Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (1)

Пролог
Мъртъв си, Джак

Доколкото може да се вярва на разбираемо несигурните ми спомени, първия път умрях горе-долу по следния начин.

Навсякъде около мен бумтяха снаряди от минохвъргачки и разпръскваха във въздуха нещо, което звучеше като пороен дъжд от бръснарски ножчета. Аз носех на рамото си Дани Йънг, ефрейтор от морската пехота и един от любимите ми хора на света. Беше най-коравият войник, до когото се бях сражавал, адски забавен и — най-хубавото от всичко — изпълнен с надежда, защото жена му в западната част на Тексас беше бременна с четвъртото им дете.

А сега кръвта му се изливаше по пилотския ми гащеризон и се плискаше по ботушите ми като вода, която тече от водосточна тръба.

Докато тичах по неравната земя в тъмното, задавено повтарях на Дани:

— Дръж се, дръж се. Няма да те оставя, чуваш ли?

Свалих го на земята на няколко метра от хеликоптера и в този миг изведнъж се разнесе разтърсваща експлозия, все едно цялата местност беше избухнала. Усетих парещ удар от чук в гърдите и това беше краят.

Умрях.

Минах от другата страна. Дори не знам колко време ме е нямало.

По-късно Дел Рио ми каза, че сърцето ми е спряло. Спомням си само как се издигах към светлината, болката и ужасната воня на керосин. Очите ми рязко се отвориха и видях Дел Рио точно пред лицето си, докато притискаше гърдите ми с ръце. Той се засмя, когато отворих очи, но в същото време по бузите му се стичаха сълзи.

— Джак, копеле мръсно, ти се върна — каза ми той.

Плътна завеса от мазен черен дим ни обграждаше. Дани Йънг лежеше до мен, разперил крака под неестествен ъгъл, а зад Дел Рио се виждаше хеликоптерът, който гореше с яркобели пламъци и всеки момент щеше да се взриви.

Другарите ми още бяха вътре. Моите приятели. Момчетата, които бяха рискували живота си за мен.

Успях да изплюя няколко думи:

— Трябва да ги изкараме оттам.

Дел Рио се опита да ме задържи, но аз замахнах с лакът към челюстта му и улучих. Той падна по гръб, аз се отдръпнах от него и се затичах към сваления хеликоптер в момента, в който магнезиевата му кожа се запали.

Вътре в него имаше морски пехотинци и аз трябваше да ги изкарам оттам.

Отекна страховитото „бум-бум-бум“ на експлодиращи патрони за картечница, петдесети калибър. Взривяваха се мунициите в хеликоптера. Дел Рио изкрещя:

— Залегни, копеле! Лягай долу, Джак!

Усетих цялата му тежест от деветдесет и пет килограма, когато ме събори на земята, и в същия миг хеликоптерът изчезна в бяла огнена светлина. Аз не бях умрял, но много от приятелите ми бяха мъртви. Заклевам се пред Бога, бях готов да се сменя с тях.

Предполагам, че това говори много за мен — и не съм съвсем сигурен, че говори добре. Ще ви оставя да прецените сами.

Седнете удобно. Историята е дълга, но интересна.

 

 

Бяха минали две години, откакто се върнах от Афганистан и войната. Не бях виждал баща си повече от година и нямах нито повод, нито желание да го виждам отново. Но той ми се обади и каза, че трябвало да науча нещо важно. Предупреди ме, че било спешно и щяло да промени живота ми.

Баща ми беше коварно и лъжливо копеле, но вече ме беше зарибил, така че един ден минах през внушителния портал за посетители в калифорнийския щатски затвор в Коркоран.

Десет минути по-късно седях от едната страна на плексигласовата преграда, а той влезе в кабинката от другата страна и ми се ухили, като ми показа липсващите си зъби.

Едно време беше хубав мъж.

Сега приличаше на Харисън Форд, ако той беше пристрастен към амфетамините.

Баща ми сграбчи слушалката и аз направих същото от моята страна на преградата.

— Изглеждаш добре, Джак. Явно животът ти понася.

— Отслабнал си — отбелязах аз.

— Храната тук става само за плъхове, синко.

После баща ми подхвана разговора от същото място, до което беше стигнал, когато се видяхме за последен път. Каза ми как вече нямало крадци, които са истински джентълмени, а само боклуци.

