Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revolutionary Road, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Sunshine (2020)
Корекция и форматиране
NMereva (2020)

Издание:

Автор: Ричард Йейтс

Заглавие: Пътят на промените

Преводач: Станислава Миланова

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Кибеа“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 05.12.2009 г.

Редактор: Анета Мечева

Коректор: Милена Христозова

ISBN: 978- 954-474-512 –7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11622


На Антон Стайков, с благодарност за приятелския жест

от Издателя

На Шийла

Уви! Когато кротка, но и бурна е страстта!

Джон Кийтс

Част първа

Едно

След като и последните звуци от генералната репетиция стихнаха, на актьорите от „Лоръл Плейърс“ не им оставаше друго, освен да стоят смълчани и безпомощни и да примигват над светлините на рампата към празната зала. Дъхът им почти секна, когато ниската важна фигура на техния режисьор изникна откъм празните седалки, за да се присъедини към тях на сцената. Той шумно дотътри подвижната стълба откъм страничната пътека, изкачи стъпалата до половината, обърна се към тях и им заяви, с няколко прочиствания на гърлото, че са дяволски талантлива трупа и че е чудесно да се работи с тях.

— Не беше лесно — рече той, а очилата му проблясваха сериозно, докато оглеждаше сцената. — Имахме много проблеми и, да си призная, малко или много се бях примирил и не очаквах бог знае какво. Е, слушайте. Може да ви звучи сантиментално, но тази вечер се случи нещо. Докато седях там, изведнъж се изпълних с усещането, че всички вие за първи път играете от сърце. — Той изду джоба на ризата си с пръстите на едната си ръка, за да покаже какво просто, физическо нещо е сърцето, а после сви същата ръка в юмрук, който бавно и безмълвно разклати по време на дългата драматична пауза, затваряйки едното си око и оставяйки влажната си долна устна да се изкриви в гримаса на триумф и гордост. — Направете го отново утре вечер — каза — и ще имаме страхотно представление.

Бяха готови да захлипат от облекчение. Вместо това, треперещи, те ликуваха, смееха се, стискаха си ръцете и се целуваха, някой излезе за каса бира и всички пяха песни около пианото в залата, докато в един момент единодушно се съгласиха, че е най-добре да приключат и да се наспят добре.

— До утре! — подвикваха си, щастливи като деца, докато потегляха към домовете си под светлината на луната, установявайки, че могат да свалят прозорците и да пуснат вътре свежия въздух с неговия здравословен аромат на глинеста почва и млади цветя. Едва сега много от актьорите от „Лоръл Плейърс“ си позволяваха да усетят настъпването на пролетта.

Годината бе 1955, а мястото — област в Западен Кънектикът, където три разраснали се градчета неотдавна бяха съединени от широкия и шумен път, наречен Шосе 12. Актьорите от „Лоръл Плейърс“ бяха аматьори, но ценни и много сериозни, внимателно подбрани измежду младите хора в трите градчета, а това щеше да бъде първата им продукция. Цяла зима се бяха събирали в гостните на един или друг, за да обсъждат оживено Ибсен, Шоу и О’Нийл, след това за гласуването, при което здравомислещото мнозинство избра „Вкаменената гора“[1], а после и за кастинга, усещайки как всеотдайността им нараства с всяка седмица. Вътрешно може би смятаха режисьора за странен дребосък (и в известен смисъл той беше точно такъв: изглеждаше неспособен да говори другояче, освен изключително тържествено, и често завършваше забележките си с леко поклащане на главата, от което бузите му потреперваха), но го харесваха и уважаваха и вярваха безрезервно в онова, което им казваше. „Всяка пиеса заслужава най-доброто, което актьорът може да даде“, беше им казал веднъж, а друг път: „Запомнете. Ние не просто поставяме пиеса. Ние създаваме общински театър, а това е нещо изключително важно“.

