Владимир Колев
Дишай!

Преди години трябваше да напиша статия, в която се споменаваше и за класически неудачен опит на американска пилотируема експедиция. Ще напомня накратко сюжета: През първия етап, докато астронавтите летят в посока Луната, нещо разтриса корпуса. Електрическо реле, което не съответства на схемата прави белята. Но това се разбира впоследствие. А в момента има само корав факт — взрив на борда. Дълги часове, астронавтите се преборват с какви ли не неприятни ситуации. Най-мъчителни са часовете, когато не работят филтрите за пречистване на въглеродния двуокис от въздуха на борда. А двуокисът се получава именно от издишванията на симпатягите. Дишаш — произвеждаш това, което постепенно те лишава от надежда за живот.

… Разбирах ги. Защото и аз бях преживял нещо подобно. През акварелно красив, пролетен ден. На два метра над земната повърхност. При астронавтите, виновен беше неправилен монтаж на джаджа. В моя случай, виновен си бях само аз.

Споменът беше толкова жив, че неволно задишах учестено…

… Исках да стана летец. Но не исках да ставам военен летец. Скрупули по отношение на армията. Директен вариант за обучение като граждански пилот тогава липсваше. След дълго колебание, се отказах да кандидатствам във военното училище. И попаднах, като войник, във военновъздушните сили. Занимавах се с поддръжка на парашутите на самолетите. Още не бях успял да надживея мечтата си. Остроносите метални птици ме привличаха като магнит. Понякога, преди нощни полети, отивах на стоянката на самолетите, отварях кабината на някой от тях, настанявах се удобно и хващах щурвала. Мимоходом ще спомена, че за допуск до самостоятелно влизане и работа в кабината на изтребителя, бях положил съответния изпит. Познавах съдържанието на много инструкции и бях убедил хората, че може да ми се гласува доверие.

В този ден, на свой гръб изпитах истинността на максимата: „В авиацията няма дребни неща“. Случаят ми остана ми в кръвта като подсещане. В живота не можем да знаем дали нещо, привидно дребно, няма да ни нокаутира.

За влизане в кабината на изтребителя, трябваше да се отвори фанарът, плексигласов капак на кабината. Задействаше се с ръчка, върху външната страна на левия борд. Дребен детайл — вътре се вижда манометър на въздушната система. Нали разбирате? — Поглеждаш манометъра, съобразяваш показанието и чак тогава задействаш механизма за повдигане.

… В този пролетен ден с леко пощипващ възстуден ветрец, отидох около час по-рано на стоянката, качих се по металната стълба, повдигнах фанара и седнах в кабината. После пуснах прозрачния капак, без да погледна показанията на манометъра. Започнах мислено да летя, разблокирайки въображението си. Размишлявайки за пореден път дали съм бил прав да се откажа от професията на военен летец. И така, фантазирайки и размишлявайки, прекарах доста минути в кабината. Слънцето препичаше през капака и ме подгряваше. Отначало приятно. По едно време ми стана доста топло. Започнах да дишам по-трудно. Досетих се, защо се получава ефекта със затрудненото дишане. Кабината беше херметизирана. Малкият обем в нея се насищаше с издишания въглероден двуокис. Изводът беше ясен и недвусмислен — трябва веднага да изляза навън.

Натиснах бутона за повдигане на фанара. Чу се кратко изсъскване, капакът се помръдна леко нагоре и… отново се затвори. Ха… това пък защо се получи? Погледнах към манометъра и веднага получих отговора. Стрелката сочеше нулата. В системата нямаше въздух. Фанарът нямаше как да бъде повдигнат по нормален път. Второ „ха!“, последвано от не особено интелигентно решение: Ще опитам да го повдигна на плещи. Стъпих върху парашута и напомпах мускули. Но… имах ли шанс да повдигна 200 килограма?

Ето защо, хората бяха поставили манометъра на такова място, че да се вижда и отвън. За да съобразиш предварително, дали да влизаш вътре. Защото, ако влезеш, а в системата няма въздух, става весело. Много весело!

Седнах внимателно и най-после започнах да мисля с цялата си глава. Трябва да дишам възможно най-икономично. Да се вълнувам възможно най-малко. Вълнението предизвиква дишане извън икономичния режим. Добра препоръка от късно съобразяваща глава. Погледнах часовника си. Поне той се показа добър към мен. И ме подсети, че до десетина минути, специалистите трябва да започнат да пристигат. А дотогава — икономично дишане.

… Ризата лепнеше по плещите ми, подгизнала от ледена пот. А слънцето ме запичаше като бухнал хляб в селска фурна. Съчетание, пази боже… Ама, дали Повелителят ще благоволи да помогне?! Не съм му само аз на главата. Сгафилите във всеки момент са милиони. И всички споменават името му. По различни начини, разбира се.

Аз ще бъда образец на благочестие! И смирение. Ще го накарам да ми обърне нужното внимание.

