Оригинално заглавие
Utopia, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 16 гласа)
Източник
Кантая

За българския превод е ползвана английската публикация на „Утопия“ в превод на Джилбърт Бърнет от 1684 година (P. F. Collier & Son, New York, 1901; edited by Henry Morley, 1901).


КНИГА ПЪРВА

Хенри VIII, непобедимият крал на Англия, принцът обичан от всички, станал най-великият монарх, имал известни различия от немаловажен характер с Чарлз, принца на Кастиля, ме изпрати във Фландрия като посланик за разрешаването на проблемите между тях. Аз бях колега и компаньон на несравнимия Култберт Тонстал, когото самият крал с божествена подкрепа наскоро ръкоположи за Рицар на Списъците, но за когото аз не мога да кажа нищо и то не защото се страхувам от това че нашето приятелство би било засегнато, а поради факта че той притежава толкова големи познания и добродетели, че не бих могъл аз дребния да го съдя и още повече той не се нуждае от моите коментари, дори и да мога да ги дам и според поговорката „Да гледаш слънцето през рог“. Посоченият от Принца да се занимава с нас ни посрещна в Бругс с почитания и дарове, показващи богатствата на страната. Маргреив от Бругс бе техния глава, вождът, но и онзи когото считаха за най-мъдър и най-добър оратор бе Джордж Темс, Прокурора на Касълси, цялото изкуство и природа се бяха състезавали за да го направят толкова добър в красноречието: бе много начетен в правото и имайки огромен капацитет на познания с дългата си практика, той беше изключителен в разрешаването на делата.

След като ни приеха няколко пъти, те отидоха в Бруселс за няколко дни, за да разберат желанията на Принца. И когато нашите предложения бяха приети, аз се отбих в Антверпен. Докато бях там много хора дойдоха да ме посетят, но един бе особено гостоприемен към мен, това беше Питър Гилс, родом от Антверпен, мъж с голяма доблест и с висок ранг в своя град, мисля дори по-малко от колкото заслужаваше, тъй като не познавах по-начетен и по-разумен млад мъж: и поради факта, че беше едновременно много начетен и много богат, той се държеше еднакво с всички хора, практически бе приятел с всички и пълен със сърдечност и грижовност и мисля няма много хора по света, към които всички имат такъв респект и такива приятелски чувства. Бе необикновено скромен, без никакво излишество и въобще няма човек който да е с такава горда простота: да разговаряш с него е толкова приятно, толкова невинно весело и неговата компания намалиха носталгията към родната страна, а също и към жена ми и децата, които изоставих за вече 4 месеца и които ми липсваха ужасно. Един ден връщайки се от молитва в Света Мери, която се счита за главна църква и една от най-често посещаваните в Антверпен, аз го видях случайно да разговаря с непознат, който очевидно изглеждаше по стар за годините си: лицето му бе изпито, имаше дълга брада, а палтото му се свличаше до земята, в крайна сметка по вида и движенията му заключих че е моряк.

Скоро след като ме видя Питър, той дойде да ме поздрави и обръщайки се към гражданина до него, той ме избута встрани и посочи мъжът с който разговаряше преди малко.

Видя ли този? Точно си мислех да го пратя при теб.

Ще бъде Добре дошъл с вашите препоръки.

И с неговите собствени! Ако само познавахте този мъж — той може да ви каже толкова много за непознати народи и страни, колкото никой друг, което знам колко много обичате.

Май съм сбъркал, на пръв поглед го помислих за моряк.

Много сте сбъркал, не е моряк, а пътешественик или по-точно философ. На този Рафаел, когото неправилно са кръстили Хитлодеи, не му е непознат нито Латинския, нито Гръцкия и то не повърхностно а дълбоко, защото той е много навътре във философията и който счита че Римляните не са ни оставили нищо стойностно, освен Сенека и Цицерон. Тои е португалец по рождение и толкова много желаел да пътува по света, че поделил наследството си между братята си, рискувал като Америко Веспучи и го последвал в три от четирите му пътувания, които вече са публикувани, но накрая не се завърнал с него, а се разделил с него почти насила и той е един от ония 24, които са се завърнали от най-далечното място на света, докосвано от човешки крак през последното им пътуване до Нова Каледония. И така в крайна сметка той, човекът познат много повече с пътуванията си отколкото със завръщанията си на родна земя не получил ни най-малко популярност и често го чуваме да казва, че пътят към Рая и пътят на земята е един и същ и че просто раят ни заобикаля. И това му мнение би донесло много неприятности, ако Самият бог не бе благоразположен към него и заедно с още пет Кастилианеца, не бяха прекосили много страни и накрая благодарение на Добрата съдба не се добрали до Цейлон и после до Калкута, където не открили по случайност няколко португалски кораба и въпреки всички очаквания те се добрали живи до родината.

След като Питър ми разказа това, аз му поблагодарих за любезността да ме запознае с човека, за когото говореше с такова уважение и Аз и Рафаел се прегърнахме пред всички останали. И след всички тези формалности, на които се подлагат хората на първа среща, ние всички отидохме в моят дом, седнахме в градината и се наслаждавахме на прекрасния разговор. Той ни каза, че когато Веспучи отплавал, той и неговите приятели, които останали на брега в Нова Каледония, останали в ръцете на местното население, срещали се често с него и се отнасяли изключително мило с тях, като в крайна сметка не само, че не живеели в страх, а се привързали към тях и станали толкова мили на сърцето на Принца, чието име вече съм забравил, че той започнал да ги снабдява с всичко необходимо и за тяхно удобство, когато си заминавали той им дал кораби, оръжия и им изпратил много добър водач, който да ги представи и да им даде препоръки пред многото други Принцове, които видели: и след пътуване траещо много дни, те стигнали до множество села и градове, всички добре управлявани и с приятелски настроени мили хора. И под екватора, пред тях се люшнала огромна пустиня, всичко било изгорено от слънцето, почвата била бедна, всичко изглеждало изсушено и местата били или необитаеми или пълни с диви зверове, змии и хора, които не били по-малко диви и по-малко жестоки от тях.

Отивайки по-нататък, се отворили нови пейзажи, всичко било зелено, не било толкова горещо, почвата била по-плодоносна и дори зверовете били по-малко диви и имало хора, народи, села и градове, но те дори нямали обща търговия помежду си, по съседски, а търгували по суша и море с много отдалечени места. Там имали честта да видят разнообразни страни, но нито един кораб не можел да премине от там така че той и приятелите му не били желани. Първите плавателни съдове, които видели били направени от тръстика и лоша вълна и само някои от тях от кожа, но след това видели салове, направени от заоблени пръти и тип кану и донякъде наподобяващи нашите кораби, а моряците им имали отлични астрономически и навигационни умения. Те били много добре приети от тях, тъй като им показали как се използва компаса, когото те не познавали въобще. И докато преди това плавали с повишено внимание и то предимно през лятото, то сега вече можели да считат всички сезони за плавателни, уповавайки се изцяло на магнита и така се чувствали много по-сигурно, отколкото били в реалност и това е вероятната причина да се страхуват по-сетне от откритията, които толкова много улеснявали пътуванията им, но предоверяването на тях често било мечешка услуга. Твърде дълго беше за разказване всичкото това, но той ни каза че е бил наблюдаван навсякъде, каквато всъщност бе и сегашната ни задача и всичко което бе необходимо да се каже, касаещо мъдрите и предпазливи институции на тези странни цивилизации, донякъде се отнасяше и за нас, ако трябва да бъдем честни в доста по изчистен вид. Ние му задавахме множество въпроси, отнасящи се до тези неща, на които той отговаряше доста доброжелателно, още повече че не го занимавахме с въпроси за разни чудовища, които обичайно задава европеецът, представяйки си двуглави кучета и вълци, жестоки човекоядци, но никога добре управлявани народи.

