Карън Ченс
Призована от сенките (5)

Пета глава

Влязох в студиото, влачейки торбата си и чантите с храна. Тук беше почти толкова топло, колкото и навън — с прозоречен климатик, който заплашваше да издаде последния си дъх всеки момент. Отчайващият звук подхождаше на останалата част от декора, който се състоеше от изцапани плочки на тавана, кафяв — с цвета на тор — килим и очукан, ламиниран тезгях. Само стотиците светло оцветени рисунки на татуировки, залепени на почти всяка повърхност, придаваха някакъв живот.

Тезгяхът разделяше предната от задната част, която не можех да видя, защото бе скрита от погледа ми от кафява завеса. Наоколо нямаше никакъв служител, така че позвъних на звънеца, мръщейки се на издание на Crystal Gazing, което се виждаше върху тезгяха. Самообявилите се защитници на свободното слово в свръхестественото общество имаха своето обичайно крещящо заглавие: „Дракула, забелязан във Вегас — бичът на Европа е жив!“ Да, той най-вероятно стоеше край басейна в Цезар, ядейки Лунен пай с Елвис. Бутнах списанието под тезгяха, за да не го виждам, благодарна, че все още никой не е изровил моето име. Имах достатъчно проблеми — нямах нужда и от папараци.

Няколко секунди по-късно мършав, плешив мъж с дълги, сиви мустаци се появи иззад завесата. С изключение на частите, скрити от чифт отрязани дънки, той бе покрит с татуировки от слабия му врат до върховете на пръстите на неговите обути в джапанки крака. Но имаше нещо по-странно — мастилените рисунки мърдаха. Кобрата се увиваше около врата му, спирайки се да покаже езика си към мен, докато нарисуваният гущер обхождаше челото му, хвърляйки ми по един поглед и оттегляйки се зад лявото му ухо. Орелът върху гърдите му размахваше мързеливо разтворените си крила, наблюдавайки ме с единственото си тъмно око. Изглеждаше така, сякаш бях попаднала на правилното място. Изрисуваният мъж хвърли един поглед на изуменото ми изражение и се разсмя.

— Студията, които правят пеперуди и цветя са в другия край на града, любима. — Въпреки че изглеждаше като пенсиониран ангел от Ада, той имаше лек акцент. Помислих си, че може би е австралиец. — А и аз отложих всичките си ангажименти за днес — появи ми се спешна работа.

— Не съм тук за татус — казах му аз, опитвайки се да не гледам кинжала, нарисуван на корема му, от който на всеки няколко секунди капваше капка червено от върха и се стичаше надолу по кожата към разръфаните му дънки. — Приткин каза да се срещнем тук. Нося му обяд. — Вдигнах чантите и изражението на мъжа просветна.

— Тогава ти си Касандра Палмър — каза той, като изглеждаше изненадан. Кимнах, чудейки се какво ли е очаквал. Реших да не питам как ме е описал Приткин. — Добре, защо не каза така? Аз съм Арчи МакАдам, но приятелите ми ме наричат Мак.

— Каси — казах, поемайки протегнатата ръка. По цялата й дължина бе изрисувана гора от листа и лози, които шумоляха леко, сякаш имаше вятър. От тъмните зони под зеленината, чифт тесни оранжеви очи ме наблюдаваха злобно.

Мак повдигна завесата и аз заобиколих щанда, за да се вмъкна вътре. Първото нещо, което видях отзад, беше Приткин, който лежеше с лицето надолу върху покрита с възглавници пейка, ризата му беше свалена, а главата обърната настрани. Имайки предвид в колко неприятности се забъркваше, очаквах гърбът му да е осеян със стари и нови белези, но не беше. Само тънки резки от бели ивици обезобразяваха едната му плешка, наподобявайки следи от нокти. Иначе безупречна кожа покриваше доста по-развити, отколкото очаквах, мускули, чисти — с изключение на бледовиолетовите очертания на татуировка, която украсяваше лявата му страна. Очертанията бяха наполовина оцветени с мастило, въпреки че все още не бе добавен никакъв цвят. Тя представляваше стилизиран меч, много красиво изрисуван, почти деликатен. Помислих си, че сега беше странен момент за боди арт, но това си беше неговото време. Можеше да го прекара, както иска.

Мак вдигна едно огледало, за да покаже на своя клиент рисунката и Приткин се намръщи.

— Продължавам да твърдя, че е прекалено претенциозна. Всичко, от което имам нужда, е простичък меч.

