Майкъл Туджиъс, Кейси Шърман
Часът на героите (10) (Историята на най-героичната спасителна операция на бреговата охрана на САЩ)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finest Hours: The True Story of the U. S. Coast Guard’s Most Daring Sea Rescue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2018)

Издание:

Автор: Майкъл Туджиъс; Кейси Шърман

Заглавие: Часът на героите

Преводач: Боряна Борисова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ProBook

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 07.12.2015

Редактор: Боряна Борисова; Георги Иванов

Коректор: Георги Иванов

ISBN: 978-954-2928-82-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10845

История

  1. — Добавяне

Глава 9
Без всякаква надежда

Страх — докато не събереш кураж да изгубиш брега от поглед, никога няма да познаеш ужаса от това да си изгубен завинаги в морето.

Лари Кърстън

На кърмата на „Пендълтън“

Мъжете на кърмата на „Пендълтън“, която се носи из бурното море вече четиринайсет часа, все още имат храна, вода и отопление, ала губят надежда. Акцията за спасяване на „Форт Мърсър“ е в ход, но екипажът на „Пендълтън“ не чува нищо по радиото за собствената си съдба. Главният инженер Рей Сибер, който де факто става капитан на оцелелите на кърмата, е изплашен. Страхува се от огромната отговорност, която се е стоварила на плещите му, и от нарастващото предчувствие, че няма да се завърнат живи на брега. Сибер е плавал из седемте морета, но сега се чувства в непознати води до непозната земя. Той опитва да се овладее и да скрие тревогата си от останалите. Нарежда им да обърнат витлата на заден ход, за да предпазят от бурята отслабените прегради в разцепения край на корпуса и да държат разбития кораб възможно най-далеч от брега. Екипажът успява да монтира набързо и сирена с часовников механизъм, защото на кърмата все още има някакво захранване. Те надуват сирената вече от дванайсет часа, но без никакъв отговор.

Без съмнение те стават много по-сплотени през тези тежки часове, но невероятното напрежение оказва влияние върху всички. Уолъс Куайъри съжалява, че не е опазил библията си. Чува тихия глас на майка си в ума си: „Винаги я дръж у теб. Тя ще те пази“. Куайъри не е единственият, който се моли на Бог да ги спаси от този ад. Чистачът Фред Браун от Портланд, Мейн, също се моли за спасение, но той е и практичен човек, затова по залез застава на вахта на люлеещата се палуба. Небето притъмнява и е невъзможно да се види къде водата се среща с небето. Браун вече не различава нищо. Морските пръски го шибат като сачми и той не може да си представи, че някой ще успее да преодолее тази буря, за да ги спаси. Бившият рибар е преживял много свирепи бури в залива Каско, които могат да вдигнат кораб от водата, но никога не си е представял, че ще види толкова високи вълни. Досега. В този момент Фред Браун разбира, че всичко е загубено. Вместо да срещне смъртта си на палубата на „Пендълтън“, той решава да слезе в относителния уют на каютата си, да се сбогува със семейството си и да чака края.

Също като екипажа на „Уилям Дж. Ландри“, мъжете на „Пендълтън“ вече нямат сили да се борят с бурята. Мъже като Фред Браун се предават пред факта, че смъртта вероятно е на една чудовищна вълна разстояние. Всички са отчаяни след огромния психологически стрес при разцепването на „Пендълтън“. В такива моменти човешкото тяло започва да гори складираното гориво, като мазнини и захари, за да осигури бърз приток на енергия. Пулсът и кръвното налягане на всички от екипажа се повишават, за да се увеличи притокът на кръв към мускулите. Физиологичната реакция на тялото при стрес включва и изостряне на сетивата. Слухът на всички на борда става по-чувствителен и дори обонянието им се изостря. Психолозите наричат това „защитно състояние“, което позволява на средностатистическия човек да се справи с потенциалната опасност. Не всеки обаче може да остане така нащрек за дълго време. Натрупаният стрес и тревогата водят до силен страх и накрая до изтощение. Точно пред това се изправя сега екипажът на „Пендълтън“.

Един от тях обаче запазва самообладание, поне външно. Джордж Майърс е прекарал голяма част от деня в изстрелване на сигнални ракети, за да покаже на хората на брега позицията им. Майърс е роден в Авела, Пенсилвания, миньорско градче на час път от Питсбърг. Той е работил като готвач и без съмнение се е наслаждавал на гозбите си, защото тежи повече от сто и трийсет килограма и с това си е спечелил прякора Дребния сред екипажа. Той е толкова приветлив, че един от другарите му дори казва, че Дребния Майърс е „най-великият човек на света“. Тази висока оценка идва от двайсет и три годишния Роло Кенисън от Каламазу, Мичиган. Той вижда как едрият му приятел не спира да разведрява останалите от екипажа, а сега пак насочва сигналния пистолет към мрака и свирепия вятър. Майърс изстрелва още една ракета и подава пистолета на Кенисън. „Пази го, хлапе — казва му той с усмивка. — Искам да ми остане за спомен, когато стигнем до брега.“ Осемнайсетгодишният Чарлс Бриджис периодично излиза на палубата с надеждата да види приближаваща спасителна лодка. Едно от тези излизания едва не му коства живота. „Морската вода по палубата беше замръзнала и когато голяма вълна удари кораба, аз изгубих равновесие и започнах да се пързалям. Нямаше как да се спра. Разбрах, че единственият ми шанс е да се хвана за перилата, иначе щях да се плъзна право под тях и да падна зад борда. За щастие успях да се задържа. Ако се бях плъзнал към предната част на разбития корпус, щях да падна във водата.“

