Кендар Блейк
Кралица на кошмара (4)

Глава четвърта

В деня след бруталната ми нервна криза в мола имам свободен час и го прекарвам в края на градината пред училище, седнал под едно дърво, говорейки по телефона с Гидиън. Има и други ученици навън, скупчени на слънце, налягали по едва поникналата пролетна трева, с глави, подпрени на раниците или в скутовете на приятели. От време на време поглеждат към мен, казват си нещо и се смеят. Май преди ми беше по-лесно да се вписвам. Може би няма да изкарам и следващата година тук.

— Тезеус, всичко наред ли е? Звучиш ми разсеян.

Засмивам се.

— А ти звучиш като майка ми.

— Моля?

— Извинявай.

Чудя се дали да продължа, което е глупаво. Нали затова му се обадих. Исках да поговоря с някого за това. Имам нужда да чуя, че Анна вече я няма. Че не може да се върне. И искам да го чуя казано с достолепен британски акцент.

— Да си чувал някой да се връща, след като е минал от другата страна? — казвам най-накрая.

Гидиън прави замислена пауза, подходяща за случая.

— Никога — казва той. — Просто не е възможно. Поне не в рамките на това, което здравият разум може да си представи.

Присвивам очи. Откога живеем в рамките на здравия разум?

— Но щом като аз мога да ги пратя от едно пространство в друго чрез камата, не е ли възможно да има някакво друго нещо, което да може да ги прати обратно?

Този път паузата от другата страна е по-дълга, но не мисля, че приема думите ми сериозно. Ако беше така, щях да чуя хлъзгането на стълбичката на библиотеката му и шумоленето, докато прелиства книгите.

— В смисъл, стига де, не е чак толкова наивна мисъл. Може би е като да прескочиш от А-Б направо на Ж, но…

— Страхувам се, че е по-скоро като от А-Б да прескочиш на пи.

Поема дълбоко въздух.

Знам за кого си мислиш, Тезеус, но просто не е възможно. Не можем да я върнем.

Затварям очи и стискам клепачи.

— Ами ако вече се е върнала?

— Какво имаш предвид? — пита ме предпазливо, с тревога в гласа.

Решавам малко да сменя тона, за да го поуспокоя, затова се напъвам да се усмихна.

— Не знам какво имам предвид. Не ти звъня да те паникьосвам. Просто… май доста си мисля за нея.

Той въздъхва.

— Представям си. Тя беше… тя беше необикновена. Но сега е там, където е редно да бъде. Чуй ме, Тезеус — казва той и почти усещам как слага ръка на рамото ми — трябва да го преодолееш.

— Знам.

И наистина знам. Част от мен иска да му разкажа как съм усетил, че камата помръдва, и за всички неща, които ми се е сторило, че виждам и чувам. Но той е прав и ще прозвуча като откачалка.

— Виж, не се безпокой за мен. Чу ли? — казвам, изправям се и промърморвам: — Мамка му.

Дънките ми се мокри, където съм седял.

— Какво има? — пита угрижено Гидиън.

— А, нищо. Имам огромно мокро петно на задника, защото бях седнал под едно дърво. Честно, земята тук така и не изсъхва.

Той се смее и затваряме.

На влизане в училище Дан Хил ме удря по рамото.

— Хей — казва той. — Имаш ли записки от часа по история вчера? Може ли да си ги препиша по време на самостоятелна подготовка?

— Да, що не — казвам леко изненадан.

— Мерси, пич. По принцип бих взел от някое от момичетата, нали се сещаш — усмихва ми се през рядката ограда на зъбите си, — но се мъча да вържа четворка, а ти имаше най-високата оценка на миналия тест, нали?

— Да.

Наистина имах най-високата оценка. За моя огромна изненада и за голямо щастие на майка ми.

— Яко. Абе, чух, че вчера в мола май нещо си бил друсан.

— Видях една рокля, която Кармел иска, и я посочих на Томас Сабин — свивам рамене. — Хората в това училище си измислят всякакви простотии.

— Да — казва той. — И аз така си помислих. До после, пич.

Тръгва в друга посока. Дан май е готин. Ако извадя късмет, ще разкаже алибито ми на още няколко човека. Всъщност малко вероятно. Опроверженията винаги ги публикуват в малко каре на гърба на вестника. Скучната история винаги губи по точки, независимо дали е истината или не. Просто това е положението.