И когато ни разказа за чудесата на тези страни и дори ни посочи не малко неща, които биха били образец за нас и биха ни освободили от многото грешки на сегашната управленческа система, аз си обещах наум, че след време ще приложа на практика законите и начинът на живот, за които той ни разказа, върху Утопистите, но нека първо разберем как се стигна до темата за Колониите.

След като Рафаел окончателно ни обезкуражи, осъждайки грешките на обществото, в което живеем и на тези народи, той заговори за институциите тук и там и за далечните управленчески системи от миналото, като че ли бе прекарал целият си живот там, Питър, бидейки възхитен каза:

Чудя се Рафаел, как не те приеха в нито един кралски съд, въпреки че ти си по-подходящ за тези длъжности от всеки друг, поради дълбоките си знания за хората и нещата и съм сигурен, че ти не само би ги заинтригувал, но ще им бъдеш и от голяма полза просто като седнеш пред тях и им даваш мъдри съвети, търсейки не само собствения си интерес, но и държавния. Би бил от голяма полза за всичките си приятели.

За моите приятели! Не искам повече да се грижа за тях, давайки им всичко, което аз не съм получил, оттогава когато макар и в недобро здраве, но млад и зелен, аз разпределих цялото си имущество между роднини и приятели, а не като други, които дори стари и болни не пожелават да дадат дори и онова, на което повече не могат да се радват. Мисля, че приятелите трябва да си починат от загрижеността ми, а не да чакат на мен да робувам на когото и да било, за да ги издигна.

— Панаир на суетата! — каза, Питър. — Не исках да кажа че трябва да станете роб на някой крал, а просто че би било добре да му помагате, да бъдете полезен.

Промяната на света, за мен няма никакво значение!

Наречете го, както искате! Но не намирам никакъв друг начин да бъдете така полезен, в частност и на приятелите си и на обществото, а и да подобрите собственото си положение.

Да подобря ли? А това не е ли да тръгна по път, който е толкова ужасяващ за моя гений? Сега Живея, както Искам, за което вярвам че претендират много малко съдии. А има толкова много, които се считат за велики, че няма да е голяма загуба, ако аз и такива като мен не се месим в занаята им.

Схващам, Рафаел, че ти не желаеш нито богатство нито слава и вярвай аз уважавам и почитам много повече хората като теб, отколкото славните и богатите. Но си мисля, че ако правите това което можете добре, каквато щедрост, доброта и философски нюх имате, мисля че ако все пак посветите времето и силата на мисълта си върху съдебните дела и дори и да ви е трудно в началото, то няма да е много трудно да станете консул на някой Голям Принц, карайки го да прави добри и благородни дела, което знам, че вие ще правите ако сте на такъв пост, а принцовете са като фонтани, тях ту ги гони Бог ту Дявола, но техните действия се отразяват уви на цялата нация. Всичките познания, които имате, дори без никаква съдебна практика и всичкият опит който имате, дори без други познания биха ви осигурили добро място като консул при който и да е владетел.

Грешите! М-р Мор, независимо от вашето мнение за мен и съдийството: въпреки че нямам тези способности, които вие ми давате, но дори и да ги имах едва ли обществото би спечелило повече, отколкото ако не се жертвам за него. А и повечето владетели се занимават с изкуството на войната, отколкото да са полезни на мира, а в това нямам никакви познания, нито желание да правя. Те се занимават много повече със завземането на нови кралства, отколкото с подобряването на живота и с доброто управление на собствените им. А относно министрите няма толкова глупави сред тях, че да се нуждаят от асистенти или най-малкото не се мислят за толкова умни, че да си представят че се нуждаят от собствен такъв, а дори и да имат, то той е назначен от владетеля, Принцът, когото те с поклони и ласкателства се стараят да привлекат към собствените си интереси. И наистина природата е създала всички ни такива, обичащи да бъдем ласкани и още повече да се поставяме на висината на собствените си представи. Враната обожавала своето гардже и го смятала за най-хубавото. И така в съд, чиито заседатели мразят всички останали освен себе си, ако има човек, който се опита да предложи нещо, което е чул, видял или прочел по време на своите пътувания, то останалите мислейки че репутацията им ще потъне или че техните собствени интереси ще бъдат нарушени, ако не го спрат така или иначе ще предпочетат тези и тези неща, които са били удачни за предците им и следователно защо да не са добри и за тях. И така ще прекарат почивката си в пълно съмнение дали пък не е гиганска грешка да счетат някой за по-умен от предшествениците си. И в крайна сметка ще се сетят за всичките добрини на миналото и така дори и нещо хубаво и ново да се вмъкне в съдебната зала, то то ще бъде отпратено с извинението че се отдава почит на изпитаното и старото. Вече съм се срещал с тези горделиви, морални и абсурдни съдийства на много места, а един път и в Англия.

— Бил сте и там?

Да бях! И стоях няколко месеца там, скоро след като въстанието на запада бе потушено с голямо клане на бедняците, участвали в него. Бях много задължен на Преподобния Джон Мортон, Архиепископ на Кентърбъри, Кардинал и Канцлер на цяла Англия, мъж, М-р Мор, който не бе уважаван толкова заради ума и добродетелите си, колкото заради титлата, която носеше. Беше на средна възраст, не победен от годините, ликът му навяваше почит, а не страх, езикът му бе простичък, но понякога сериозността и тежестта заменяха простотата в словесните битки с онзи, който идваше при него по работа. Говорейки строго и твърдо, той успяваше да разкрие душата и скритите помисли у събеседника, но никога не стигаше до открита безочливост, намирайки прилика със самият него, и считам че той би бил най-добрия съдия. Говори едновременно твърдо и изискано, има невероятни умения в съдебните дела, има широки познания и услужлива памет и всички тези таланти, с които природата го бе надарила се съчетаваха с обучението и опита. По времето, когато бях в Англия Кралят беше зависим от консулите си, а правителството очевидно го поддържаше, а от младостта си той се занимаваше с дела и така преминавайки през много капани и на много висока цена бе придобил мъдрост, която все още не бе загубена, въпреки високото му положение.

Един ден, вечеряйки с него, на масата бе един от съдиите, който само чакаше случай за да заведе дело за екзекуцията на крадците, които, казваше той, биха били обесени толкова бързо, че 20-тина щяха да се веят на 1 бесило и че нямало да мине много време за да изчезнат, а сега те били толкова много по света и грабели навсякъде.

След всичкото това, добих смелост да говоря открито пред кардинала и казах, че това не е проблема, тъй като този начин за унищожаване на крадците не е нито благонадежден сам по себе си, нито добър за обществото, тъй като ако строгостта е прекалено голяма то излекуването е неефективно. А и кражбата не е толкова голямо престъпление та да коства човешкия живот и колкото и да е строг съдът не може да откаже от кражбата оня, който няма с какво друго да преживява. И по този начин тук в Англия както и на повечето места в света съдиите наподобяват Учителят, който вместо да възпитава учениците си, ги бие. Съществуват толкова ужасни наказания за крадци по света, но би било много по-добре ако просто помогнем на хората да живеят нормален живот и така бихме предотвратили фаталната необходимост от кражбата и самоубийствата.

— Ама ние сме се погрижили за това! — каза, той. — Има толкова много занаяти, съществува и брака като институция и така те могат да изберат да живеят достойно, а не да залитат по грешни пътища.

