Дъглас Престън
Проектът „Кракен“ (9)

9.

Два часа по-късно настаниха Мелиса и другата жена в нова стая. Беше два след полунощ. Мелиса лежеше будна и парализирана от страх. Около нея се разнасяше тихото писукане и бръмчене на медицински апарати, управлявани от компютри. От коридора долитаха звуци, издавани от други електронни устройства.

„Имаш ли представа колко си уязвима в тази болница, заобиколена от апарати, контролирани от компютри?“

Трудно й бе да проумее случващото се. Явно софтуерът Дороти бе успял — неизвестно как — да оцелее при експлозията и да се озове в интернет. Сигурно бе напуснал „Титан Експлорър“ в последната секунда, бе се копирал в локалната мрежа на „Годард“ и оттам се бе прехвърлил в интернет. И сега изкуственият интелект се скиташе из световната мрежа, автономно самодостатъчно множество от компютърни кодове. Нормално бе да е объркан, да не разбира къде се намира или какво трябва да направи. Това не беше космическата сонда „Експлорър“, която бе обучен да управлява, това бе същинска джунгла от „голи“ кодове, които се щураха объркани или дори повредени във всички посоки. Кой знае по какъв начин системата за визуализация на Дороти възприемаше случващото се в хаоса, наречен интернет? Що за объркан свят го очакваше там? И как щеше да се ориентира в него? Мелиса бе разработила софтуера със задачата да управлява едновременно няколко хардуерни платформи. Самият той обаче не би трябвало да е мобилен. Или поне такива бяха намеренията й. Въпреки това той бе намерил начин да стане мобилен и сега се луташе из интернет. И преследваше нея. Презираше я. Мразеше я. Обвиняваше я.

Полудял софтуерен бот^[1]. Който се опитва да я убие.

Разбира се, не биваше да разсъждава по този начин. Софтуерът нямаше чувства, не можеше да изпитва нищо, не можеше да търси отмъщение. Той бе най-обикновен набор от компютърни кодове. Емоциите му бяха напълно симулирани. Не притежаваше нито чувство, нито самосъзнание, нищо от онова, което притежават хората. Той бе една неосъзната, безчувствена, безжизнена дори програма.

Което я правеше още по-опасна.

За Мелиса нямаше по-опасно място от тази болница. Дороти бе възпламенила батерията на лаптопа й, бе направила опит да подпали самата нея. Какво друго би могла да направи, подчинявайки медицинската апаратура около Мелиса? Както бе споменала самата програма, болницата бе пълна с машинария, управлявана от компютри, свързани с интернет — компютърни томографи, генератори на рентгенови лъчи, скенери за ядрено-магнитен резонанс, линейни ускорители, които да облъчват с радиация онкоболни, електроенцефалографи… Във всяка стая имаше по няколко какви ли не машини.

Трябваше незабавно да се измъкне оттук.

Проблемът — както й бе показал пожарът — се криеше в обстоятелството, че пред вратата й стоеше полицай. Същият, който бе дотичал в стаята с пожарогасител. В този момент ченгето седеше на стол в коридора. Защо беше тук? За да я охранява? Или за да я пази да не избяга? Убедена бе, че става въпрос за второто. Беше арестувана… само че се опитваха да го скрият от нея.

Какво да направи? От мисълта за злонамерената, объркана и повредена софтуерна програма, която беснееше в интернет, твърдо решена да я убие, сърцето й се ускоряваше до полуда. Можеше да отиде в НАСА и да им съобщи тази информация, но кой щеше да й повярва? Трябваше първо да овладее обзелата я паника, след което да състави план как да се промъкне покрай ченгето, което пазеше в коридора, да се измъкне от болницата и да се добере до някое по-безопасно място.