— Как може да не обичаш пица с препечено пилешко и чеснов сос — пита Кармел, докато набира номера за поръчка. — Сериозно? Само с гъби и добавка кашкавал?

— И домати — казва Томас.

— Просто обикновени, нарязани домати? — Кармел се обръща към мен невярващо. — Той не е от тази планета.

— Има нещо такова — казвам аз от хладилника, от който взимам безалкохолни.

У нас сме, ще си пускаме филм от „Нетфликс“. Идеята беше на Кармел — решавам да го приема като знак, че предпочита да се видим на спокойствие, а не че иска да ме държи далеч от обществото.

— Може би се държи като джентълмен, Кармел — казва майка ми, която минава, за да си долее студен чай. — Избягва чесъна заради теб.

— Отврат — казвам аз и Томас се засмива.

Този път Кармел е тази, която се изчервява. Майка ми се усмихва.

— Ако поръчате по една от всяка, може да си разделя доматената с Томас, а вие с Кас другата.

— Добре. Но ще видите, че ще ви се дояде от пилешката, като дойде.

Тя поръчва и тримата се отправяме към всекидневната, за да гледаме повторението на „Смешно отделение“, докато дойдат пиците и си пуснем филма. Точно сядаме и Кармел пак скача с телефон в ръка, ожесточено пишейки съобщения.

— Какво има? — пита Томас.

— Ами, има някакво събиране за учене преди изпитите и малко парти — казва тя и излиза на верандата. — Казах на Натали и Аманда, че може да мина после, ако не се забавим с филма. Ей сега се връщам.

Когато вратата се затваря след нея, сръгвам Томас.

— Не те ли притеснява, като се изнизва така? — питам.

— Какво имаш предвид?

— Ами… — започвам, но и аз не съм сигурен точно какво.

Просто ако Кармел се опитва да ме води с приятелите си понякога, то с Томас почти не го прави. Предполагам, че това го притеснява, но не знам как да го попитам тактично. А и за какви изпити ще учи точно? Моите вече минаха, с изключение на един. Учителите тук обичат да претупват последните няколко седмици. Не че се оплаквам.

— Нали си й гадже? — изтърсвам накрая. — Не трябва ли да те влачи със себе си, като се вижда с приятели?

Не формулирах нещата по най-добрия начин, но той не изглежда обиден или дори изненадан. Само се ухилва.

— Не знам какво сме технически — казва тихо. — Но при нас нещата не седят така. Различни сме.

— Различни — промърморвам, макар че замечтаният и леко глуповат израз на лицето му е трогателен. — Всички искат да бъдат различни. Не ти ли е хрумвало, че има причина това „да бъдем като всички останали“ да си остава класика?

— Тежки думи за някой, чието последно гадже е умряло през 1958 — отговаря Томас и се скрива зад глътка безалкохолно.

Ухилвам се и се обръщам пак към телевизора.

Анна е на прозореца. Застанала е в храстите пред къщата и се взира в мен.

— Боже!

Набирам се нагоре по дивана чак докато усетя, че рамото ми се забива в стената.

— Какво?

Томас също подскача, като първо поглежда към пода, сякаш очаква там да има плъх или нещо такова, преди да проследи погледа ми през прозореца.

Очите на Анна са празни и мъртви като бездни и не показват дори и следа от съзнание. Да я гледам как премигва, е като да гледам как алигатор се плъзга през мътна вода. Докато се опитвам да овладея дишането си, виждам как една тъмна струйка кръв се спуска като червейче от носа й.

— Кас, какво има? Какво стана?

Поглеждам Томас.

— Искаш да кажеш, че не я виждаш?!

Отново поглеждам през прозореца, като наполовина очаквам да я няма, наполовина се надявам да я няма, но тя е там, стои неподвижно. Томас проучва гледката от прозореца, като накланя глава, защото му пречат отраженията от светлината. Изглежда ужасѐн. Нищо не разбирам. Би трябвало да я вижда. Нали е вещица, дявол да го вземе!

Не издържам повече. Изстрелвам се от дивана и се втурвам към вратата на верандата, като я отварям със замах и изхвърчам навън.

Всичко, което виждам, е изненаданото лице на Кармел, телефонът виси в ръката й на половината път към ухото. В храстите пред прозореца няма нищо друго, освен сенки.

— Какво става? — пита Кармел.

Спускам се по стъпалата и си проправям път през храстите, клоните им дерат ръцете ми.