Това, обаче не помага особено на бедните хора. Много от тях са без крака или ръце от войните, например от скорошното Корнуелско въстание или малко по-рано от войната с Франция, в която са били мобилизирани и мотивирани от своя крал и сега не могат по обективни причини да изпълняват занаята си, а и вече е късно да учат нов. Войните обаче са за кратко време и има интервали между тях, нека се замислим сега за онези неща, които се случват ежедневно. Около вас има много благородници, които са лениви като търтеи и се изхранват от труда на другите, от труда на арендаторите, които задоволявайки аристократичните им капризи се скапват от работа. И това вече е пример за тяхното наивно перчене, защото те прахосват всичко дори и до пълно обедняване, но така те въвличат и бедните си арендатори, които никой никога не учи на нищо, което би им помогнало да подобрят живота си. Още повече скоро след като умре владетелят им или ако случайно се разболеят остават на улицата, защото владетелят предпочита здрави лентяи, отколкото болни работници или както става доста често приемникът не държи голямото семейство на арендатора, както е правил баща му или дядо му. И когато стомахът започне да къркори от глад и ти си на улицата какво друго да направиш освен да почнеш да крадеш. А и докато се шляеш наляво надясно губиш не само здравето, но и дрехите си и, започваш да приличаш на безделник и пройдоха и мъжете на честта спират да ти обръщат внимание и да си кажем ти дори спираш да се надяваш на свястна работа, знаейки че ония, заобиколените от безделие и лукс, ония които се разхождат със скъпите си мечове и щитове, перчейки се пред съседите, са толкова далече от теб, че ти не си достоен и да им ближеш подметките. За тях беднякът е по-малко от заек и по-скоро биха му предложили да пази диета, отколкото да му дадат да яде.

И тези мъже, които би трябвало да бъдат обгрижвани, на които се основава нашата военна мощ и на които се основава нашата армия, те от раждането си са пропити от чувство за чест, повече отколкото който и да било търговец или стругар.

— От вашите думи излиза — обадих се аз, — че трябва да се грижим за крадците, заради участието им във войните, но в реалността и вие не бихте желали да си имате такъв работник и ако от крадецът понякога излиза добър войник, то от войника често излиза умен крадец, то тогава има връзка между тях. Но този лош персонаж, не е най-специфичен за тази страна. Във Франция има все още много морално пропаднали хора, цялата страна е залята от войници, нищо че е в мир, ако въобще може да се каже че в тази нация съществува мир и те си плащат за същото за което вие пледирате: мързеливците се продават на дребно на аристократите и това е максимумът на идеята на правителството, че са им необходими ветерани от войните, а не учени хора. Мислят че знаещите са независими и често предизвикват войни, за да тренират войската в рязане на гърла или както казва Салут „за да си използват ръцете, а не да затъпяват през дългата ваканция“. Но самата Франция си знае какво и коства отглеждането на такива зверове.

Падението на Рим, Картаген, Сирия и на много други нации и градове, които са едновременно издигнати и разрушавани от наемнически армии, би трябвало да влеят малко ум в главата на сегашните държави. Върхът на френската глупост се проявява точно в това, че тренираните им войници често са побеждавани от вашите необучени селяни и не искам да кажа повече, за да не си помислите че се опитвам да лаская Англия.

Ежедневният опит показва че механиците в градовете и клоновете в селата не се страхуват от битката с мързеливите джентълмени, ако не са обезсилени от болести и нещастия или обезкуражени от прекалени очаквания и нямайте грижа за ония добре оформени силни мъже (само благородниците обожават да се грижат за тях и така се развалят) , които сега са безсилни и подтискани от лошите условия на живот, но не биха се поколебали да действат ако са нахранени и имат работа. И изглежда някак неразумно да се нуждаем от военните пейзажи, които по правило не искаме, но ако се замислим има безброй лентяи нарушаващи мира така че понякога войната е за предпочитане пред мира. Но си мисля че не бива да изхождаме само от това, има си и друга причина, много по-съществена за Англия.

— И каква е тя? — пита Кардинала.

Увеличаването на пасбищата! Вашите овце са природно благи и лесно се управляват, което може да се каже и за преданите ви хора, обитателите на селцата и малките градчета, но е доказано че породистите овце дават повече и по-мека вълна, отколкото обикновените, та там благородниците, джентълмените и дори онези щастливци абатите не се задоволяват от старите си ренти, мислейки че не им е достатъчно онова което имат, за да живеят в безгрижие, много по-добре отколкото живее народа, решат да променят нещата с което си навличат беда, вместо да си помогнат. Те спират развитието на агрикултурата, разрушавайки градове и села, оставяйки само църквите и затваряйки дворовете, където могат да се пасат овце. И докато почвата на горите и парковете е бедна, то тези богати земи стават най-гъсто населените места в пустоща и ненаситниците, чумата на страната, да обграждат по няколко хиляди акра земя, като завземат позициите на старите притежатели и арендатори, чрез разни трикове, със сила или просто принуждавайки ги да я продадат. И това значи че тези нещастни хорица, мъже и жени, женени и неженени, млади и стари, заедно с техните големи семейства (тъй като селската работа изисква много работна ръка) са принудени да променят местообитанието си, не знаейки къде да отидат и реално принудени да продадат на безценица цялото си имущество. И когато и тези парици са към края си, колкото и да спестяват, какво им остава, освен да крадат за да оцелеят и да увисват по бесилките (Господ знае как да съди!) или да станат просяци. И така пак да се озоват в затвора като лентяйстващи вагабонти, а дори и да искат да работят често не могат да намерят кой да ги наеме, тъй като познават само селската работа, а вече няма да е останала земя за гледане. Един овчар с една овца може да си закупи много акри земя, която би изисквала голяма работна сила, ако се копае и засее. И така например се оскъпява царевицата.

Цената на вълната също расте и така бедняците, които биха искали да си ушият топли дрехи не могат и това в крайна сметка и това ги прави лентяи. И докато се увеличават пасищата, Господ наказва алчността на собствениците с болести по овцете, които измират с хиляди и това следва да ни наведе на мисълта че самите собственици губят. Но дори и да предположим, че бройката на овцете се покачи няколкократно, тяхната цена пак няма да падне и не можем да кажем че това се дължи на монополизма, защото не се гледат от един, но все пак този бизнес се държи от една шепа хора и те са достатъчно богати, за да не им пука ако овцете не се продадат навреме, напротив още и още ще увеличават цената. По същият начин и говедата са ужасно скъпи, просто защото много села изчезнаха от лицето на земята, селското стопанство е неглижирано и почти никой не иска да се занимава с тоя бизнес. Богатите не отглеждат говеда, а овце, но изкупуват говеждото на ниски цени и после го препродават на бедняците на високи. И все още не сме разгледали всички неудобства, които това продуцира. Например докато продават скъпото говеждо и ако се консумира по-бързо отколкото се произвежда, то тогава цената му расте и така би се стигнало до такова спекулиране, че вашият остров, който ни се струва най-доброто място на света, би пострадал ужасно много от алчността на шепа богаташи. Например увеличаването на цената на царевицата кара хората да напускат семействата си, а какво да кажем за безработните, какво друго могат да сторят, освен да просят или да крадат. И накрая умният човек става много по-неудобен, отколкото е бил преди.