— За какво ми говориш? — попита Мак скептично. — Погледни линиите, артистичността. Всичко съм направил сам!

Приткин изсумтя и аз, някак си, му съчувствах. Изглеждаше така, сякаш е имал дълъг ден. Острието на меча се простираше по цялата дължина на лявата му страна, завършвайки в началото на хълбока. Дънките му бяха свалени достатъчно надолу, че да разголят горния край на едната буза на задника му. По-голямата част от гърба му изглеждаше като лицето и ръцете, със светло златист тен, сякаш бе прекарал много време на слънце, но не бе почернял в действителност. Но долната част на гърба му и хълбоците преливаха от праскова в сметана, въпреки че нямаше видима линия. Осъзнах, че се чудя дали има разлика в консистенцията на зоните и как щяха да се усещат под върховете на пръстите ми преди внезапно да се отърся от това.

Погледнах настрани, ужасена, че от всички хора избрах точно Приткин. Очевидно близостта на инкубусите имаше някои странни странични ефекти.

— Поеми си дъх, Джон — каза Мак сърдечно. — Това прекрасно младо същество ни е донесло обяд.

Приткин седна, мръщейки се, и остана с гръб към нас, докато вдигаше дънките си. Той или си бе купил нови или ги бе заел от Мак, защото по тях нямаше кръв. Аз му се ухилих, за да прикрия неловката ситуация.

— Джон?!

— Това е добро, честно английско име — изсъска той, ядосан поради някаква причина, която не можех да открия.

— Извинявай! — вдигнах чантата с храната помирително. — Просто не звучи като за теб.

— Коя част? — попита Били Джо. Той влетя от задната част на стаята, близо до мястото, където стоеше големът, изправен до стената, тих като статуя, каквато не беше. — Доброто, честното или английско?

Игнорирах го и сграбчих един сандвич, преди да подам останалата част от храната на Мак. Ароматът в колата ми напомни, че единствената ми храна за целия ден бе шепа фъстъци при Казанова. Сандвичът допринесе много за подобряване на настроението ми и след няколко хапки бях в състояние дори да пусна още една усмивка на Приткин, който обличаше зелена тениска.

— Забрави ли, че ще се отбия?

— Не бях сигурен, че ще го направиш — каза той кратко.

Реших, че или ще си загубя времето, привеждайки аргументи за стойността на думата, която давам, или пък можех да си доям сандвича. Избрах второто. Един поглед наоколо ми показа, че задната стая не бе по-интересна от предната и не предоставяше особено много забавления. По голите тухлени стени имаше метални неща, които приличаха на миялни машини, но вероятно не бяха. Мини фризер, кошара, отрупана с купчина стари книги, препълнено кошче с отпадъци и тату маса с оборудване. Преглътнах последната хапка и облизах кетчупа от брадичката си.

— Тик-так. Имаш още 50 минути. Ако искаш да ги прекараш в ядене или татуиране, давай! Но когато ти изтече времето, изчезвам.

— И къде ще отидеш? — попита Приткин, взирайки се в сандвича, сякаш си мислеше, че може да съм поставила нещо гадно вътре. — Ако имаш абсурдната идея, че можеш да отидеш във Феерия сама, позволи ми да ти изтъкна един малък факт. Твоите сили няма да действат там или пък ще бъдат много непредвидими, ако действат. Поради тази причина Пития има навика да оставя феите да се оправят абсолютно сами. Можеш да тръгнеш срещу традицията, но при положение че не можеш да разчиташ на силата си, а и твоят страж е блокиран, няма да оцелееш и ден.

Той седна на кушетката и започна да изследва сандвича си, докато аз смилах нещата, които ми каза. Мак бе седнал на един стол до масата, дъвчейки другата половина от сандвича и запазваше мълчание. Били прелетя над него и го бодна в гърба с призрачния си пръст.

— Той е наясно с нещата — каза.

Били се подпря на края на масата и ме погледна сериозно. Това беше изражение, което толкова рядко използваше, така че, привлече вниманието ми.

— Не харесвам този тип повече от теб, Каси, но ако наистина си решила да направиш това, един маг воин е наистина голямо предимство. Помисли за това. Ние ще трябва да отидем във Феерия, което никога не е било особено лесно и ще бъде особено трудно при всичките предохранителни мерки, които са взети заради войната. Освен това ще трябва да избягваме феите, които определено не харесват нарушители, докато търсим един дебел мъж и тази сладка ясновидка. И дори и да предположим, че успеем да се справим с всичко това, най-накрая ще трябва да се справим и с тях. А ако феите ги крият, никак няма да е забавно. Ще ни трябва малко помощ.