Бях осъзнал огромната грешка от дребното несъобразяване, но не исках да мисля по темата. Защото и мисленето водеше до допълнително изпотяване. А вече и пулса се ускоряваше.

Тия хора, къде се бавят?… А слънцето пече, та пече…

… Ето, зададоха се първите двама. Нещо си говорят, минаха край капана ми и продължиха нататък. Защо не ме поглеждате бе, хора?! Господи, обърни им главите към мен, моля те…

Зададоха се още трима, смеейки се. Подминаха, без да погледнат поне самолета, в който се потях, вече доста поизплашен. Знаех, че няма смисъл да се опитвам да викам. Дебелият плексиглас над главата ми беше попивателна за звуци.

И Повелителят не обръщаше внимание на молбите ми… Да му се не види! Как поне един не погледна към мен?…

Зададе се радиоспециалистът. Той погледна. Видя ме. Най-после… Махнах му с ръка. И той ми махна. Прочетох мислите му: В кабината на самолета има човек, но с допуск. Значи… И си продължи по пътя. Ей… господи, сръчкай го. Допускът не осигурява чист въздух в затворената кабина.

Главата ми вече беше здраво замаяна. Искам или не, дишах учестено, на едри глътки. Белите дробове отказваха да изпълняват мъдрите указания на мозъка. През ума ми мина нерадостна мисъл: Ще пукна, но по впечатляващ начин. Както никой досега. Ще ми забравят и името, но ще преправят разни инструкции. В моя чест, така да се каже… И след години ще се знае, че един тарикат…

Ето, зададе се сержант, техник на самолет. С него често си разправяхме разни истории. Махнах му с две ръце: „Ела!“. Той тръгна към мен, но в това време го извика колега офицер и започна да му разяснява нещо. Сержантът го слушаше и от време на време поглеждаше към мен. Така се бях изпотил, че пред очите ми започна да се спуска лютива, солена пелена. Мразех бъбривия колега. Не, не го мразех, ненавиждах го. А кръвта блъскаше като чук тъпанчетата на ушите ми. Хора, погледнете най-после към мен! Защото, ако не го направите още сега, утре ще отворите работа на селския клисар. Да бие камбаните… Като не се задейства господ бог, се отваря работа за божия служител. Често става така. Шефовете обичат да прехвърлят работата на ситнежа под тях.

Най-после бъбривецът си тръгна. А „моят“ сержант се качи по стълбичката. Погледна ме — отначало усмихнато, а после — недоумяващо. Посочих му с поглед манометъра, човекът се шляпна по челото и бързо слезе. Войникът, който караше „апато“, камионът с бутилки сгъстен въздух липсваше, но сержантът се качи в кабината и опита да запали мотора. Моторът имаше свое виждане по въпроса. И, отказа да забръмчи. Господи… виж, направи нещо с тая бричка. Моля те! И без мен, утре ще има достатъчно дядовци и баби за опашка пред бюрото на Свети Петър. Непременно ли трябва да се появи и един млад глупчо сред тях? Точно аз ли трябва да бъда този глупчо? Има по-добри кандидати от мен, огледай се…

Сержантът излезе от кабината, а зад волана седна друг униформен. Припряно бръкна с ръка към таблото.

През замаяния ми мозък прищрака поредна, „успокояваща“ мисъл: Е, може и да пукна… Но ще се случи, след като са били взети мерки за спасяването ми… Слава тебе, господи! Казвам го сериозно. Господи, ако се намесиш в разбръмчаването на трошката. Или — ако утре ми се наложи да се представя пред онзи, с ключовете. От всяко положение трябва да ти бъда благодарен. И ще бъда. По два различни начина. Но, по първия, благодарността би била искрена.

… Камионът тръгна. Сержантът изтича пред него и припряно напъха накрайника на шланга към клапана в тялото на самолета. Стрелката на манометъра помръдна колебливо и леко се повдигна. При показание половин атмосфера вече можех да натисна спасителния бутон. Хайде бе стрелка… мамка му…

Бях толкова разцентрован, че при първото посягане не успях да уцеля бутона. След втория опит дочух съскане и фанарът започна бавно да се надига. През следващите секунди вече поемах като астматик най-сладките глътки въздух през живота си.

… Неповторимо усещане. Вятърът леден, пейзажът край мен — размазан, сержантът нещо ме хока, но аз дишам… дишам… Дишам! Хора, ако някой ви каже, че на тоя свят има нещо, по-велико от дишането, просто не му вярвайте!

… Ето защо, пишейки статията за астронавтите от „Аполо 13“, задишах учестено. В мен се беше разблокирал ироничен, жилав спомен. Разбирах добре симпатягите. Толкова добре, колкото никой от хората, които щяха да четат за тях. И за техния истински подвиг — те бяха съумели, въпреки обстоятелствата, да дишат!