Луксът бързо унищожава човека в нас, да застанеш срещу собствената си бедност и мизерия, това е страхотна суета и наистина струва много усилия и то не само за семейството на аристократа, но и на търговеца и на фермера дори, а в крайна сметка и на всички класи в обществото. А и си имате много домове на позора, освен ония, които са официално разрешени, тук има толкова много таверни и кръчми, където се играят зарове, карти, табла, футбол тенис и сие и така парите се губят бързо и онези, които са пострадали така и са загубили всичко просто започват да крадат за да си върнат дълговете. Затворете тези места, създайте закони за онези, които си позволяват да обезлюдят толкова плодородни земи те могат да си позволят и да построят нови села или просто дайте земите им на ония, които биха го направили, спрете растежа на шепата новобогаташи, които са по-лоши дори от монополистите, премахнете леността, оставете селското стопанство да се издигне отново и регулирайте производството на вълна и намерете работа на хората, така няма да има кражби, защото ония които днес са вагабонти, лентяи, безделници, утре ще бъдат принудени да станат крадци. Ако не откриете начин да излекувате тези дяволи би било тъпо да се хвалите с излишната си строгост към крадците, която може и да ви изглежда отлична на теория, но сама по себе си не е нито справедлива, нито приложима на практика. И ако продължавате да държите хората си зле обучени и корумпирани от самото им раждане и на всичкото отгоре ги наказвате за престъпления, на които ги е научил живота от малки, какво друго мога да кажа, освен че вие създавате крадци и после ги наказвате за собствените си грешки?

И докато говорех, Съдията, на когото вече бях представен, подготвяше отговора си, опитвайки се да резюмира всичко казано до тук, както изискваше дебата.

Вие говорите много вярно за чужденец, но сте чули доста неща за нас, които не сте разбрали добре. Ще се опитам да ви изясня ситуацията, но нека повторя нещата в реда, в който ги казахте и ще ви докажа колко малко знаете за нашите работи и колко много са ви объркали и ще се опитам накрая да оборя всичките ви аргументи. И така бих искал да започна с…

— Моля за мир! — обади се кардинала. — това би отнело доста време и ви моля да отложите отговорът си за следващата ни среща, която би трябвало да е утре, ако разбира се работите на Рафаел и Вашите го позволяват. Но Рафаел, бих желал да узная причината, която ви кара да мислите че крадците не заслужават смърт. Изплюйте камъчето! Или поне предложете някое друго наказание, което би било по-полезно за обществото. Ако дори смъртта не може да обуздае крадеца, ако на хората не им пука дори за собствения им живот, то тогава каква сила би могла да ги спре? И накрая нима облекчаването на наказанията няма да доведе до все повече престъпления?

— Мисля, — отговорих аз. — че не е правилно да отнемаш живота на някого, заради шепа пари, защото нищо на този свят не струва толкова колкото един човешки живот. И ако кажем, че парите не са единствената причина, за осъждането на хората, а нарушаването на закона то тогава бих казал че прекаленото правосъдие е екстремна несправедливост, защото не бива да одобряваме закони, които правят от мухата слон нито пък възприемам мнението на софистите, че всички престъпления са равни пред закона и че няма разлика между убийството и кражбата, а напротив считам че между тях няма равенство, нито дори подобие на такова. Господ е казал „Не убивай!“, можем ли да убием за пари? Но ако някой каже, че според тази заповед не трябва да убиваме, освен в случаите когато законът на тази страна не ни разрешава изрично, то тогава на други места по света може законът да позволява педофилията и клетвопрестъпничеството. И ако Господ ни е отнел правото да отнемаме своя и чуждия живот, това означава ли че шепата хора, пишещи законите могат да оторизират непредумишленото убийство, в случай че Бог не ни е дал такива примери и така ни е освободил от задължението да спазваме неговият закон в тези ситуации. Та това прави убийството законно действие, как ви се струва това, да дадем ли преференция на човешките пред божествените закони?

И ако това е допуснато веднъж, то хората ще започнат да правят това което им е изгодно, вместо да следват божиите закони. Според Мойсеевото право, колкото и да е сурово, човек може да бъде само глобен, но не и убит за кражба и някак не мога да си представя, дори, че един нов закон, основан на справедливостта и милосърдието, на което ни учи нашият Бог би бил по-жесток от този на юдеите. И това са причините, поради които считам, че смъртното наказание за кражба е противозаконно, просто и ясно това е абсурд. Още повече, считам, че е много погрешно крадецът и убиецът да се наказват по един и същи начин И ако си представим че крадецът е в еднаква беда, ако бъде признат за виновен в кражба или е осъден за убийство, това естествено би го накарало да убие човека, който в друг случай само ще окраде, и докато наказанието е едно и също, то за крадеца би било много по-сигурно ако просто убие свидетеля. И излиза че сплашването на крадците, би довело до много по-голяма жестокост.

Но нека се върнем към въпроса: Кое наказание би било най-подходящо? Считам че би било по-лесно да се върнем назад във времето, отколкото да изнамираме нови. Защо да се мъчим и двоумим, след като още Римляните са го измислили и са го прилагали толкова дълго време, те отлично са познавали изкуството на управлението, били са отлични законодатели?

Осъждали са оня, който е бил признат за виновен в големи престъпления да прекара целия си живот в кариерите или да копае в мините, окован във вериги. Но методите, които харесах най-много са от пътуванията ми в Персия, всред полилерите, които са изключително разумен и добре управляван народ. Те плащат данъци на краля на Персия, но иначе са напълно свободен народ и се управляват по собствените си закони. Страната им е далече от морето, обградена от хълмове, и са напълно задоволени от собствената си продукция, която е доста изобилна, като поддържат много търговски връзки със съседни тем страни. И те следвайки гения на собствената си държава, не искат да увеличават границите си, а планините и войската на Персия ги защитават от чужди посегателства. Те не водят войни, живеят простичък обикновен живот, а не във великолепие и са по-скоро един щастлив народ, отколкото бележити и известни и си мисля че дори никой не е чувал за тях, освен най-близките им съседи. И Там онзи, който е признат за виновен в кражба просто възстановява откраднатото на собственика, а не както навсякъде другаде на владетеля, защото според тях владетелят няма никакви права над откраднатото, но ако пък то е повече от онова, което е в наличност у крадеца, то се оценява имуществото му и се взима от там, а остатъкът се разпределя на жените и децата. Крадецът бива наказан да върши обществено полезен труд, но нито се праща в затвор, нито бива окован за кражба, освен при утежняващи вината обстоятелства. Така те работят за обществото. И ако лентяйстват или бягат от работа, биват бичувани, но ако работят то към тях се отнасят добре и без следа от укор, само понякога някой се осмеляват да говорят по техен адрес и то през нощта, но скоро си затварят устата. Те не търпят други наказания освен общественополезния труд и така, работейки за доброто на нацията, много по-лесно се десоциализират и съвземат от шока. На докато на някои места всичко изкарано от тях им се връща от благотворителни организации, колкото и необичаен да ни се струва все още този милосърден уклон, то на други места народните пари не им се дават или има някаква определена сума, която им се изплаща като издръжка. Другаде, не ги карат да вършат общественополезен труд, но всеки частник, които иска да наеме работници, може да отиде и да ги наеме на много по-ниска заплата от свободните. И ако не си вършат добре работата има право да ги бичува.