— Готови са да застрелят продавача от денонощния. Доживотна присъда за един обир — и за какво? За сто долара от оборота?

Докато го слушах, главата ме заболя, а вратът ми се схвана. Изкарваше чернокожите и латиноамериканците глупаци, а в същото време излежаваше доживотна присъда за изнудване и убийство. Същата присъда, на същото място като боклуците. Хвана ме срам за всички години, през които се бях опитвал да го накарам да се гордее с мен, така че да получа похвала вместо шамар.

— Ще ти кажа какво, Том — прекъснах го аз. — Ще поговоря с директора на затвора. Ще видя дали мога да уредя да те прехвърлят в някой скъп хотел като „Бел Еър“ или „Бевърли Уилшър“.

Той се засмя:

— Няма да съжаляваш.

Най-сетне и аз се усмихнах.

— Все същият си.

Той сви рамене и ми се ухили:

— А защо да се променям, Джак?

Забелязах, че на кокалчетата на ръцете на баща ми има нови татуировки. На лявата му ръка беше моето име, а на дясната — името на брат ми. Едно време ни биеше със същите тези юмруци, които наричаше „номер едно“ и „номер две“. Потропах с пръсти по масата.

— Отегчавам ли те? — попита ме той.

— Естествено, че не. Просто съм паркирал на забранено място.

Баща ми отново се засмя:

— Когато те гледам, все едно виждам себе си. Едно време, когато още имах идеали.

Самовлюбено копеле. Още си мислеше, че ми е идол, но това беше толкова далеч от истината.

— Джак, нека да ти задам един сериозен въпрос. Наистина ли ти харесва да работиш за онзи безполезен, жалък некадърник от детективска агенция „Путкис“?

— Детективска агенция „Прентис“. Научих много от него. Доволен съм. Бива ме за тази работа.

— Губиш си времето, Джак. А аз имам по-добро предложение за теб.

След като се увери, че го слушам внимателно, той продължи:

— Искам ти да поемеш Private.

Явно беше стигнал до момента, който трябваше да промени живота ми.

— Татко. Да не си забравил? От Private са останали само шкафовете в един склад под наем.

— Утре ще получиш един пакет — продължи баща ми, все едно не бях казал нищо. — Списък на всичките ми клиенти — и всички мръсотии, които бях изровил за тях. Както и един документ, с който ти прехвърлям банковата си сметка на Каймановите острови. Петнайсет милиона долара, Джак. Всичките са твои. Направи с тях, каквото решиш.

Повдигнах вежди.

Едно време Private наистина извършваше първокласни разследвания по поръчка на кинозвезди, политици, мултимилионери и дори Белия дом. Баща ми таксуваше максимално за своите услуги. Но чак пък петнайсет милиона?

Как беше спечелил толкова много пари — и наистина ли исках да знам отговора на този въпрос?

— Чудиш се каква е уловката, нали? — попита ме той. — Лесна работа. Не казвай на брат си за парите. Твоят брат близнак е изшмъркал или проиграл всичко, което съм му давал. Това е твоето наследство, Джак. Опитвам се да постъпя правилно поне веднъж в живота си.

— Чу ли ме, когато ти казах, че съм доволен в „Прентис“? — отговорих аз.

— Да можеше да си видиш физиономията, Джак. Слушай ме. Престани да се правиш на добрия брат близнак поне за една шибана секунда и помисли малко. Няма такова нещо като добри пари и лоши пари. Парите са едни и същи. Просто средство за размяна. А това е възможност за теб, голяма възможност. Възможност за петнайсет милиона долара. Искам да запомнят Private като най-добрата агенция. Ти си умно, хубаво момче, а на всичко отгоре си шибан герой от войната. Дай втори шанс на Private. Направи го заради мен и още по-важно, заради теб самия. Не бягай от нещо наистина хубаво. Направи Private най-добрата агенция в света. Имаш и парите, и таланта, и сърцето да го направиш.

Един от надзирателите сложи ръка на рамото на баща ми.

Той остави слушалката, погледна ме с такава нежност, каквато не бях виждал, откакто бях на пет или шест години, и ми каза:

— Вземи живота, който заслужаваш, Джак. Направи велики неща.

После докосна преградата с дланта си и се обърна.

Една седмица след като ходих на посещение в Коркоран, Том Морган беше пронизан със самоделен нож в черния дроб.

Три дни по-късно баща ми беше мъртъв.