Докато лежеше и се чудеше какво точно да направи, почувства как я обземат гняв и изумление. Всички обвиняваха именно нея. Дори Дороти смяташе, че вината е нейна. А през последните две години тя бе посветила живота, тялото и душата си на проекта „Кракен“. Бе работила по осемдесет часа седмично и често бе нощувала в кабинета си, бе стигнала до ръба на изтощението. Бяха поискали от нея мощна автономна програма тип „изкуствен интелект“ и тя им я бе осигурила. Бе направила необходимите пробиви в програмирането, бе създала онзи софтуер, който бяха поискали. Дороти реагираше според спецификациите, които й бяха дали. Ако някой бе виновен, това бяха спецификациите, а не софтуерът. Нямаше да изиграе ролята на жертвено агне, което отива на заколение. И нямаше да лежи тук и да чака Дороти да я убие.

Време бе да действа. Стисна зъби, отлепи лейкопласта, който държеше иглата на интравенозната система, и я извади от ръката си. Потече капка кръв, но тя бързо върна лейкопласта на мястото му, за да спре кървенето. Стана от леглото, постоя неподвижно няколко секунди, та моментното замайване да отмине, и отиде до гардеробчето. В него бяха дрехите, с които бе дошла в болницата, грижливо закачени, но с лек мирис на дим. От чекмеджето на нощното шкафче извади портмонето, мобилния телефон и ключовете си.

Колата трябваше да е там, където я бе оставила — на паркинга на космическия център „Годард“.

Съблече болничната нощница, облече своите дрехи, разтърси косата си и я среса с гребена, който извади от чантата си. Искаше да си придаде колкото е възможно по-представителен вид. Отиде до вратата и я открехна. Полицаят продължаваше да седи на стола, забил поглед в айфона си. Дебелите му пръсти почукваха по екрана. Нямаше начин да се измъкне, без да я види. Трябваше да му отвлече вниманието. Сприхавата лелка от съседното легло бе тъкмо това, от което имаше нужда.

Макар да беше два след полунощ, телевизорът на жената бе включен и предаваше някакво токшоу. В главата на Мелиса започна да се оформя идея. Тя мина през стаята и изключи телевизора. Както можеше да очаква, жената мигом отвори зачервените си очи.

— Казах ви, че гледам.

— Да бе, гледате! Спите!

— Не ми говори така, млада госпожице! — отвърна жената, вдигна дистанционното и включи отново телевизора.

Веднага щом жената остави дистанционното, Мелиса го грабна и пак изключи телевизора.

— Не можеш да ми пипаш дистанционното! То е мое! — заяви жената с тон, който подсказваше, че се готви да вдигне скандал.

Мелиса обаче не й го върна.

— Два през нощта е. По това време се пази тишина. Ако не ви харесва, повикайте сестрата.

Жената натисна звънеца, веднъж, втори път, трети път, като не спираше да ломоти възмутено.

Междувременно Мелиса се върна при леглото си, легна както си бе, с дрехите, зави се и придърпа стойката на интравенозната система така, че да създаде илюзията, че не е разкачена. След минута в стаята влезе една от сестрите от нощната смяна. Изражението й показваше, че изобщо не е доволна. Леглото на Мелиса бе по-близо до вратата, а това на другата жена — до прозореца.

— Какво има? — попита сестрата.

Съседката по стая на Мелиса се впусна в дълга разгорещена тирада, пълна с обвинения срещу Мелиса, която й откраднала дистанционното. Сестрата отхвърли всичките й аргументи и обясни, че по това време трябва да се пази тишина. Жената обаче повиши тон, възрази, че не чува добре, че е от хората, които бодърстват нощем, че подобни правила били проява на дискриминация спрямо нея, че щяла да се свърже с адвоката си…

„Бог да я благослови — помисли Мелиса. — Играе точно ролята, която исках.“

Реши да се намеси, както бе легнала, със завивки, дръпнати до брадичката.

— Тази жена не ме оставя да спя от часове! Освен това ме заплаши!

С това само наля масло в огъня и възрастната жена се развика:

— Не съм я заплашвала! Изобщо не съм я заплашвала! Тя ми открадна дистанционното!

— Взех го, за да мога да спя! И няма да ти го върна!

— Върни ми го! Това е кражба! Извикайте полиция!

Ставаше все по-добре и по-добре. Сестрата, вбесена от случващото се, също повиши глас, за да изложи контрааргументите си. В този момент — точно както се бе надявала Мелиса — на вратата се появи полицаят.

— Проблем ли има?