И всичкото това иде да покаже, че винаги има начин те да работят, освен за собствената си прехрана и за народа. Те всички си имат определени привички, обличат опредени дрехи, косата им е ниско подстригана и им липсва част от ухото. И на приятелите им е позволено да ги обличат хранят и поят, но и за онзи, който взима и за онзи който дава това е равносилно на смърт. И не е ли наказание за свободния да иска пари под какъвто и да било предлог? И не е ли самата смърт за тези роби да ги използват. И хората от тези окръзи на страната се бележат с определен знак, който е определящ за излизането им извън граница или за срещите им с роб под друга юрисдикция, а опитът за бягство и самото бягство се считат за равни престъпления пред закона и ако някой свободен, който им помага да избягат бъде признат за виновен, то наказанието е робство. А онзи, който го разкрие бива възнаграден: ако е свободен с парична награда, а ако е роб — със свобода. Така че те си дават сметка, че е по-добре да изтърпят наказанието си, отколкото да бъдат осъдени наново. Да, такива са техните правила и закони за робството и е очевидно, че те са колкото полезни, толкова и благи. Те целят не само да унищожат пороците и да предпазят хората от злото, но и да докажат на човека, защо е необходимо да е честен и да служи на народа, след като веднъж е нарушил обществения ред. Хазартът е забранен от старинните им обичаи и почти няма пътешественик, на комуто някой от тях да е причинил вреда и поради това, ние ги използваме като водачи от една юрисдикция до друга. И нищо друго, освен чистата алчност, не ги кара да крадат, тъй като нямат армия, а ако не дай си боже ги разкрият те нямат шанс за бягство, просто защото те са длъжни да се обличат различно и така не могат да излязат навън, освен ако не се съблекат голи, но дори и тогава отрязаното ухо ще ги издаде. И единствената опасност, произхождаща от тях са конспиративните им дружества срещу правителството. И въпреки всичко робите от един окръг не могат да направят нищо за съседния, освен ако не създадат някаква голяма конспиративна система на робите от под всички юрисдикции, която пък не може да бъде създадена, тъй като те просто не могат да се срещат едни с други, дори и да си представим че съдът е толкова строг, че такава авантюра би си заслужавала. А и никой от тях не е достатъчно обезнадежден, за да пропилее шанса си чрез послушание и промяна към добро, да си върне свободата. А и много от тях успяват в това начинание и се връщат към доброто.

И сега, когато ви разказах това, искам да ви питам не са ли тези закони много по-приложими от строгото правосъдие, за което Съдията пледира с такава страст. На това той отговори, че такъв закон не би намерим място в правосъдната система на Англия, тъй като изисква подкрепата на цялата нация. Поклати глава, гримасничеше и млъкна, въпреки че цялата компания очакваше мнението му, освен Кардинала, който просто изтъкна, че не би могъл да каже как би действал такъв закон, докато не бъде приет и проверен.

— Но ако, — каза той. — Ако смъртта тегне над главата на някой крадец би било възможно да отменя наказанието за малко и да си направя експеримента на хилядолетието, и ако Дай Боже! Има добър ефект, може пък и да намери своето място в закона, но ако няма успех, то би било най-добре всеки уличен в кражба да се екзекутира. И не виждам защо би било неправилно и опасно да се съгласим с тази идея, по мое мнение вагабонтите трябва да бъдат третирани по този начин, тъй като законите против тях нямат край. И когато самият Кардинал изказа мнението си, всички се съгласиха с онова, което казах, а те презряха. Но пък поздравиха Кардинала, за идеите му срещу вагабонтите.

Мисля че няма да е зле да ви разкажа какво последва, то беше много смешно, но бих рискувал, тъй като не е чуждо на характера на човека да стори нещо добро. Имаше един шут около масата, който имитираше глупак толкова естествено та изглеждаше съвсем като истински. Шутовете, както се счита, са студени и тъпи, та ние се смеем повече на тях, отколкото на нас самите, понякога както стана тогава, имат шанса да покажат неприятното в нас и така да верифицират старата поговорка, че само онзи който хвърля често зарове, има печалба. Когато един от компанията каза, че докато аз се грижа за крадците, а Кардинала за вагабонтите, то все пак някой трябва да се замисли за бедните, на които болестта или старостта са отнели работата. „Оставете ги на мен — каза шута — аз ще се погрижа за тях, и никой повече няма да се гнуси от мен, след като толкова честичко ще съм разисквал и тях и техните сълзливи оплаквания. И дори и да бъда също толкова горестен разказвач на техните истории, няма да ми хвърлят даже пени. Та така и на мен няма да ми хрумне да им дам нещичко, а дори и да ми хрумне няма да имам какво. Тъй като си ме познават, те не биха си позволили да ги изгонят от работа и така няма да ми създават проблеми, тъй като няма да очакват каквото и да било, не и повече от един свещеник, който би издал закон, да ги изпратят всичките в манастири, мъжете при бенедектинците, а жените — монахини.“

Кардиналът се засмя, с жест на съгласие. Но почивката бе ужасно желана. Имаше нещо божествено в този сериозен мъдър мъж, което все още може да се забележи у някои свещеници и монаси. Той се обърна към шута „Това не би ни освободило от бедняците, освен ако не решиш да се грижиш и за калугерите.“

— Това е направено вече! — каза шута. — Като кардинал вие вече предложихте закон за вагабонтите и как ще ги накарате да работят. Ама аз по-големи вагабонти от вас не познавам.

Това бе добре прието от компанията, тъй като Кардинала не го счета за лична обида, само монахът се замисли малко, че май не е толкова далече от истината тоя шут, и почна да му вика мошеник, крадец, син на Сатаната и крещейки по него Библейски слова. И когато шута прецени, че той е в стихията си се усмихна приятелски.

Добри ми отче, спомнете си какво пише в Библията „Нека търпението осени душата ви“.

— Не съм ядосан — каза монахът. — Най-малкото не го считам за грях и както се казва във псалмите „Бъди ядосан, но не греши.“

После Кардиналът го убеди да бъде по-мил и да уважава мира.

Не, милорд, аз не говоря с гняв, която би трябвало да имам, тъй като в думите на светците е големия гняв и както се казва: „Гневът на божият дом ме изяжда.“, което пеем на литургия. Онзи, който се присмял на Христос, когато той решил да влезе в божия дом, усетил силата на гнева му. И всички ония, които се подиграват, мошеничестват и се присмиват ще го изпитат.

— Предполагам, казвате това без лоши намерения! — каза Кардинала. — Но според мен би било по-мъдро от ваша страна да не се хващате на думите на един шут.

— Не, господарю мой, както е казал Соломон: „Отговаряй на глупака според глупостта му.“, което не направих, а показах на този шут ямата, в която би пропаднал, ако не внимава. Защото ако всред многото поругатели на Исус имало само един, който е изпитал гнева му, то какво би станало с поругателите на всичките монаси? По същият начин ние си имаме една черна овца, която се подиграва на всичко и на която не можем да отвърнем.

Когато Кардиналът разбра, че не се вижда края на този безсмислен спор, той даде знак на шута да се оттегли, смени темата и скоро стана от масата и ни остави за малко, след което отиде да слуша разни дела.

И така М-р Мор аз ви разказах тази история, от чиято дължина бих се срамувал, ако вие сам не настоявахте така силно и никога нямаше да ви я разкажа така подробно, ако вие сам не желаехте да не ви спестявам и най-малката част от нея. Можех да я посъкратя, но ви я разказах така, за да разберете как точно онзи, който презря моите предложения, скоро след като чу че Кардиналът не само че не ги отхвърля, но ги приема с уважение, промени изцяло позициите си. И така най-сетне ще можете да разберете каква би била стойността на мен и на консулите като мен за един съдия.

Бе много мило да ми разкажете за това, а и всичко, което казахте беше изпълнено с мъдрост и доброта. Върнахте ме в родната ми страна, в моята младост, като ми напомнихте за Кардинала, чието семейство ме отгледа и то ми е много скъпо, спомням си с много добро негова милост Кардинала. Но въпреки всичко това, все още не мога да променя мнението си, че ако промените ненавистта си към съда, което е само съвет и което е във ваша власт, бихте могли да направите много за човечеството, и това би бил най-добрият път, по който всеки добър човек трябва да тръгне. Според нашият приятел Платон, народите биха били щастливи ако философите станат крале, а кралете — философи и не е чудно защо нашият е нещастен след като философите не смятат за свой дълг да помагат на кралете и на съда.

