш само да се почешеш по…“. И назова една част от женския организъм, която мъжете обичат да галят, когато ги удари хормона. Но го каза на български. Джилиола не го разбра, затова му се усмихна мило. И закачливо. Опитах да подкокоросам Карло да я откаже, но той вдигна ръце: „Нали знаеш приятелю, ако една жена си навие на пръста…“.

Знаех, разбира се. Вече имах добра представа за явлението жена.

От първата секунда, го бяхме обзавели с прякор „Мафиото“. Такова му беше излъчването. Иначе, Карло беше застрахователен агент. Но с тоя гърбав нос и с тия мустаци… Когато чу как го титулуваме, измърмори нервно: „Моите ме наричат така, сега и вие. Нищо друго ли не асоциирам като външност?“.

Докато доуточнявахме детайлите, Карло ми предложи аз да организирам групата, а той да следи за времето за отваряне. Съгласих се. И без това ми предстоеше да паса зайци с тъпан.

Започнаха да слагат парашутите, но аз го подсетих, че имам още едно условие, за да се кача с тях. „Пара плейн“-ът. Карло ме погледна предупредително:

— Нали знаеш, че този парашут дава чести откази при отваряне?

— Да, отваря се два от всеки три пъти. Статистиката е по-скоро оптимистична.

Казах го на глас, но в следващия момент вдянах, че точно сега не е най-удобният момент за експеримент. Да, ама си бях изпросил белята. Човек каквото си направи сам… Не ми оставаше нищо друго, освен да промърморя мантрата: Дано да не… точно сега…

Като за капак, вятърът от силен стана още по-силен. Пулсиращ. Беше добър повод да се откажа, но любопитството взе връх. Излетяхме и добре се намръзнахме, докато наберем височина 2500 метра. Започнах да ги намествам на стъпенката.

Скокът се получи… интересен.

Първо, Джили ококори очите. С онзи характерен израз, чието тълкувание е „Нищо не виждам, нищо не разбирам“. Опита да се прибере обратно в самолета, но струята я подпря и тя изхвърча преди нас към земята. Още по-добре, тройка се управлява по-лесно.

… Хванах Карло за ръкава още на двайсетина метра под машината. И му показах с очи Роберто „Гоним го!“. Роби беше затънал под нас, виждаше ни, усмихваше се и, навирил глава, бягаше по хоризонта. Дадох му знак с ръка „Наведи главата“. Той продължи да се усмихва, повтори жеста ми, но не наведе глава. И продължи да ни бяга. А Карло ме повлече настрани. Насочих отново Карло, пак тръгнахме към Роби, той продължи да се усмихва и да ни бяга.

Сближихме се още малко, Карло пак ме дръпна настрани…

… Нали ви казах — пасеш зайци с тъпан.

… Сега вече ще се хванем! Но ми светна червената лампичка: Дали наистина все още имаме височина? Карло уж отговаря за отварянето, ама дали не се е заплеснал?!

… Естествено, заплеснал се беше. Бяхме под 500 метра. Рязко оттласнах Карло, усмивката на Роби се смени с гримаса, дръпна веднага ръчката. Докато ми дойде ред да отварям, вече бях на 300 метра. В момента, в който изтеглях ръчката, спрегнах във възвратна форма един глагол. Фразата започваше с думите „Да се…“.

Работата беше там, че ако не се отвореше нормално крилото, оставах в дефицит от време да задействам запасния парашут.

… Е, парашутът се отвори. Нормално. На 200 метра над земята. Теоретично, четири секунди преди удара с нея. Мантрата свърши работа. Но с това, шегаджийската част на програмата не свършваше. Земята побягна с голяма скорост срещу мен. Съобразих: куполът се движи по вятъра. А вятърът явно се е засилил още повече. Ще докосна земята със скоростта на кацащ самолет. А нямам колесник.

Изводът беше ясен. Трябва да се обърна срещу вятъра. Дадох рязка команда, но куполът така се разскача, че ми вкара сърцето в гърлото.

Вни-и-и-мателно, започнах да се развъртам. Лекичко. Още по лекичко… Дали ще ми стигне височината да се обърна срещу вятъра.

А, освен другото, ме носи към публиката пред капанчето и нищо чудно да им се изтърся на главите. Ако не се бухна на покрива, разбира се…

Тоя ден господ беше с мен. В момента, в който се наместих срещу вятъра, краката ми докоснаха земята. На метър пред ограничителната лента. Куполът изшляпа и се изтърси над главите на благородната, зяпаща публика. Чу се възглас: „Bravissimo, maestro“. Някакви хлапета, две-три лелки тръгнаха към мен. Поздравления, прегръдки. Весела история.

А аз си измърморих под нос „Какво ти брависимо?! То си е направо резилисимо…“. В този момент погледът ми падна на секундомера. Преди деветдесет и няколко секунди съм бил на вратата на самолета.

Четвърт час по-късно, когато пиех незабравимо вкусна лимонада в капанчето, си помислих, че всъщност не съм прав в самокритичността си. За тази минута и половина непрекъснато ми се налагаше да сменям програмата. Поправях чужди грешки. И просто нямах право на моя грешка.

Е и дядо Боже беше с мен, истина е.

В този момент усетих още нещо. Което ми се случваше понякога, след някои, запомнящи се скокове. Ризата лепнеше по гърба ми. От пот. Въпреки студения алпийски вятър…

Нещо като шведска баня. Но не точно това…