Алфонс Доде
Тартарен в Алпите (14) (Нови подвизи на тарасконския герой)

XIV
Епилог

Едва ли под слънцето на която и да е страна има по-интересен град от Тараскон. Понякога в празнични дни целият град излиза навън, тамбурините гърмят, Стъргалото гъмжи от хора и врява, изпъстрено със зелени и червени поли, с арлезиански забрадки, с големи разноцветни афиши, за борби между мъже и юноши, за бой с камаргски бикове, но стигаше някой шегаджия да извика: „Бясно куче“ или: „Отвързан бик!“ и всички се втурваха да бягат, блъскаха се, изплашваха се, залостваха вратите с всички резета, спускаха щорите като при буря и Тараскон обезлюдяваше, онемяваше, без нито една котка, без жива душа, дори щурците се притаяваха и се наежваха.

Така изглеждаше Тараскон тази сутрин, макар да не беше нито празник, нито неделя: затворени магазини, мъртви къщи, сякаш уголемени от мълчанието и самотата площади и площадчета, „Vasta silentio“^[1] — както казва Тацит, описвайки Рим по време на погребението на Германик и това сравнение между Тараскон и обвития в траур Рим е съвсем уместно, тъй като днес в тарасконската катедрала се отслужваше заупокойна молитва за душата на Тартарен и цялото население оплакваше своя герой, своя бог, своя непобедим притежател на двойни мускули, загинал под ледниците на Монблан.

Докато погребалният звън отронваше своите злокобни ноти над пустите улици, госпожица Турнатоар, сестрата на лекаря, която поради лошото си здраве стоеше винаги вкъщи, примряла от скука в голямото си кресло до прозореца, гледаше навън и слушаше камбаните. Къщата на Турнатоар беше по пътя за Авиньон, почти срещу къщата на Тартарен, и гледката на този именит дом, чийто притежател нямаше вече да се върне, желязната градинска врата, затворена завинаги, а дори и сандъчетата на малките савойски ваксаджийчета, наредени до вратата, терзаеха сърцето на клетата болна госпожица, разкъсвано от тайна страст към тарасконския герой повече от тридесет години. О, загадки на старомоминското сърце! Каква радост беше да го дебне все в едни и същи часове и да се пита: „Къде ли отива той?…“. Да наблюдава различното му облекло — костюма на алпинист или отровнозеления жакет. Сега нямаше да го види никога вече! Беше лишена дори от последното утешение да отиде да се помоли за него заедно с всички градски дами.

Но внезапно издълженото бяло конско лице на госпожица Турнатоар леко почервеня; помръкналите й очи със зачервени клепачи се разшириха и тя направи кръстен знак със слабата си сбръчкана ръка… Той, да, не друг, а той вървеше край стените, идваше от другия край на града. Отначало тя помисли, че има халюцинации… Нищо подобно, това беше самият Тартарен, от плът и кръв, само че пребледнял, жалък, парцалив, и се промъкваше край стените като бедняк или крадец. Но за да обясним тайното му пристигане в Тараскон, трябва да се върнем на Монблан, на Дом дю Гуте точно в онзи миг, когато двамата приятели бяха застанали от двете страни на Дом и Бомпар почувствува как въжето, което ги свързваше, внезапно се опъна, сякаш беше паднало тяло.

Всъщност въжето се беше заклещило между две парчета лед и Тартарен, понеже усети същото сътресение, помисли, че приятелят му пада и ще го увлече. И тогава, в тази върховна минута… — боже мой, как точно да го кажем — в тревожния страх за живота си и двамата, забравяйки тържествената клетва в хотел „Балте“, със същото движение, ръководени от един и същ инстинктивен жест, прерязаха въжето. Бомпар със своя нож, Тартарен с удар на ледосекача; после, ужасени от престъплението си, убедени, че са пожертвували приятеля си, те хукнаха в различни посоки.