Бедата бе, че от самото начало се страхуваха да не заприличат на глупаци и бяха задълбочили страха си, боейки се да го признаят. Отначало репетираха в съботите — винаги, както изглеждаше, в онези безветрени февруарски или мартенски следобеди, когато небето е бяло, дърветата са черни, а кафявите полета и хълмове лежат голи и крехки между ивици втвърден сняг. Излизайки през вратата на собствената си кухня, спирайки за миг да закопчае палтото си или да си сложи ръкавиците, всеки от актьорите виждаше пейзаж, на който подобаваха само няколко много стари и порутени от времето къщи; от това собствените им домове изглеждаха безтегловни и нетрайни, някак глупаво неуместно — като множество нови шарени играчки, оставени навън през нощта и измокрени от дъжда. Автомобилите им също не бяха на място — ненужно широки и лъскави в цветовете на бонбони и сладолед, сякаш потръпващи при всяка пръска кал, те пълзяха примирено по разбитите пътища, които от всички посоки се вливаха в дебелия равен асфалт на Шосе 12. Стигнали там, автомобилите сякаш си отдъхваха, попаднали в свои води: дълга ярка долина от цветна пластмаса, шлифовано стъкло и неръждаема стомана — „KING KONE“, „MOBILGAS“, „SHOPORAMA“, „EAT“, но в крайна сметка се налагаше да завият, един след друг, и да поемат по извиващия се черен път, водещ към гимназията; трябваше да отбият и да спрат на тихия паркинг пред актовата зала на училището.

— Здрасти! — поздравяваха се актьорите срамежливо.

— Здрасти!… Здрасти! — и влизаха неохотно вътре.

Струпваха тежките си галоши край сцената, бършеха носове с хартиени носни кърпички, взираха се смръщено в неравните букви на сценария и накрая се обезоръжаваха взаимно с изблици на снизходителен смях и се съгласяваха, отново и отново, че имат достатъчно време да изгладят нещата. Но нямаха достатъчно време и всички го знаеха, а удвояването и утрояването на репетициите им като че ли само влошаваше положението. Дълго след като бе дошъл моментът, както казваше режисьорът им, „наистина да се справим с това нещо, наистина да го осъществим“, то си оставаше статично, безформено, нечовешки тежко; отново и отново те прочитаха обещанието за провал в очите на останалите, в извинителните кимвания и усмивки при сбогуването и в трескавата бързина, с която се втурваха към колите си и поемаха към домовете си, където ги чакаха по-стари и не така очевидни обещания за провал.

И ето че тази вечер, двадесет и четири часа преди премиерата, някак си бяха успели да го направят. Замаяни от непривичното усещане на грима и костюмите през тази първа топла вечер от годината, те бяха забравили да се страхуват: бяха позволили на действието в пиесата да ги сграбчи, да ги понесе и да се разбие като вълна; може би звучеше сантиментално (и какво от това?), но всички бяха играли от сърце. Кой би могъл да иска повече?

 

 

Публиката, пристигаща в дълга чиста броеница от коли на следващата вечер, също бе много сериозна. Също като актьорите, зрителите бяха предимно хора под средната възраст, облечени добре в стила, определян в нюйоркските магазини за дрехи като „провинциално неофициален“. Веднага се виждаше, че тези хора се отличаваха от обикновената тълпа, що се отнасяше до образование, работа и добро здраве, беше ясно също, че смятаха вечерта за важна. Всички, разбира се, знаеха — и го повтаряха отново и отново, докато влизаха един по един вътре и заемаха местата си, че „Вкаменената гора“ едва ли можеше да се определи като една от най-великите световни пиеси. Но в крайна сметка творбата бе прилична и представяше гледна точка, не по-малко актуална днес, отколкото през тридесетте години. „Дори по-актуална — както не спираше да повтаря на съпругата си един мъж, който хапеше устни и кимаше, за да подчертае думите си. — Дори по-актуална, като се замислиш.“ Главното обаче не беше самата пиеса, а трупата — смелата идея за създаването й, здравословният, обнадеждаващ замисъл: раждането на един истински добър общински театър тук, сред тях. Това ги беше привлякло — достатъчно множество, за да изпълни повече от половината зала, и пак това ги правеше мълчаливи и напрегнати, готови да се насладят, когато светлините угаснаха.