Бриджис си спомня как се е връщал при другите до малкото портативно радио в каюткомпанията и е слушал разговорите на Бреговата охрана. „От сутринта до следобеда всички говореха само за «Мърсър», никой не споменаваше нашия кораб и дори не знаеха за нашата ситуация. Надявахме се Бреговата охрана да ни хване на радара, но часовете минаваха и аз започнах да си мисля, че ще сме мъртви, преди това да стане.“

Бриджис казва, че в средата на следобеда вече е бил напълно отчаян. „Точно тогава заседнахме в плитчина. С всяка вълна корабът се накланяше все повече. Скоро се наклони толкова силно, че мъжете започнаха да говорят за спускане на спасителните лодки. Последва голям спор. Аз казах: «Вие сте луди, ако си мислите, че ще се кача в такава лодка. Докато корабът е на повърхността, оставам на борда». Знаех, че ако се качим на спасителните лодки, вероятно няма да успеем дори да се отдалечим от кораба. Вълните щяха да ни разбият в корпуса. А дори да успеехме да се откъснем от корпуса, къде беше брегът? Никой не знаеше на какво разстояние сме от него, нито дали ще има начин да слезем на сушата. Въпреки че палубата продължаваше да се накланя, така и не спуснахме спасителните лодки.“ Франк Фато е отчаян не по-малко от Бриджис. „Чакахме цял ден да ни спасят и напрежението започна да си казва думата.“ А Сибер добавя: „Никой от нас не можеше да управлява кораба, а дори да можехме, нямаше какво да сторим“.

* * *

Новината за бурята достига до обществеността с вечерните вестници в понеделник, които съобщават за спасителните операции в океана, както и за бедственото положение на брега. „Бостън Глоуб“ публикува на първа страница подробен репортаж, в който се казва, че бурята е убила 15 души от Нова Англия при различни инциденти, предимно на затрупаните от сняг пътища или при инфаркт, докато са ринели сняг. Над 1000 шофьори са закъсали с колите си на магистралата на Мейн от началото на бурята предната вечер. Щатската полиция организира спасителна операция, преди хората да умрат от хипотермия. Спасителната група е предвождана от огромен булдозер, който се движи на юг по магистралата от Портланд, а втори екип се отправя с влака на север от Дувър, Ню Хампшир, към надлеза Скарбъроу — Мейн, откъдето продължават пеша.

Бурята успява да изненада дори Националната метеорологична служба, която в неделя предвижда единствено снежни вихрушки, а в броя на „Бостън Глоуб“ във вторник излиза статия със заглавие „Какво се случи? Снежните вихрушки се оказаха доста сериозни.“ Статията обяснява, че три отделни фронта на ниско атмосферно налягане са се комбинирали в един близо до брега на Ню Джърси и са се разразили още повече над океана, докато са се движили на изток-североизток. Обаче истинската изненада за метеоролозите е фактът, че бурята се задържа близо до Нантъкет и излива мощта си там вече от часове.

Бурята затрупва Централен Мейн с почти шейсетсантиметрова снежна покривка и „Бостън Глоуб“ съобщава, че „20 000 души са в изолация в три града на Мейн“, като уточнява, че градовете Ръмфорд, Андоувър и Мексико са напълно откъснати от света заради огромни снежни преспи. Храната и горивото не достигат и „се набират доброволци за подкрепление на вече удвоените екипи, които работят с цялото налично оборудване и се опитват да проникнат през високите три-четири метра преспи.“

В следващия брой на вестника се съобщават още по-печални новини: „Нова Англия днес е на колене пред най-лошата снежна буря от години. Силният североизточен вятър остави след себе си щети за милиони и отне живота на поне 33 души“. Освен жертвите на сушата и на двата танкера, двама ловци на омари са загинали в своята 30-футова лодка, която се преобърнала близо до брега на Мейн. На сушата и в морето студената ръка на смъртта помита всички, които са се оказали на неподходящо място в неподходящия момент.

Но има и късметлии. В Бар Харбър, Мейн, три дни след бурята полицията продължава да търси с дълги колове в снежните преспи затрупани коли, които са излезли от пътя. Докато проверява една особено висока преспа на шосе 3, полицай Хауърд Макфарлан дочува приглушен вик от снега. Той започва да разравя преспата и копае втвърдения сняг, докато не вижда под себе си кола. Продължава да копае, за да стигне до вратата на шофьора. Според „Бостън Хералд“ от колата излязъл двайсетгодишният Джордж Дилейни, „скован и примигващ от объркване, но иначе в съвсем добро състояние.“ Дилейни останал погребан в снега повече от две денонощия. Колата му излязла от пътя и паднала в канавката, а докато чакал помощ, той заспал. Когато се събудил, бил напълно погребан под снега и не можел да отвори вратите. „Нищо ми нямаше — казва късметлията — и не ми беше трудно да дишам.“

А жителите на Кейп Код слушат по своите късовълнови приемници акцията по спасяването на „Пендълтън“ и „Мърсър“. „Бостън Глоуб“ пише: „Снощи драмата и патосът на морските спасителни операции станаха реалност за мнозина от жителите на Кейп Код. По своите късовълнови приемници те могат да слушат развитието на героичните спасителни операции до «Полък Рип», докато са на топло в домовете си, защитени от виещите ветрове. Но няма говорител, който да коментира в паузите, няма реклами, които да променят темпото или да намаляват напрежението. Само мрачните, напрегнати съобщения на спасителите от Бреговата охрана, които рискуват живота си сред огромните вълни, за да спасят живота на други“.

Междувременно екипажите на трите малки 36-футови моторни спасителни лодки, под командването на Бангс, Ормсби и Уебър, се намират в толкова различни условия, все едно са на съвсем различна планета. Планета, на която вилнеят безкраен, безмилостен вятър, огромни вълни и океан, който може да ги убие до минути, ако допуснат и най-малката грешка.