Когато Бомпар се появи като призрак в Гран-Мюле, Тартарен като сянка се добра до пазача в Авесай. Как, по какво чудо, след колко падания и плъзгания? Монблан единствен би могъл да го каже, защото горкият П. К. А. остана два дни в пълно вцепенение, неспособен да произнесе и най-малкия звук. Щом се посъвзе, го свалиха в Кормайор, което е италианският Шамони. В хотела, където се настани, за да се възстанови, говореха все за страшната злополука на Монблан, както за нещастния случай на Сервен — още един алпинист беше загинал поради скъсване на въже.

Убеден, че става дума за Бомпар и измъчван от угризения, Тартарен не смееше нито да настигне делегацията, нито да се върне у дома си. Предварително виждаше по всички устни, четеше във всички очи въпроса: „Кажи, какво направи с брат си Авел?“. После парите му се свършиха, бельото му се износи, започнаха септемврийските студове, хотелите се обезлюдиха и той трябваше да замине. В края на краищата никой не го беше видял да извършва престъплението, нищо не му пречеше да измисли някаква история. Той се разсея по пътя и започна да се съвзема. Но когато доближи Тараскон, когато видя очертанията на Алпините по синьото небе, отново го обхванаха срам, угризения, страх от съда и за да избегне шумното пристигане на претъпканата гара, той слезе на последната спирка преди гарата.

Ах, веднъж ли бе изминавал този хубав тарасконски път, бял и потънал в прах, по който падат сенките само на стълбовете и телеграфните жици, веднъж ли бе вървял тържествуващо начело на своите алпинисти или на своите ловци на каскети, а кой би могъл да го познае сега, него, блестящия, нагиздения, в тези разкъсани и мръсни парцали, с тези недоверчиви очи на престъпник, когото полицаите дебнат? Беше ужасна жега въпреки края на сезона и динята, която си купи от един търговец, му се услади безкрай; изяде я в сянката на колата, докато селянинът изливаше гнева си срещу тарасконските домакини, които не бяха дошли на пазара тази сутрин поради „някаква заупокойна молитва за някого си от града, загинал в някаква дупка, там, на планините… Ей затова биели тъй камбаните, та се чували чак дотук“.

Нямаше вече никакво съмнение; за Бомпар биеха така камбаните и вятърът носеше погребалния им звън към пустото селце.

Какво посрещане на великия човек в родния край!

Но само минута след като вратата на малката градина бе рязко отворена и затворена и Тартарен се озова у дома си, край тесните изравнени и чисти алеи с чимшир по края, край басейна, водоскока, червените рибки, които се оживиха от скърцането на пясъка под краката му, край огромния баобаб в саксията за резеда, разнежен и блажен, обграден от топлината на своето убежище на питомен заек, той отново се почувствува в безопасност след толкова страшни приключения. Камбаните обаче, проклетите камбани забиха двойно по-силно и тъжните звуци отново разкъсаха сърцето му. Те му нашепваха с погребалния звън: „Каин, какво направи с брат си Авел? Тартарен, какво стана с Бомпар?“ Тогава, без да има смелост да направи дори и едно движение, той седна на нагряното от слънцето перило на малкия басейн и остана там убит, съсипан за ужас на червените рибки.

Изведнъж камбаните престанаха да бият, от катедралата се изля шумна тълпа и приказките се смесиха с молбите на просякинята, седнала вляво, до неподвижните каменни светии. Черковната служба завърши и цял Тараскон се отправи към клуба на алпинистите, където на тържествено заседание Бомпар трябваше да разкаже за катастрофата и да опише последните мигове на П. К. А. Освен членовете на клуба имаше и представители на привилегированите съсловия — военни, духовници, благородници, богати търговци, които бяха заели местата си в залата за събрания; прозорците бяха широко отворени, така че градската музика, която се беше настанила долу на площадката, примесваше героичните си тъжни акорди с речите на тези господа. Огромна тълпа се стичаше около музикантите, повдигаше се на пръсти, изпъваше вратове, опитваше се да долови някоя дума, но прозорците бяха високи и никой не виждаше какво става вътре с изключение на две-три хлапета, покатерили се по клоните на големия явор; те подхвърляха откъслечно думи, както се хвърлят костилки от череши от дървото.

