Владимир Колев
Булдозерът

… Генералът се държеше подобаващо на положението си. Говореше бавно, с добре обмислени фрази. Ако трябва, повтаряше отговорите, поставяше акценти. Всичко трябваше да бъде ясно и разбираемо. Нетърпящо двусмислени тълкувания. Край нас, ненатрапчиво, като прилеп през нощта, витаеше Жора. Жора се водеше фотограф в някакво списание. От там получаваше заплатата си. Практически, непрекъснато беше край генерала. Явно, добре познаваше физиката и душевната същност на шефа си. Снимките му бяха безупречни. Имаха характер и излъчване. Чрез тези снимки, генералът ставаше близък, разбираем, симпатичен.

Не знам дали сте обърнали внимание? Всички значими фигури от по-новото време, са имали край себе си прилепи фотографи. Които ден след ден, малко по малко, са извайвали образите на значимите. Или поне на тия, които искат да се чувстват значими.

Генералът говореше банални неща. Но беше симпатяга, който знае как да се издига. И как да се укрепи на новата позиция, преди следващото издигане. Беше заместник-председател на съветската, уж помощна, отбранителна организация. Тази уж помощно отбранителна организация имаше щатове и възможности, доста по-големи от армиите на доста европейски държави.

В случая, схемата беше проста. Той се нуждаеше постоянно от популярност. А аз — от хонорари. Строях къща и ми трябваха пари.

Генералът говореше баналности, защото това трябваше да говори.

Имаше и още нещо. За руснаците българин означаваше доверен човек. Парашутизмът не е занимание за богаташи. Затова, при ежегодните си посещения на летище Волосово край Москва, си уреждах предварително срещи с космонавти, генерали и босове от военнопромишления комплекс. Правех интересни за четене интервюта. В тях присъстваха неизменно банални теми. Но бях наясно с „подправките“ и написаното се четеше с интерес.

Няма да ви занимавам с предмета на разговора. Но накрая на това интервю чух фраза, която ме накара да наостря уши:

— … И догодина, наши парашутисти ще обезпечат доставката на товари на Северния полюс. Ценният опит, който те имат… — Довърши с приказки от общ характер, но аз отново го върнах към темата:

— Прощавайте, може ли да продължим още малко за тази дейност? Сигурен съм, че доста от читателите на списанието биха проявили повишен интерес за тия полети към Северния полюс.

Генералът обясни, че е запознат в само в общи линии. Но, ако искам да получа повече информация, мога да си поговоря с нашата обща позната Бета Васина. При тазгодишния десант, тя не само е отразила събитието в пресата, но и лично е участвала. Даже, май е скочила с основната група…

Довърших педантично интервюто, задавайки необходимите въпроси. Но усещах сърбеж по кожата.

Нещото, което вече знаех. От 1937 г. руснаците поддържаха постоянно експедиции на Северния полюс. Официално, за провеждане на геофизически изследвания. Неофициално, всички се досещаха, и по военна програма, най-малкото и лесно за разбиране — на полюса се формира климата по цялото полукълбо. Постоянната метеорологична информация ползваше съветските ВВС. Имало е и други неща, естествено.

… Елжбета беше бивш национален състезател по парашутизъм, майстор на спорта. Завеждаше отдел „парашутизъм“ към списание „Крылья родины“. Вече понаедряла, далеч от спортната фигура на младостта си. Щом и тя е качила голямото си дупе на самолета, значи наистина има нещо интересно.

Още същата вечер се свързах с нея и доста настойчиво й казах, че искам да я видя. Тя се позасмя в слушалката и подхвърли:

— Даже май се досещам за какво ще ме питаш… Даде ми адреса си и се договорихме да й отида на следващия ден на гости в Москва.

Къщата бе двуетажна и двуфамилна. В район на града, където случайни хора не живееха. Другото жилище се обитаваше от фамилията на министъра на гражданското автомобилостроене. Ако не знаете, руснаците имаха по това време около 280 министерства. Не 28, а 280. 280 и няколко…

Докато ме запознаваше с мъжа си, им направих искрен комплимент. Че мечтая да живея в такъв дом, построен от истински камък, с почти еднометрови стени. Строен в началото на 19 в. Те се спогледаха и ме попитаха: откъде знам тези подробности? Не се направих на интересен. Мой познат, полякът Анджей живееше в точно такава къща в Краков. Построена през 1812 г. Оказа се, че и тази къща беше построена точно през тази година.