— Полицай! — изкрещя ядосаната жена. — Тази ми открадна дистанционното!

Полицаят само я изгледа: очевидно не знаеше как да реагира.

— Ако нямате нищо против — каза уморено Мелиса, която продължаваше да лежи завита чак до брадичката, — ето й дистанционното. Искам да спя. Вие се оправяйте с нея — добави и подаде дистанционното на полицая. — Бихте ли дръпнали завесата, ако обичате?

Полицаят послушно дръпна завесата около леглото й.

Възрастната жена продължи да се оплаква и полицаят отиде до леглото й и се опита да я вразуми. Това предостави на Мелиса възможността, която дебнеше. Докато вниманието и на сестрата, и на ченгето бе ангажирано с жената, Мелиса отметна завивките и стана. Наведе се и подреди възглавниците под завивката така, че да създаде илюзията, че се е завила презглава. После пристъпи тихо към вратата, излезе и щом се озова в коридора, изправи гръб и закрачи уверено, като се постара да си придаде самоуверен делови вид. На минаване покрай стаята на сестрите кимна на дежурната сестра и продължи към стълбите, които водеха към фоайето.

Слезе и мина покрай рецепцията. Никой дори не я погледна. Пред входа на болницата имаше стоянка за таксита, на която бе спряло самотно такси с работещ двигател. Мелиса отвори вратата и даде на шофьора адреса на апартамента си в Грийнбелт, Мериленд.

Облегна се на седалката, докато таксито ускоряваше по Белтуей, околовръстното шосе на Вашингтон. Наближаваше три сутринта, но въпреки това движение имаше. Така бе почти винаги — и през деня, и през нощта. След десет минути колата спря на паркинга пред жилищната сграда, в която живееше Мелиса. Тя помоли шофьора да я изчака, качи се пеша до третия етаж, измъкна раницата си от килера, напъха в нея обувките си за катерене, оборудване за къмпинг, туристически дрехи, малко храна и два литра вода и я метна на гърба си. Слезе и каза на шофьора да я откара до задния вход на кампуса на космическия център „Годард“.

 

 

Когато стигнаха, слезе и нарами раницата. Вратата бе заключена, а капаците на караулката бяха затворени, както можеше да се очаква — охраната на кампуса в „Годард“ бе доста слаба. Сериозната охрана започваше на входовете на отделните сгради.

Таксито тръгна. Мелиса се огледа, не видя никого, бързо се покатери по металната ограда и скочи на тревата от другата страна.

Сервизният път, осветен от улични лампи, се виеше плавно между горичката и поставения на пиедестал двигател от ракета „Сатурн V“. Отвъд тях се издигаха няколко сгради, окъпани в светлина: най-далечната бе унищоженото вече съоръжение за провеждане на изпитания. Въздухът бе студен, миришеше на есен. За миг Мелиса изпита дълбоко съжаление. Толкова усилия бе вложила в работата си тук. Това бе мечтата на живота й. Сега обаче виждаше това място за последен път. С този етап от живота й бе приключено. Трябваше да оцелее, а за целта трябваше да унищожи Дороти. Вече мислеше как да я проследи онлайн и да я изтрие. Но се нуждаеше от време, за да състави плана си, и от място, на което да няма никакъв достъп до интернет.

Скри раницата си под някакви храсти близо до алеята и тръгна напряко през горичката към разрушения изпитателен център — дотам беше седемстотин-осемстотин метра. Когато излезе от горичката, видя една от колите на охраната да обикаля бавно по алеите. Изчака в сенките, докато я подмине, после прекоси моравата. Когато наближи паркинга, видя очуканата си хонда сред малкото останали автомобили. Зад тях се издигаха руините на взривената сграда, оградени от жълта полицейска лента. През нощта гледката бе още по-ужасна, тъй като останките бяха осветени с прожектори и хвърляха зловещи сенки. Няколко полицаи бяха на пост около мястото, както и двама служители от охраната на „Годард“, седнали в колите си на паркинга. Трудно щеше да измъкне хондата. Нямаше начин да се промъкне незабелязано. Най-добър в случая бе директният подход на човек, който няма какво да крие.