Те не са чак толкова прости, но напротив те го искат и правят, повечето чрез книгите, ако все пак владетелят се вслушва в думите им. Но както правилно отсъжда Платон, малко са кралете, които сами по себе си са философи, те, които от самото си детство имат грешна представа за философите и съда все пак никога не пропадат, и това той разкрива чрез личността на Дионисий.

Не мислите ли, че ако застана зад някой крал и почна да му давам добри съвети и да унищожавам всичкото зло скрито в душата му, то няма да бъда изгонен или поне няма да бъда осмян за собствените си грешки? Например ако застана зад краля на Франция и бъда повикан в кабинета на Консула, където няколко мъдри мъже, изцяло в слух, разискват целесъобразно, например какво е отношението към изкуството и практиката в Милано или как реставрират в Неапол или как Венеция и после половината Италия може да бъде завладяна или как Фландрия Бургундия Бребен и други кралства могат да бъдат присъединени към тяхната империя. Едното предложение е да се основе лига с Венеция и да бъде държана докато ония не се усетят и после да се основе съвет там, да се поразглезят жителите малко, докато богатството не ги накара да се нуждаят или поне да не се страхуват от него и после те лесно ще им паднат в ръчичките.

Другото предложение е да се наемат германците, а на швейцарците да се затвори устата с пари.

Другото — да се дадат пари на Императора, тъй като той ламти за тях.

Другото — да се предложи мир на краля на Арагон и за да се затвърди, да се направят известни отстъпки от претенциите на Краля на Навара.

Според други да се залъже принцът на Кастиля с надежда за съюз и после да се дадат пари на неговите хора, за да прокарат френските интереси в страната.

А най-трудното от всичко е какво да се направи с Англия: мирът би бил изправен на нокти и ако се направи така че съюзът с тях да е за независимост и да ги нарекат приятели, а всъщност да ги считат врагове, в такъв случай трябва шотландците да се държат в бойна готовност и да могат да напуснат Англия във всички случаи, дори и някои от благородниците да бъдат задържани под стража, особено онези които имат претенция към короната, така Кралят на Англия ще бъде държан под брадвата.

И така, ако нещата са стигнали до върховна възбуда и всичките онези големи мъже мислят само как да влязат във война, как аз обикновеният да стана и да пожелая да си сменят съдиите, да оставят на мира Италия, да си останат вкъщи, тъй като Франция е много по-обширна на територия, отколкото би трябвало да бъде страна управлявана от един и че не е необходимо да се добавят нови територии и след всичкото това им предложа резолюцията на Ахорианците, народ населяващ югоизточната част на Утопия, които преди много време участвали в някаква война за територии, които били обещани на техният владетел по някакъв стар договор. Те ги завоювали, но скоро открили, че управлението им е по-трудно от завземането. А местното население или се бунтувало или заставало на страната на други завоеватели и така Ахорианците се оказвали в постоянни войни или за защита или срещу местните. Така излизало че те никога не можели да изпратят армията си другаде, покачили им се данъците, държавната хазна се изпразнила, кръвта им се проливала за славата на Краля и нямало никакви преимущества за народа, който получил не малко блага от мира, моралът паднал от дългата война, навсякъде се разхождали крадци и убийци, а народът започнал да презира закона, докато Кралят се грижел само как да задържи и двете кралства и не му пукало нито за интересите на народа, нито за каквото и да било друго.

И когато видели, че злините се задълбочавали, те свикали обединен съвет и предложили на краля кое от двете кралства иска да задържи, докато не е загубил всичко, тъй като само един човек не можел да управлява толкова голям народ. Така владетелят бил принуден да даде едно от кралствата на най-добрият си приятел (който скоро бил детрониран) и после да се задоволи с властта на стария крал. И аз бий добавил, че след тази наподобяваща война обстановка, след дълбоката депресия и безсмислените разходи на пари и хора и вероятно на някакво природно бедствие, те вероятно са оставили всичкото това. След това изглежда Кралят е избрал по-приемливото решение да подобри старото си кралство и да го направи процъфтяващо, тъй като е обичал своят народ, а те изглежда са му връщали обичта, живял всред народа, управлявал го е добре, оставил е другите кралства на мира и така в мир и добруване е остарял. Как ви се струва тази история, господа?

— Колебая се! — казах аз. — Мисля, не толкова добре!

Но как, ако мога да разпределя министрите на този и онзи вид, чии велики хитрини и похвати биха помогнали да се увеличи кралската хазна? Едните биха предложили увеличение на износа и намаление на вноса през митниците чрез увеличение на данъците, така че в крайна сметка да се увеличат приходите в хазната, другите биха предложили войната, когато парите се увеличават от грабеж и едва след като се източат окончателно да се сключи мир, и така народът да благодари на краля си за неговата предвидливост и за загрижеността си към всеки. Трети биха предложили стари мастити закони, излезли от употреба преди много време, и които поради това че са били забравени от народа пак могат да бъдат приложени и така чрез увеличаване на данъците да се постигне увеличение на държавния резерв. Четвърти биха предложили забраната на много неща, особено такива които са против интересите на народа, под угрозата на сериозни наказания, така че в крайна сметка да се стигне до ситуация в която човекът, който престъпи закона да по-склонен да плати огромни суми на краля, за да бъде освободен от наказания, вместо да ги изтърпи.

Други биха предложили да се убедят съдиите, че са под защитата на прерогатива, и че кралят ще се съгласява с всичко тяхно искане, колкото и незаконно да е то, докато все още един или друг от тях дали чрез сдружения, дали сами, дали чрез съда, могат да имат претенции към заповедите на Краля и към цялостната държавна картина, защото колкото и да са различни по мнения съдиите, смятат за явно това че всяко нещо на този свят е дискутабилно, дори и закона. Това би дало на Краля възможност да действа според собствения си интерес, а онези съдии които са против него да бъдат премахнати, чрез всяване на страх или иначе и така Кралят да успява да прокара всичките си идеи в съда. Или с други думи везните да натежават винаги в негова полза или още по-простичко да се издадат такива закони, в които винаги да има вратичка и мнението на краля никога да не се оспорва, той да е така да се каже над законите. Това достига върха си като система при Крас, който никога нямал достатъчно пари, за да издържа гигантската си армия. Този крал никога не можел да направи нещо извън закона, просто защото закона бил той, всичко било негово, включително и животът на поданиците му и човек можел да направи или да притежава само онова, което владетелят, благодарение на доброто си разположение към него, му позволи или даде. И си мислели че в интерес на царя било, да се позволяват колкото се може по-малко неща и че било предимство дори да няма нито богати нито свободни всред неговите хора и че по-този начин много по-трудно и много по-рядко имали възможност да отсъждат сурово и противоправно. Още повече неволята и мизерията, която ги обгръщала ги правела търпеливи, подтискала ги и пречупвала духа им, иначе казано по този начин всяка идея за революция била подтискана в зародиш. И така когато всичките тези предложения бяха направени, би трябвало да стана и да заявя, че всичките тези съдии хем помагат на краля, хем му пречат, и че не само неговата чест, но и неговата сигурност зависят повече от богатството на поданиците му, отколкото от неговото собствено че те биха си избрали владетел според собствения си интерес, а не според неговия личен, според грижата и усилията, които би положил за сигурността и добруването на народа. И че би трябвало владетелят да се грижи за хората си повече отколкото за собствената си персона, ако иска да остане дълго време на трона.