Завесата се вдигна и разкри декор, чиято задна стена все още се поклащаше заради хукналия в последния момент сценичен работник, а първите няколко реплики от диалога бяха заглушени от скърцане и шум зад кулисите. Тези дребни неуредици издаваха нарастващата нервност на актьорите от „Лоръл Плейърс“, но у публиката като че ли само засилиха предчувствието за едно отлично представление. Те сякаш казваха любезно: Един момент; още не сме започнали. Всички тук сме поизнервени, но имайте търпение. Скоро вече нямаше нужда от извинения, тъй като публиката гледаше младата жена, изпълняваща ролята на главнята героиня, Гейбриъл.

Жената се казваше Ейприл Уилър и при първата й поява на сцената из публиката премина шепотът „прекрасна“. Малко по-късно последваха обнадеждени побутвания и приглушени реплики „Тя е добра“, както и горди кимвания от страна на неколцината зрители, които по случайност знаеха, че преди по-малко от десет години е учила в една от водещите театрални школи в Ню Йорк. Тя беше на двадесет и девет години, висока, с пепеляворуса коса и патрицианска красота, която съответстваше идеално на ролята и дори аматьорското осветление не успяваше да го скрие. Нямаше значение, че раждането на две деца бе позакръглило таза и бедрата й, тъй като тя се движеше със срамежливо чувствената грация на девойка; всеки, който случайно погледнеше Франк Уилър, кръглоликия, интелигентно изглеждащ млад мъж, който седеше на последния ред и хапеше юмрука си, би казал, че прилича повече на неин поклонник, отколкото на съпруг.

Понякога усещам, че цялата горя — казваше тя, — и ми се иска да изляза навън и да направя нещо напълно откачено и прекрасно…

Зад кулисите, сгушени и слушащи, останалите актьори изведнъж я обикнаха. Или поне бяха готови да я обикнат, дори онези, които негодуваха срещу спорадичната й липса на смирение по време на репетициите, тъй като изведнъж тя се превърна в единствената им надежда.

Изпълнителят на главната мъжка роля внезапно бе пипнал някакъв стомашен вирус същата сутрин. Беше пристигнал в театъра с висока температура, настоявайки, че се чувства достатъчно добре, за да играе, но пет минути преди вдигането на завесата бе започнал да повръща в гримьорната и на режисьора не му оставаше друго, освен да го изпрати вкъщи и сам да поеме ролята. Всичко се случи толкова бързо, че никой не се сети да излезе пред публиката и да огласи смяната. Неколцина от изпълнителите на по-малки роли дори не знаеха за това, докато не чуха как гласът на режисьора изрича на сцената познатите думи, които очакваха да чуят от другия мъж. Той правеше всичко по силите си и произнасяше всяка реплика с гръмък полупрофесионален апломб, но не можеше да се отрече, че изобщо не беше подходящ за ролята на Алън Скуайърс — бе нисък и дебел, оплешивяващ и почти неспособен да вижда без очилата си, които отказа да носи на сцената. Още с излизането си на сцената той накара поддържащите актьори да се прекъсват взаимно и да забравят къде трябва да застанат, а сега, по средата на важния монолог за собствената си безполезност в първо действие — „Да, ум без цел, шум без звук, форма без материя…“ — една от ръкомахащите му ръце преобърна чаша с вода, която заля масата. Той се опита да прикрие гафа с изсмиване и поредица импровизирани реплики: „Виждаш ли? Ето колко съм безполезен. Нека ти помогна да избършеш…“, но останалата част от монолога бе съсипана. Вирусът на бедствието, заплашително дремещ през всичките тези седмици, сега бе изригнал и се разпространяваше от безпомощно повръщащия мъж, докато не зарази всички, освен Ейприл Уилър.

Не би ли искал да те обичам? — питаше тя.

Да, Гейбриъл — отвърна режисьорът, блеснал от пот. — Бих искал да ме обичаш.

Мислиш, че съм привлекателна?

Под масата кракът на режисьора започна да се движи нервно нагоре и надолу по пружината на сгъваемата подпора.

Има по-подходящи думи, за да те опиша.

Тогава защо поне не положим началото?

Тя се трудеше сама и играта й се влошаваше видимо с всяка реплика. Още преди края на първото действие зрителите забелязаха не по-зле от актьорите, че е загубила хъс, и скоро всички се смущаваха заради нея. Тя започна да редува фалшиви театрални жестове и напрегната скованост; държеше раменете си повдигнати и въпреки тежкия грим се виждаше как топлината на унижението избива по лицето и врата й.