— Я виж Косткалд как се мъчи уж да плаче! Ах, мръсникът му, сега той се е настанил в председателското кресло… А горкият Безюке как се секне, колко са червени очите му!… Я глей, слагат траурна лента на знамето… А Бомпар се приближава до масата с трима делегати… Оставя нещо там… Сега той говори. Сигурно е много важно. Ето че всички плачат…

Действително, колкото повече фантастични подробности разказваше Бомпар, толкова по-голямо ставаше оживлението. Ах, паметта му се бе възвърнала, а с нея и въображението. След като описа как той и неговият велик приятел се изкачили на връх Монблан без водачи, защото всички се отказали да ги последват, изплашени от лошото време, сами със знамето, което се развяло за пет минути на най-високия връх в Европа, той разказваше сега, и то с какво вълнение, за опасното спускане и за падането — как Тартарен паднал долу в една пропаст, а той, Бомпар, се завързал с едно двестафутово въже и се спуснал да изследва бездната по цялата й дължина.

— Повече от двадесет пъти, господа, какво говоря, повече от деветдесет пъти прегледах тази ледена бездна, без да открия нашия нещастен председател, но все пак установих по тези няколко останки в пукнатините на леда, че е бил там.

Докато говореше, той постави върху сукното на масата част от челюст, няколко косъма от брада, парче от жилетка, тока от тиранти, кажи-речи, като костницата в Гран-Мюле!

Като видяха изложените предмети, присъствуващите не можеха да сдържат скръбните си пориви; дори най-коравите сърца на привържениците на Косткалд, дори най-солидните хора като Камбалалет, нотариуса, доктор Турнатоар се обляха в едри като запушалки на гарафа сълзи. Поканените дами, пищяха сърцераздирателно и надвикваха ревящия Екскурбаниес и блеещия Паскалон докато погребалният марш на градската музика се вливаше бавно и злокобно в цялата тази врява.

Като видя, че вълнението и скръбта са достигнали връхната си точка, Бомпар завърши своя разказ и с тъжен жест показа като веществени доказателства останките, съхранени в стъклени бурканчета.

— Ето, господа и скъпи съграждани, всичко което успях да намеря от нашия знаменит и обичан председател… След четиридесет години ледникът ще ни върне останалото.

И той тъкмо се готвеше да разкаже, на неосведомените току-що направеното откритие за равномерното движение на ледниците, когато малката врата в дъното скръцна и го прекъсна. Някой влезе. Изведнъж, по-блед от видение, точно срещу оратора застана Тартарен.

— Я, Тартарен!

— Ха, Гонзаг!

Толкова странно е това племе, толкова е податливо на невероятни истории и на дръзки измислици и така лесно се отказва от тях, че пристягането на великия човек, чиито останки още лежаха на масата, не предизвика ни най-малко учудване.

— Слушайте, това е недоразумение — каза Тартарен, успокоен, сияещ, с ръка на рамото на човека, когото смяташе, че е убил. — Аз обходих Монблан от двете страни, изкачих се по единия склон и слязох по другия. Затова всички са помислили, че съм изчезнал.

Той премълча, че беше направил второто спускане по гръб.

— Пустият му Бомпар! — каза Безюке. — Разстрои ни с истории.

И всички се разсмяха, стиснаха си ръцете, докато навън музиката не млъкваше въпреки всички усилия и продължаваше да гърми погребалния марш за Тартарен.

— Я виж колко е жълт Косткалд!… — прошепна Паскалон на Бравида, като му посочи търговеца на оръжия, който ставаше, за да отстъпи креслото на председателя, чието добродушно лице сияеше.

Бравида както винаги остана верен на поговорките и каза тихо, като гледаше разочарования Косткалд, заел пак подчиненото си положение:

— Научил се поп на пържен боб, свършил се боб, отучил се поп.

И заседанието продължи.