Явно е също, че всичките се лъжат считайки, че бедността на народа означава сигурност за тях самите. Кой би желал повече бунтове, ако не самите бедняци? Кой би желал по-ревностно промяна от този, който е затруднен да свърже двата края? И кой би скочил да прави бъркотии с такава отчаяна смелост, от онзи който няма какво да губи, а би само спечелил от тях? Ако кралят попадне под такова презрение и завист та да не може по никакъв друг начин да принуди поданиците да изпълняват дълга си, освен чрез измами и принуди или като ги държи в мизерия и простота, то не би ли било по-добре за самия него да абдикира, вместо да се задържи на трона чрез такива рестрикции, така той само има титлата, но не изпълнява дълга си на владетел. Не е достойно да си крал всред бедняци, достойно е да си крал на богат и щастлив народ. И така Фабриций, мъж аристократ и с висока нравственост е казал, че предпочита да управлява богати хора, отколкото сам да забогатява, тъй като онзи който живее в злато и почести, докато всички останали скърбят и пъшкат в мизерия, е по-скоро тъмничар, отколкото цар. Той е като лошия лекар, който излекувайки едно заболяване предизвиква друго, тъй като невъзможността да преодолее народните неволи по друг начин, освен чрез отнемането на правата на хората само показва, че не е способен да управлява свободен народ. По-добре да подели титлата си или да смекчи гордостта си, тъй като презрението и ненавистта на народа нарастват с пороците му. Нека живее от онова, което му принадлежи, без да съди останалите и да подчини разходите на доходите си. Нека наказва престъпленията, но още по-добре би било ако полага усилия да ги предотвратява, нека не съди строго, както е обичайно, нека не издава закони, които са извадени от употреба, особено ако са стари и забравени и нека никога не взима пари за да освободи някого, тъй като тогава ще гледат на него не като на честен мъж, а като на корумпиран и нечестен човек с претенции за честност.

Към всичкото това бих добавил и законите на макарианците, народ живеещ недалече от Утопия, чиито крал в деня на сядането си на трона тържествено се заклел и направил официални жертвоприношения, които да скрепят клетвата, никога да няма над 1000 паунда злато или сребро на същата стойност в своята хазна. И както казват, този закон е приет от мъдър владетел, който се грижи за богатствата на народа, а не за собственото си удоволствие и по този начин успешно се бори срещу ограбването на хората си и срещу мизерията като цяло. И още повече той счита че тази сума би била достатъчна за предотвратяване на бунтовнически опити или на инвазии на врагове, но е са достатъчна, за да предотврати нарушаването на човешките права, от царя, което е и основната причина за издаването на такъв странен закон. Още повече, това би осигурило свободна циркулация на парите, която е толкова необходима за развитие на търговията и всичкото това, в бъдеще, би спряло опитите на владетелите да налагат хомот върху поданиците си. Такъв крал би бил омразен на престъпниците и обичан от честните хора.

И колко глухи трябва да са хората, за да не се вслушат в това, което говорех и в пътищата, които им показвах?

— Без съмнение, достатъчно… — казах аз, — но няма да се учудя, ако никой от съвета не ги чуе и не ги възприеме, тъй като не би спечелил нищо от това. Това не би дало никакви привилегии на оня, който е на друго мнение. Този философски начин за разсъждение е добър за разговор между приятели, но няма място на полето на държавата, чиито дела се основават на властта и парите.

Точно това и се опитвам да кажа, че на този етап философите нямат място във властта.

Има! Но не тази спекулативна философия, която уравнява всичко и навсякъде, а онази другата която е далеч по-приложима, която познава истинската ситуация и се нагажда към нея и учи хората на благоразумие, благоприличие и действие. И докато платоновите комедии се играят на сцената и всеки актьор знае своята си част, нека се върнем към философията и да повторим от Октавиан, в беседата между Нерон и Сенека, дали не е по-добре да замълчиш, вместо да смесваш неща с толкова различна природа, създавайки нелепа комедия? Дали просто не разваляме и не покваряваме добрата игра, смесвайки нещата и не е ли далеч по-добре да си остане така както си е била. И така най-доброто което може да се направи е просто да не се бъркаме в пиесата, защото винаги може да ни дойде нещо ново наум. Същото е и в живота и в царския двор, ако лошотията не може да бъде изкоренена и пороците не могат да бъдат излекувани, както ни се иска, това не означава, че трябва да зарежем всичко, по същата причина, никой не скача от кораба при буря, просто защото не може да заповядва на ветровете. Не можете да нападате хората, които мислят иначе, когато техните собствени представи се отличават от вашите. Би било по-разумно да захвърлите всичко и да се справите чрез ловкост и сила и ако не можете да ги направите добри, поне да ги направите по-малко зли, още повече ако всички са добри, то нищо няма да е наред и това е благословия, която не се надявам да видя.

Според вашите доводи, всичко което мога да направя е да се предпазя от лудостта, докато се старая да излекувам лудостта на другите и ако говоря истината, трябва да ви повторя всичко казано дотук, а доколко се лъжа какво може или не може философът, не бих могъл да кажа нищо повече, сигурен съм че не мога. Но доколкото този диспут е нелек и неприятен за тях, не мога да разбера защо им се струват глупави и екстравагантни нещата, които самият Платон е прилагал в ежедневието си и които Утопистите и днес практикуват и които са добри за тях, колкото и да са различни от нашата система, която е основана на частната собственост, а такова нещо при тях просто няма и не мога да очаквам че би имало. Но такива разговори, като моя, които само будят старите демони и предупреждават за последствията, нямат нищо чак толкова абсурдно, че да не могат да се използват идеите им от време на време, а са само неприятни за онзи, който твърдо отстоява другата позиция. Ако оставим настрана всичко което се струва екстравагантно и абсурдно, което според порочният живот на мнозина може да изглежда примитивно, то трябва, ако не за друго, то поне поради факта че сме Християни, да дадем незабавно за пример поне онези големи неща, които Христос ни е съветвал, защото той самият е наредил не да ги прикриваме, а напротив да ги прокламираме всред хората.

Повечето му предписания са много по-противоположни на животът на хората днес, отколкото моите. И изглежда проповедниците добре са изучили това, на което ме посъветвахте, защото виждайки че светът като цяло не желае да живее по законите на Исус са нагодили доктрината МУ, така че хем да е водеща в живота, хем да се нагоди към привичките на хората. Но не виждам никакъв друг ефект от такова роболепие, освен че хората се убеждават в слабостта и. И това е май единственият успех, който мога да имам в двора, тъй като ако винаги имам различно мнение от останалите, то няма да постигна нищо, а ако се съгласявам с тях, просто само ще подпомагам лудостта им. Не мога да схвана, какво имате предвид под захвърляне на всичко и под управление и държане на нещата толкова ловко, че ако не станат по-добри то поне да станат по-малко лоши, защото в съда на никой не му пука какво е мнението на човека, а как заговорничи против другите. Човек трябва напълно да се съгласи с лошите съдии и да се съгласи и с най-лошия дизайн и така може да бъде осъден като шпионин или дори като предател, да той може, но много трудно би се съгласил на такава порочна практика. Още повече ако човек е задължен на това общество, той е толкова далече от идеята че е способен да направи нещо за решаване на проблема чрез захвърляне на всичко, че няма и да намери случай да направи каквото и да било добро: лошата компания по-скоро ще го корумпира, отколкото да се промени към по-добро, а ако не иска да се занимава с тях и да си остане все така устойчив и невинен, ще обвинят него в собствените си глупости и мошеничества и така той ще бере срама и вината на останалите пред обществото. Не е лошо сравнението на Платон, с което показва нерационалността на брака между философията и правото. Ако човек всеки ден гледа как една компания от хора бягат в дъжда и не иска да се намокри и ако знае че няма друга причина да излезе и да ги убеди да се върнат в домовете си, освен че се задава буря, то всичко което можем да очакваме е самият той да се намокри, нежели те да му повярват. Би било далеч по-добре ако си седи на сухо вкъщи и вместо да се занимава с глупостта на хората, просто да защити себе си.