След това дойде гръмкото излизане на сцената на Шеп Кембъл — едрия червенокос млад инженер, който играеше гангстера Дюк Манти. Цялата трупа се тревожеше заради Шеп още от самото начало, но той и съпругата му Мили, която бе помагала с реквизита и рекламата, бяха такива ентусиазирани и дружелюбни хора, че на никого не му даде сърце да предложи смяната му. Сега в резултат от тази снизходителност и от собственото нервно чувство за вина на Кембъл той забрави една от ключовите си реплики, изрече останалите толкова бързо и тихо, че не се чуха по-назад от шестия ред, и се държа не като престъпник, а като услужлив продавач в бакалия — кимаща глава, навити ръкави и всичко останало.

По време на антракта зрителите излязоха да пушат и се разхождаха на смутени групи по коридорите на гимназията, разглеждаха таблото за обяви и триеха влажните си длани в тесните панталони и хубавите памучни поли. Никой не искаше да се връща и да изтърпи второто и последно действие, но всички го направиха.

Същото сториха и актьорите, чиято единствена мисъл сега — ясна като потта по лицата им — бе да оставят цялата история зад гърба си възможно най-бързо. Сякаш продължи часове, жесток и продължителен тест за издръжливост, в който представянето на Ейприл Уилър бе също толкова лошо като на останалите, ако не и по-лошо. По време на кулминацията, където насоките в сценария изискват мъчителността на сцената на смъртта да бъде подчертана с гърмежи отвън и изстрели от пистолета на Дюк, Шеп Кембъл толкова зле прецени времето на изстрелите си, а ответните гърмежи зад кулисите бяха така силни, че всички думи на влюбените се изгубиха в оглушителното димно бедствие. Когато най-сетне завесата падна, това бе акт на милосърдие.

Аплодисментите, не много силни, бяха точно толкова продължителни, че да позволят две вдигания на завесата, едното от които хвана всички актьори на излизане от сцената, обърнати с гръб и блъскащи се един в друг, а второто разкри тримата главни герои в пантомима на човешката опустошеност: режисьорът примигваше късогледо, Шеп Кембъл изглеждаше подходящо свиреп за първи път тази вечер, а лицето на Ейприл Уилър бе застинало в изкуствена усмивка.

След това лампите в залата светнаха и никой от публиката не знаеше как да гледа или какво да каже. Неувереният глас на госпожа Хелън Гивингс, брокер на недвижими имоти, повтаряше „Много добре“ отново и отново, но повечето хора бяха смълчани и сковани, търсеха с пръсти кутиите с цигари, докато се изправяха и се насочваха към пътеките. Трудолюбив гимназист, нает за вечерта да помага със светлините, се изкачи на сцената, скърцайки с маратонките си, и започна да подвиква инструкции на невидимия си партньор високо в шнурбодена. Той стоеше смутено под светлините, успявайки да държи по-голямата част от ярките си пъпки в сянка, докато гордо въртеше тялото си, за да покаже, че електротехническите инструменти — нож, клещи, кълбо жица — са мушнати в професионален на вид кобур от мазна кожа, сложен ниско долу от едната страна на тесния му дочен панталон. След това повечето светлини изгаснаха, момчето изчезна в тъмното, а завесата се превърна в мрачна стена от зелено кадифе, избледняло и покрито с прах. Сега нямаше нищо за гледане, освен лицата на зрителите, които се блъскаха по пътеките в посока към изходите. Тревожни, с ококорени очи, двама по двама, те изглеждаха и се движеха така, сякаш спокойното и организирано бягство от това място се беше превърнало в единствената потребност в живота им; всъщност сякаш нямаше да бъдат в състояние да продължат да живеят, докато не чуят ръмжащите розови вълни на ауспусите и не оставят зад гърба си скърцащия чакъл на този паркинг, навън, където черното небе продължаваше нагоре и нагоре до безкрай и имаше стотици хиляди звезди.

Бележки

[1] Пиеса от Р. Шъруд. — Б.пр.