Тръгна уверено към колата си и отключи вратата. Тъкмо се канеше да седне зад волана, когато полицаите завикаха нещо, размахаха ръце и тръгнаха към нея. Тя спря. Не й оставаше нищо друго, освен да разговаря с тях.

— Бихте ли ни показали някакъв документ за самоличност? — попита полицаят, който дойде при нея.

Мелиса се усмихна и извади служебната си карта от „Годард“.

— Дойдох да си взема колата. Нямам друга.

Ченгето освети картата й с фенера си, сравни снимката с лицето й, после я обърна от другата страна.

— Мелиса Шепърд?

— Да.

— Какво правите тук в четири сутринта?

— Аз съм учен. Работя в най-невероятни часове на денонощието. Освен това, като Айнщайн, съм най-продуктивна нощем.

Полицаят продължи да оглежда картата й.

— Мога ли да видя шофьорската ви книжка и талона на автомобила?

Мелиса ги извади от жабката на колата. Ченгето ги огледа внимателно, изсумтя и кимна. Върна й ги и каза:

— Извинете за безпокойството. Длъжни сме да проверяваме всички.

— Разбирам.

Качи се в колата и запали двигателя с огромно облекчение. Явно не я бяха обявили за издирване. Засега. Значи не би трябвало да има проблем да напусне „Годард“ през централния вход.

Насочи колата към мястото, където бе оставила раницата си, хвърли я отзад и зави обратно към главния вход. Само след минути беше пред бариерата. В караулката стоеше едър охранител, а бариерата бе спусната. Тя спря и свали прозореца. Изпита облекчение, като видя, че познава пазача — няколко пъти си бяха разменяли любезности, когато бе оставала да работи до късно. Как се казваше…? Морис.

— Здравейте, господин Морис — поздрави тя приветливо и му подаде служебната си карта.

Той я погледна през очилата си.

— Здравейте, доктор Шепърд. Виждам, че отново работите до късно — каза той и прекара картата през четеца. Мелиса тръпнеше в очакване. Секундите се нижеха една след друга. Видя, че Морис намества очилата си и се взира по-отблизо в монитора, за да прочете съобщението, появило се там.

По дяволите!

— Ъ-ъ… доктор Шепърд? — каза той. — Опасявам се, че се налага да ви помоля да слезете от колата.

— Така ли? Защо?

Морис се почувства неловко.

— Моля ви, слезте.

Мелиса се престори, че разкопчава предпазния колан и рови нещо в дамската си чанта, но всъщност натисна педала на газта, гумите изсвириха и колата се насочи към бариерата. Връхлетя я с трясък. Оказа се, че не е толкова здрава, колкото изглеждаше — ударът бе достатъчен да я повдигне нагоре и встрани, но парчетата счупиха предното стъкло на хондата. Мелиса продължи напред, макар да не виждаше почти нищо, и излезе на Грийнбелт Роуд. През отворения прозорец долетя вой на полицейска сирена и Мелиса натисна педала на газта до ламарината. Наложи се да пробие дупка в паяжината от счупени стъкълца, за да вижда пътя.

Трябваше час по-скоро да се отърве от колата. Сети се, че малко по-нататък, близо до денонощния магазин на „Уолмарт“, има представителство на фирма за автомобили под наем.

Спря на огромния паркинг пред „Уолмарт“ и остави колата в самия център на гъмжилото от автомобили. Извади раницата си, пресече паркинга, прескочи канавката, покатери се през ниската бетонна ограда и се озова в двора на фирмата.

След десет минути вече управляваше джип. Подкара по едно странично шосе, откри пуст черен път, който го пресичаше, отби и пропълзя под колата с фенерче и отвертка в ръце. Демонтира транспондера, благодарение на който компанията следеше движението на колите си. Върна се в купето и свали навигацията от таблото. Захвърли я в гората. На няколко километра по-нататък видя закусвалня, посещавана от шофьори на камиони, отби, слезе от колата с транспондера в ръка и го пъхна небрежно в ремаркето на един камион. Някой щеше да тръгне след камиона. Изтегли петстотин долара от банкомата, извади батерията от мобилния си телефон, върна се на Белтуей Роуд и потегли на запад.