— Дай ми телефона си!

— Какво? — гласът на Кармел е изплашен.

Майка ми също е излязла, и тримата са изплашени, а не знаят от какво.

— Просто ми го хвърли — изкрещявам аз и тя го прави.

Натискам един бутон и го насочвам към земята, използвайки синкавата светлина на дисплея, за да изследвам пръстта за стъпки или други следи. Няма нищо.

— Какво? Какво става? — писука Томас.

— Нищо — казвам на висок глас, но знам, че не е нищо.

Независимо дали всичко се случва само в главата ми или наистина, знам, че не е нищо. И когато се пресягам и докосвам камата в джоба ми, усещам, че е студена като лед.

Десет минути по-късно майка ми слага на кухненската маса пред мен голяма порцеланова чаша, от която се вие пара. Вдигам я и я подушвам.

— Не е отвара, просто чай — казва тя раздразнено. — Без кофеин.

— Благодаря — казвам и отпивам.

Без кофеин и без захар. Не знам кое му е успокояващото на това да сърбаш горчива кафеникава вода. Но се преструвам, като въздъхвам блажено и се отпускам в стола.

Томас и Кармел си разменят бързи погледи и майка ми ги засича.

— Какво? — пита тя. — Какво знаете?

Кармел ме поглежда, сякаш иска разрешението ми, и когато не казвам нищо, разказва на майка ми какво стана в мола с роклята, която приличаше на тази на Анна.

— Честно казано, Кас, държиш се доста странно, откакто ходихме в Гранд Марей миналата седмица.

Майка ми се обляга на кухненския плот.

— Кас? Какво става? Защо не ми каза за това в мола?

— Може би защото ми харесва да пазя цялата си лудост за себе си?

Явно, че няма да стане със смяна на темата. Продължават да се взират в мен. Гледат и чакат.

— Просто… стори ми се, че видях Анна, това е всичко — отпивам пак от чая. — А в Гранд Марей, на горния етаж на плевнята… ми се стори, че чух смеха й.

Клатя глава.

— Имам чувството, че… не знам какво е усещането. Нещо като да те преследва призрак май.

Наблюдавам ги над ръба на чашата, изражението, което се разстила по лицата в стаята, е недвусмислено. Мислят, че халюцинирам. Съжаляват ме. „Горкичкият Кас“ е изписано по физиономиите им и виси на бузите им като петкилограмови гирички.

— И камата я усеща — добавям и това привлича вниманието им.

— Може би трябва да се обадим на Гидиън утре сутрин — предлага майка ми.

Кимам. Но вероятно той ще каже същото. И все пак той е най-близкото нещо до експерт, що се отнася до камата. Всички се умълчават. Отнасят се с недоверие и не ги виня. В края на краищата нали само това исках, откакто Анна изчезна.

Колко пъти съм си я представял как седи до мен? Гласът й звънеше в главата ми милиони пъти, правех някакви неумели опити да проведа разговора, който пропуснахме. Понякога се преструвам, че сме намерили друг начин да победим обиамана; такъв, в който не се обърква всичко.

— Мислиш ли, че е възможно? — пита Томас. — В смисъл възможно ли е въобще?

— Нещата не прескачат от една в друга реалност — отговарям. — Гидиън казва, че не прескачат. Че не могат. Но имам чувството, че… че сякаш ме вика. Но не мога да чуя какво иска.

— Това е някакъв кошмар — прошепва Кармел. — Какво ще правиш?

Поглежда ме, а после и Томас и майка ми.

— Какво ще правим?

— Трябва да разбера дали наистина е така — казвам. — Или трябва да ме освидетелстват. Но ако е истина, трябва да разбера какво иска. От какво има нужда. Всички ние й го дължим.

— Недей да правиш нищо засега — казва майка ми. — Не и преди да сме говорили с Гидиън. Трябва ни време да го обмислим. Не ми харесва всичко това.

— И на мен не ми харесва — казва Кармел.

Поглеждам към Томас. Той свива рамене.

— Аз не знам дали трябва да ми харесва или не. Имам предвид, бяхме приятели с Анна в някакъв смисъл. Не ми се вярва да иска да ни нарани или дори да ни изплаши. Но камата ме притеснява. Това, че камата реагира. Може би не е лошо да говорим и с Морфран.

Всички се взират в мен.

— Добре — казвам. — Добре, ще изчакаме.

Но не твърде дълго.