Според моите собствени виждания, съвсем свободно заявявам, че колкото по-дълго съществува частна собственост и докато парите са стандарт едва ли не за всичко, считам че нацията не може да бъде управлявана нито справедливо нито честно, тъй като най-доброто пада в ръцете на лошите, нито народът може да живее щастливо, тъй като всичките блага ще са за малцина, а останалите ще са изложени на абсолютната бедност. И оттук, базирайки се на мъдрото и добро управление на утопианците, всред които всичко е изкусно управлявано с малко закони, където добродетелите се награждават, всичко е по-равно и всеки живее в изобилие и сравнявайки ги с други нации, които си измислят все по-нови и нови закони, но все още не могат да регулират правилно управленческата си система и където всеки държи на своята собственост и поради това всички новоизмислени закони нямат силата нито да променят ситуацията, нито да предотвратят злото и дори е трудно за хората да разграничат кое е тяхно и кое не е, тъй като много съдии, корумпирани и безкрайно зависими, ежедневно демонстрират нарушаване на законите. И така, нахвърляйки всичкото това в мисълта си, мога да кажа че все по-добре разбирам защо Платон, вместо да се чуди какви нови закони да измисли е предпочел да не измисля нищо, което да не е приложимо към обществото, тъй като мъдър човек е предвидил, че само издигането на духовно ниво е единственият начин да се подобри положението на народа, че това не е възможно докато съществува частната собственост, тъй като всеки взема за себе си онова до което се добере, трябва ни пример — колко щастлив би бил народа, ако малцината разпределят богатствата си всред народа, тогава и само тогава ще се отървем от мизерията завинаги.

Та така биха останали само два вида хора: предишният безпомощен, но зъл и порочен ненаситник, и бъдещия, който с непрестанно старание прави за хората, повече отколкото за себе си, едновременно честен и скромен човек. От там аз се убедих, че докато съществува собствеността, не могат да съществуват нито равенство, нито разпределение на приходите, нито пък светът ще е добре управляван и големите умове на човечеството все така ще са подтискани от бремето на грижите и на старото. Признавам, без да си връщам думите назад, че тежестта над умните може да се намали, но никога не може да се отстрани напълно. Ако законите се пишат само за да определят колко голям трябва да е добивът от почвата и какъв да е максимумът на парите, които може да притежава човек, което да се лимитира от владетеля и така да се предотврати дързостта на хората и никой да не може да се домогне до чиновническа длъжност, без да си плати, или с други думи онзи който е на служба трябва да се поддаде на изкушението да си възвърне парите чрез измами и насилие и в крайна сметка да се слагат на тези длъжности само богаташи. Мога да кажа, че тези закона биха имали същия ефект, какъвто би имала диетата и грижата за терминално болния, могат да смекчат болката и да забавят болестта, но не и да лекуват, нито пък да върнат човека към нормален живот. Докато съществува частната собственост, ние все ще си оставаме болни и лекувайки едното ще предизвикваме друго и така един симптом ще предизвиква друг, а излекуването на един орган ще разболява останалите.

— От друга страна — подех аз — изглежда, че хората не могат да живеят спокойно, там където всичко е общо, как може да има изобилие там където, всеки бяга от работа? Защото ако печалбата не го интересува, то мисля, че би оставил другите да се трудят и това би го направило само ленив и муден, ако работата зависи само от неговата воля, а няма реално нищо свое, какво друго да очакваме освен безкрайни размирици и кръвопролития, особено когато уважението и авторитета, които дължим на магистратите, са свалени до земята? А и не мога да си представя как би се чувствал оня, който въпреки многото работа, е равен по власт и богатства на останалите.

Не се и учудвам, че всичкото това ви изглежда така, тъй като си нямате ни най-малка представа или по-точно нито една вярна, за това как действа една такава конституция, но ако бяхте дошли поне веднъж в Утопия с мен и бяхте видели правилата и законите там, а аз живях всред тях цели пет години и им се радвах и повярвайте и досега бих останал там, ако не се налагаше да разкажа за тях на европейците, щяхте да се съгласите, че няма по-добра конституция от тяхната.

— Не можете толкова лесно да ме убедите — каза Питър, — че на света съществува нация, управлявана по-добре от нашата. И докато нашите разбирания не са толкова погрешни като техните, то и управлението ни, ако не греша, е много по-старо от тяхното, а дългият опит ни е помогнал да открием много повече удобства на живота, а и не малкото щастливи стечения на обстоятелствата са ни разкрили онова, което никой човек не би могъл да измисли сам.

Кой парламент е по-стар нашият или техният, не бихте могли да отсъдите, докато не прочетете историята им, защото доколкото може да се вярва на нея, то те са имали градове много преди тези места да са били населени, изобщо. А доколко откритията ни са под влияние на щастливи или нещастни стечения на обстоятелствата, или пък измислени от гении, то те са можели да се случат и там, както и тук. Не мога да ви опровергая, тъй като имаме повече гении отколкото те, но те са постигнали доста повече в индустрията и изобретенията. Те вече знаеха по нещичко за нас, като пристигнахме на брега, знаеха имената на народите отвъд хоризонта, в техните хроники са споменати няколко корабокрушения на брега им преди 1200 години и няколко ромейски и египетски кораба, чиито оцелели са прекарали остатъка от дните си всред тях и така от тези отделни случаи те са научили много за зле изглеждащите си гости и са усвоили всички полезни изкуства на Римляните, които са били познати на корабокрушенците, а на намеците че това им е подарено, те биха отговорили, че си имат собствени, а и че са щастливи да научат нещо ново от хората, които реално са спасили.

Но ако нещастие сполети тях и някой случайно се озове на нашия бряг, ние съвсем няма да се усъвършенстваме, а най-много да запомним това събитие и след време да го забравим напълно. И докато те са станали майстори на всичкото добро до което са се домогнали от нас, то вярвам ще мине много време преди да започнем да се учим и да прилагаме на практика който и да е от добрите им закони. И това е основната причина да живеят по-щастливо и да се управляват по-добре от нас, въпреки че не сме по-тъпи или по-слаби от тях.

След това аз го помолих:

Най-горещо желая да ни опишете този остров в подробности. Не бъдете така кратък, а моля да ни разкажете за всичко, което се отнася до тези земи, реките, градовете, народите, техните маниери, конституция, закони и всяко нещо, което си представяте, че може да ни заинтригува. И дори и онова, което би ни унижило или бихме игнорирали.

Ще го направя, защото си мисля че трябва да съм възприел вярно всичко, но това би отнело доста време.

Нека тогава влезем, първо, нека се навечеряме и после ще имаме достатъчно време да говорим.

Той се съгласи. Влязохме вкъщи, вечеряхме и после излязохме навън на същото място. Наредих на слугите да се грижат никой да не ни прекъсва. А Питър и аз си пожелахме Рафаел да е толкова добър, колкото е словото му. И когато видя, че сме се съсредоточили в него, той направи кратка пауза, за да си припомни някои неща и започна по следния начин: