Алфонс Доде
Порт-Тараскон (1) (Последни приключения на знаменития Тартарен)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тартарен Тарасконски (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Port-Tarascon (Dernieres aventures de l’illustre Tartarin), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Иван Пешев (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Алфонс Доде

Заглавие: Невероятните приключения на Тартарен Тарасконски

Преводач: Пенка Пройкова

Година на превод: 1980

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: роман; трилогия

Националност: френска

Печатница: ДПК „Д. Благоев“, ул. „Н. Ракитин“ № 2

Излязла от печат: XII. 1980

Редактор: Добринка Савова — Габровска

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Кирил Мавров

Коректор: Антоанета Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5780

История

  1. — Добавяне

На Леон Алар, изкусния и дълбок писател, автор на „Приумици“ и „Мълчалив живот“, неговият брат и приятел Алфонс Доде посвещава тази хумористична книга

port.png

Това се случи през септември, случи се в Прованс, в началото на гроздобера, преди пет-шест години.

Пътувахме с кола, теглена от два камаргски коня, които ни отнасяха бързо, поета Мистрал, големия ми син и мен към гарата на Тараскон и към бързия влак Париж-Лион-Марсилия; любувахме се на гаснещия ден, блед от зноя, изтощен, трескав и страстен като красивото лице на жена от този край.

Ни най-малък полъх въпреки бързия ход. Край пътя испански тръстики, прави и жилави, с дълги като панделки листа; и по всичките тези селски друмища, бели, сякаш заснежени, сякаш изплували от сънищата, пясъкът безропотно скърцаше под колелата и бавно се точеше върволица коли, натоварени с черно грозде, само черно грозде, а отзад вървяха мълчаливи и сериозни, високи и стройни, с дълги крака чернооки младежи и девойки.

Навред очи като черно грозде и чепки черно грозде — в линовете, в кошовете, под плъстените шапки с пуснати периферии на гроздоберачите, под забрадките, чиито краища жените бяха захапали.

От време на време на някой завой на светлото небе се открояваше разпятие със закачени от двете страни гроздове според обичая.

— Глей!… (Гледай!) — посочи ми Мистрал умилено, с горда, почти майчинска усмивка наивните езически прояви на своите провансалци, а после пак заразказва, заниза чудна приказка, благоуханна и позлатена, по бреговете на Рона родена, която той като провансалски Гьоте сееше навред, разтворил щедро ръце и от едната се лееше поезия, а от другата — истина.[1]

О, чародейни думи, магическо съчетание на времето, на декора и на величавата народна легенда, която поетът везеше пред нас, докато пътувахме по тесния път между маслинови дръвчета и лозя!… Как хубаво ми беше, колко безоблачен и лек ми се струваше животът.

Внезапно очите ми помръкнаха, тревога сви сърцето ми.

— Татко, колко си блед! — възкликна синът ми.

Едва ми стигнаха сили да прошепна, като му показах замъка на крал Рьоне, замъка, чиито четири кули ме гледаха как се приближавам откъм равнината:

— Ето Тараскон!

Защото ние имахме да уреждаме стари сметки, тарасконците и аз. Знаех, че те ми са много обидени и страшно ми се сърдят заради моите шеги за техния град и за техния велик човек, знаменития и неповторим Тартарен. Често получавах писма и анонимни заплахи: „Ако някога минеш през Тараскон, пази се!“. Други пък, с моите камъни по моята глава, ми подхвърляха отмъстителните думи на героя: „Треперете! Старият лъв все още има клюн и нокти!“

Дявол да го вземе, лъв с клюн!

И още по-страшно дори: един началник от областното полицейско управление ми съобщи, че някакъв търговски пътник от Париж, със същото име като моето, по нещастно съвпадение или от желание да се пошегува, се подписал „Алфонс Доде“ в регистъра на хотела и бил нападнат грубо на вратата на едно кафене — заплашили го, че ще го хвърлят в Рона по местния обичай.

И, щат или не щат,

ще свършат своя път

пред целий Тараскон,

ще паднат те със стон

от бойницата в Рона.

Това е стар куплет от 93 година, който все още се пее там, допълнен със страшни подробности за драмата, чиито свидетели по това време са били кулите от замъка на крал Рьоне.

И тъй като никак не ми се щеше да ме хвърлят с главата надолу от кулата на Тараскон, избягвах да пътувам на Юг и да минавам през този хубав град. А ето че по някаква зла съдба желанието да прегърна моя скъп Мистрал и невъзможността да взема бързия влак другаде освен на гарата в Тараскон, ме хвърлиха право в устата на лъва с клюн.

Ако имах да се срещам само с Тартарен, по мъжки, лице в лице, на дуел с отровни стрели под сянката на дърветата на Стъргалото, как да е, не бих се страхувал. Но гневът на народа и Рона, дълбоката Рона!…

Ах, мога да ви уверя, че животът на писателя не всякога е розов…

Но странна работа, колкото повече се приближавахме до града, толкова повече опустяваха пътищата, толкова по-рядко се мяркаха коли. Скоро пред нас се ширна празно и бяло само шосето, а край него просторното и безлюдно като пустиня поле.

— Чудно — каза тихо, малко озадачен Мистрал, — все едно че е неделя.