Около стотина години, руснаци и поляци живели в границите на една държава. Поляците ръмжали. После направили въстание. А след Първата световна се измъкнали от руската опека. Но, докато съжителствали, на моменти правели едни и същи къщи…

Бързо си дойдохме на темата с Бета. Въпросът със Северния полюс стоеше така: Съветските експедиции трябва постоянно да се зареждат с какви ли не материали и храни. Теоретически — логистика. Практически — мъчителна технология. Климатът на европейската част на Русия е много по-лесно прогнозируем от местния, на полюса. Метеоролозите, след неизбежни уговорки, обещават чаканото хубаво време за следващите 5–6 часа. За да може да излети самолета с товарите. И тъкмо наближат базата, внезапно се извива пургата — опустошителна буря. Която прави белята. Току-що разчистената писта, за която е изразходвано скъпоценно гориво, отново е покрита с ледени блокове. След което отново, гавраджийски, засиява ясно небе без дъно. А самолетът поема обратно. И така, много пъти. Да „излъжат времето“ станало нещо като спорт със залагания.

В края на краищата някой се сеща за друго решение. Дори и да не може да кацне самолетът, от него могат да се изсипят товарите. С военни парашутни системи. Виждали сте ги по документалните филми. Речено-сторено.

… Но не се получило от първия път. В армията липсват специалисти с опит, които знаят как се „уцелват“ ограничени площадки. Първият път, скъпоценностите затънали в размразените води. Тогава се сетили, че в цивилната организация използват ефективно доста по-прост метод. С престрелки.

… С извинение. Най-често разчетът се правеше с обикновено руло тоалетна хартия, която показва относа. Имащите опит в парашутизма знаят много добре за какво става въпрос. Да не чертая схеми.

Предишната година бяха направили успешно десантиране на Полюса. Осъществено от инструктори от помощната организация. След товарите, се изсипали и група парашутисти. Макар след години прекъсване, моята позната си беше плюла в пазвата и бе скочила. Отделна епопея била как са се върнали. Беше ми хубаво в дома на Бета. Но се хванах, че, въртя — суча, все насочвам разговора към скоковете на Полюса.

… В понеделника досадих първо на генерала. С настойчива молба да ми покаже пътеката. При следващото десантиране да участвам и аз. Той не обеща веднага, но ме посъветва:

— Виж, ти си скачай, пък аз ще поразпитам. Ще видим какво можем да направим.

След скоковете, когато отидохме да хапнем в столовата, той ме привика на масата си.

— Значи, идваш като кореспондент на вестник. Документирано. С разрешение за изпълнение на скокове при наша организация. Трябва да ти бъде издадено от централното ви звено, отдел „Въздушна подготовка“. Билетът за отиване и връщане до Ленинград си поемаш ти. От там нататък е наша грижа. Ето ти телефона на полковник Н… Всички възникващи въпроси договаряте с него.

Не му задавах повече въпроси. Не обръщах внимание какво обядвам. Мислех си по темата. По едно време засякох насмешливия му поглед. Явно му е харесвал моя ентусиазъм на перушан.

Щом се прибрах в България, първо отидох в Отдела. С една тънка книжка в чантата. Поздравих се с почитаемите полковници и аз изложих с две думи искането си. Хората пиеха следобедното си кафе, но като разбраха за какво става въпрос, се спогледаха:

— Владо, ти чуваш ли се какви ги говориш? Знаеш ли какви са температурите на Северния полюс. Какви са ветрищата там? Бягай, не ни занимавай с глупости!

Бях подготвен. Носех тънка книжка в чантата. Инструкция на парашута, с който бяха изпълнили скоковете. Точно на полюса. Температурен интервал на експлоатация: от минус 40, до плюс 40. И продължих:

— Никой не би допуснал скокове при нестандартни МТО условия. Нали не искате да кажете, че Големият брат е глупав? — Големият брат беше Съветският Съюз. По това време — нашият официален идеал.