— Ако беше неделя, камбаните щяха да бият — възрази синът ми със същия тон, тъй като в тишината, обгърнала града и предградието, се таеше нещо потискащо.

Нито помен от камбани, човешки гласове, звън от наковални, който отеква тъй ясно в трептящия въздух на Юга.

А първите къщи от покрайнините вече се появиха: маслобойна, прясно боядисано гише за събиране на таксите. Бяхме пристигнали.

И колко се удивихме, когато се озовахме по дългата камениста улица — безлюдна, със затворени врати и прозорци, а по нея ни куче, ни котка, ни деца, ни кокошки, никой; опушената порта на ковача — без двете колела, красящи я обикновено отстрани; големите мрежи, които тарасконците спускат пред вратите си, за да не влизат мухи — прибрани, изчезнали, както и самите мухи, изчезнала и великолепната миризма на супа с чесън, каквато би трябвало да се разнася в този час от всички кухни.

Тараскон да не мирише на чесън, умът ми не го побира!

Спогледахме се ужасени с Мистрал и наистина имаше за какво. Да се подготвиш да те посрещнат разярените викове на обезумяла тълпа, а да се озовеш пред мъртвешкото мълчание на този Помпей!

В града, където познавахме всички стопани по име, където всяко магазинче ни беше известно още от детството, усещането за пустота и изоставеност още повече ни потисна. Затворени бяха аптеката на Безюке на площадчето, магазинът на търговеца на оръжие Косткалд, сладкарницата „Ребюфа“, в която се продаваха „най-хубавите бонбони“! Изчезнали — табелката на нотариуса Камбалалет, надписът на платно на Мари-Жозеф-Спиридион Екскурбаниес, производител на арлски наденици, защото арлските наденици винаги са се приготвяли в Тараскон и аз отбелязвам между другото този голям парадокс в интерес на историческата правда.

И все пак какво беше станало с тарасконците?

Нашата кола се движеше по Стъргалото, под прохладната сянка на яворите с бели гладки стволове, където не свиреше нито един щурец — дори и щурците бяха избягали! А пред къщата на Тартарен, със спуснати щори, сляпа и няма като своите съседки, до стената на прословутата градинка — нито едно сандъче, нито едно ваксаджийче, което да извика: „Вакса, госдине!“.

— Да не би да има холера? — обади се някой от нас.

Действително, когато в Тараскон има епидемия, цялото население излиза извън града и се настанява в палатки на почтено разстояние, докато премине заразата.

При думата „холера“, от която всички провансалци изпитват ужасен страх, кочияшът шибна конете и няколко минути след това се озовахме на гарата, кацнала на високото, както големият виадукт, който се извисява над града.

Тук пак усетихме кипеж, чухме човешки гласове, видяхме лица. По кръстосаните на всички страни релси се движеха неуморно влакове, хора се качваха, слизаха, затръшваха се врати, чуваха се названия на гари.

— Тараскон, престой пет минути… Смяна на влака за Ним, Монпелие, Сет…

Мистрал веднага изтича при началник-гарата — стар служител, работеше там цели тридесет и пет години.

— Е, чичо Пикар… ами тарасконците? Къде са те? Какво сте ги направили?

Началник-гарата се изненада, че не знаем нищо.

— Как!… Нима не сте чули!… От луната ли падате?… Не четете ли вестници?… А пък тарасконците си направиха такава реклама за своя остров Порт-Тараскон! Е, да, уважаеми… Тарасконците заминаха… Станаха колонизатори със знаменития Тартарен начело и отнесоха всичко със себе си, отведоха дори Тараска!

Той ни остави и тръгна покрай линията, за да даде нарежданията си, а ние се загледахме надолу, където под лъчите на залеза се извисяваха кулите и камбанариите на изоставения град, старите му древни крепости, позлатени от слънцето като препечена пита, намазана с пастет от дивеч, от която е останала само коричката.

— Е, кажете ми, господин Пикар — обърна се пак Мистрал към началник-гарата, който се върна при нас с добродушна усмивка и очевидно без да го е грижа за скитничествата на Тараскон, — отдавна ли отпътуваха тарасконците?

— От шест месеца.

— А нямате ли новини от тях?

— Никакви.

Дявол да го вземе! Малко след това получихме новини, много подробни и точни новини, което ми даде възможност да ви разкажа за преселението на този храбър малък народ, последвал своя герой, и за сполетелите го ужасни беди.

 

 

Паскал е казал: „Приятното и истинското е необходимо, но необходимо е приятното да бъде част от истинското“. Опитах се да не забравям тази мисъл, докато разказвах историята на Порт-Тараскон.

За моята повест използувах истински факти, писма на емигранти, „Мемориала“ на младия секретар на Тараскон, както и материали от „Газет де Трибюно“, и ако тук-таме попаднете на някоя и друга по-чудновата тарасконада, то значи че нещо ме е зачегъртало и ми се е развинтило въображението.[2]

Авторът

Бележки

[1] Става дума за автобиографията на Гьоте — „Поезия и истина“. — Б.пр.

[2] Интересуващите се могат да прочетат подробности във вестниците, в които преди дванадесет години е писано за процеса „Нова Франция“, колонията Порт Бретон, както и в издадената от Драйфус интересна книга за доктор Бодуен, лекар на тази експедиция. — Б.а.