Полковниците от отдела бяха в предпенсионна възраст. И мечтаеха за светлия ден на пенсионирането. А някакъв перушан — инструктор им се мъкнеше с разни авантюристични предложения. И ги затискаше с аргумента за големия, умен брат. След първоначалния потрес, реагираха предпазливо:

— Виж там, движи си нещата, пък за бележката ще говорим накрая…

Обадих се на руския полковник, който организираше операцията. Приятен глас. Съгласие. Вярваме си, народи — братя и т.н. Нали няма да има проблем да се набавят и 500 кг. Домати. „От ваш елитен сорт“. Предпазливо обясних, че познанията ми за доматите са в областта на салатите и овкусяването им. Приносителят на приятния глас обясни, че това не е проблем. Ще направи справка и ще ми се обади, за да ме информира не само за сорта, но и къде точно се отглеждат. „Какъв е Вашият телефон?“

След два дни получих и справката. Педантично точна, като от руска разведка. Каза ми и кое е селото с парниците. Беше някъде в пловдивско. Естествено, не стана въпрос за пари. Аз трябваше да се нагърбя и с транспортирането на доматите до Ленинград.

Тая с доматите си стана направо сага. За която няма да ви разказвам. Изпреварвайки събитията, ще спомена, че доматите от пловдивско отидоха до Полюса. Домати за големия брат. Звучеше патриотично…

От два-три вестника обещаха без проблем да ме аташират като „специален кореспондент на Северния полюс“. С една и съща уговорка: „Хонорарите ще бъдат по най-високата разценка, но не искай командировъчни! Как ще отчетеш хотел и храна, например?“. Устройваше ме. Избрах си един от тях. Дадоха ми бележката.

След седмица отидох пак при полковниците във „Въздушна подготовка“. Усмихваха ми се, обещаваха. „Движи си другите неща. Бележката накрая. За да е актуална!“. Нещо не им повярвах твърде на усмивките.

От някогашния мощен „Балканкар“ обещаха да ми поемат разходите. Предвиждаше се, преди тръгване да ми връчат рекламен плакат, на височина човешки ръст. Електрокар с навирени рога. Трябваше да се снимам на Полюса с него. И да представя снимката. На секундата съобразих, че снимката може да стане и на Витоша. Поне до късната пролет, там има сняг в изобилие. Нали не ме караха да занеса на Полюса жив електрокар…

Имаше още един лек проблем. Полетът до Ленинград трябваше да бъде точно на определена дата. Реших го сравнително лесно. С помощта на бутилка добър коняк и кутия „Троен лешник“ направих резервацията. Жената беше определено симпатична, даже се получи и нещо като лека свалка. За тонус. Стана ми съмишленичка. Но ме предупреди: „До тая дата… даваш парите и потвърждението. Иначе гориш! Трафикът е натоварен“.

Имаше още купчина дребни проблеми. Всеки един, от които можеше да обърне каруцата. Решавах ги в движение. Почти всяка седмица ходех при „моите“ полковници в отдела. Не бяха лоши хора, обещаваха. Ама някак неопределено.

Вече не ми се усмихваха. Като влезех, се споглеждаха предупредително. Но обещаваха. След няколко посещения, „Главният полковник“ ми измърмори:

— Стига бе Владо! Отделът не е създаден да работи само за твоите амбиции! Свърши си другото! Ние сме накрая…

По някое време ми се обади позната от самолетното бюро. За да ми напомни за датата, след която горя… Е, казахме си по един виц. Все още леко фигурираше и елементът на свалката.

Дойде време и доматите отпътуваха на север. А аз тропах с копито на територията на родината…

Два дни преди фаталната дата, отново се възнесох на последния етаж в сградата на отдела. Решен, ако трябва, бой да се бия, но да получа обещаната бележка. Отново се спогледаха, като ме видяха, но се усмихнаха. Пак, някак предупредително. Главният ми подаде ръка:

— Добре дошъл. Но няма да е днес. Влизаме в заседание. Ще дойдеш утре! Хайде, лек ти ден! Довиждане.

Нещо ме жегна отвътре. Заседанията се правят в началото на работния ден. А не малко преди края. Отидох да пия една бира в градинката отсреща. Точно минута след края на работното време, моите хора се изсипаха от сградата. Вече имах лошо предчувствие.

Вечерта отново ми се обади моята позната от самолетното бюро. Утре е последният срок. „Утре! Ако ми цъфнеш вдругиден, даже с каса коняк, си изтървал влака. Самолета!“ В гласа й вече нямаше никакъв елемент на свалка.

На другия ден, десет минути след началото на работното време, отново бях в отдела. От ъгъла на стаята звучеше приятен глас на негърка. Пееше за любов, естествено. Посрещна ме Главният. Не ми подаде ръка. Беше учуден:

— Здравей! По какво слука насам?

— Как по каква? Вчера следобед говорихме. Жив — умрял, бележката ми трябва днес. До обяд! С подпис и печат!

— Можеш да получиш бележката най-рано след две седмици! Полковник П… излезе в отпуск. Нали знаеш, че той завежда безопасността. Моят подпис може да бъде положен само след наличие на негов подпис. Ела след две седмици. Хайде довиждане, че имаме работа!

Знаете ли какво е да подгрееш пещта на локомотива до червено, а след това да натиснеш спирачките?! Изпитвах желание да кресна, да викна. Да изпусна парата. Но така щях да вляза в капан. „Който крещи, няма място на Северния полюс!“

Поех дълбоко дъх. Седнах до масата в преддверието.

Приятният глас на негърката ме съветваше да я убия от любов. Бях сигурен, че не искам да убивам негърка. Но виж, един полковник… С явно удоволствие и удовлетвореност — бих го направил… Има моменти, когато доброто домашно възпитание се скрива или на тавана зад комина, или потъва мазето, зад кацата за зеле…

Полковниците стояха пред бюрата си. Един чете, друг пише. Не ми обръщаха никакво внимание. Какво пък, ще постоя малко, ще съобразя очевидностите. И ще си тръгна. Измислено е…

И точно в тоя момент, стана много, ама много весело!

Влезе „отсъстващия в отпуск“ полковник П… Както разбрах по-късно, сценарий наистина имало. И то много надежден и прост. Ще дойда, ще протестирам, ще пухтя. Ще си тръгна. Затова полковник П… да дойде към обяд, когато тревогата ще е отзвучала.

Човекът се повъртял вкъщи, и понеже навикът е непобедим като женски инат, тръгнал към коневръза. Т.е. към работното си място.

Влезе в помещението, козирува и тръгна към бюрото си.

В един момент, моя милост и другите полковници, попаднахме в една група. Щяхме да станем свидетели на финала на интересна психодрама — пантомима.

Полковникът, шеф на отдела, го фиксираше студено. Както змия гледа мишка. Мишката — полковник беше завеждащият безопасността.

Полковник П…, който явно не беше нито бърз в съобразяването, нито силен в мисленето, реагира на погледа на началника си. Първо се запъти към бюрото си, но не седна. Отиде до закачалката, провеси грижливо лодена си. Бавно постави фуражката отгоре. Спря, замисли се. После излетя от помещението. Неочаквано пъргаво…

Разсмях се. Само аз. Полковниците все така четяха и пишеха. Стана ми ясно, че на врата да си стъпя, бележка няма да получа. Бележка вещаеше риск. А полковниците се бяха устремили към заветна мечта — пенсиониране. Нещо много по-сериозно от някакво си скачане с парашут на полюса.

… След години, при други условия, почти се сприятелих с човека, който вече не беше „Главният полковник“. Призна ми с искрена усмивка, като при хубав спомен: „Беше като булдозер! Не се удържаше! Ако щеш вярвай — и на нас не ни беше приятно да ти извъртим номера. Ама нямаше как! Повярвай — нямаше как!“.

Не му повярвах. Но и нищо не му обясних. Вече нямаше смисъл.

Булдозерът отдавна беше избоксувал!