— Все още нямаме предложение — напомних му аз.

Мак изглеждаше изненадан при очевидно неуместния ми коментар, но Приткин го игнорира. Предполагам, бе научил, че където и да бях, Били не беше далеч.

— Ако нямаше намерение да помогне, можеше да отстъпи и да те остави на маговете в казиното.

— Мога да се справя и сама — казах отсечено. Дори и в моите уши това прозвуча ядно, но не значеше, че не е истина. Нямах нужда нито от Приткин, нито от някой друг, да ме спасява.

— Да, но аз си мислех, че се опитваш да избягваш да използваш силата си.

Този разговор започваше да ме дразни.

— Само ще седиш там и ще ядеш ли или какво? — попитах Приткин отсечено.

Той вдигна поглед, а върху лицето му бе изписана антипатия. Не бях сигурна дали се отнасяше за мен или за сандвича, така че не й обърнах внимание.

— Ние сме работили заедно и преди, когато обстоятелствата го изискваха. Можем да го направим пак. Предлагам ти да обединим силите си, докато се справим с нашата дилема.

— Ядосан си на Тони? Откога? — Това беше ужасно удобно.

— Кръгът издаде заповед, но това не е моето желание.

Смачках салфетката от сандвича и я метнах към кошчето. Пропуснах.

— Тогава какво става?

Приткин взе една от колите, която Мак му подаде и изгримасничи.

— Искам да ми помогнеш да намеря пророчицата, наречена Мира — информира ме той.

— Какво? — аз го зяпнах. Това беше доста смущаващо и дори подозрително, че първото име в моя списък, бе също и в този на Приткин.

— Никое от нашите заклинания за намиране не проработи. Поради това има предположение, че тя се крие във Феерия, където нашата магия не действа. В замяна на твоята помощ, ти обещавам, че няма да те предам на Кръга и ще ти помогна да се оправиш с бившия ти господар.

Присвих очи.

— Дори не знам откъде да започна. Първо, никъде няма да ме водиш и второ защо да ти помагам да върнеш обратно моята съперница? Така че, твоят Кръг да може да ме убие и отново да я възстанови? По някаква причина това не ми харесва.

— Кръгът няма планове да я възстанови на твоето място — каза той ядосано. — Колкото до другото, не надценявай способностите си, нито подценявай моите. Ако исках да те хвана, можех да го направя. Дори ще се поправя — всеки, който поиска може. Кръгът никога няма да спре да те преследва и някой път ще успеят. От друга страна ти ще трябва да избягваш всичките им капани с много малко знания за магическия свят, които да ти помогнат. Само с моята помощ можеш да се надяваш, че ще избегнеш съдбата, която Кръгът е предопределил за теб — и за нея.

— О, добре! Те ще убият единствената напълно обучена пророчица, която имат. Защо ли това ме съмнява? — Кръгът можеше и да ме иска мъртва, но имаха хиляди причини да запазят Мира жива и здрава. Водеше се война и те отчаяно имаха нужда от помощта, която можеше да осигури една податлива Пития.

Той погледна Мак, който се бе намръщил.

— Някои от нас забелязаха доста притеснителни склонности в ръководеното на Кръга напоследък. Изглежда, те се интересуват много по-малко за нашата традиционна дейност и повече за силата с всяка изминала година. Сребърният кръг винаги се е различавал от Черния, не само по начина, по който се сдобиваме със силата си, но и по това какво правим с нея. Страхувам се, че съветът е забравил това.

Мак кимна.

— А сега имат нов кандидат за мястото на Пития, един от множеството послушни последователи. Ако и двете, ти и Мира, умрете, Кръгът вярва, че тя ще наследи силите. — Той поклати главата си уморено, като това накара водното конче, което бе кацнало на лявото му рамо, да отлети с проблясващи зелени криле. — Знам, че имаме някои недостатъци, но нещата са много по-зле, отколкото някой предполагаше. Силата избира Пития. Така е било стотици години наред, защото ако тя се прехвърли на неподходящия човек, това означава бедствие. Тъмните магове винаги са търсили начини да пътуват през времето, да пренаредят света, както те искат и всеки път някой за малко е успявал. Без подходящата Пития на трона, нашето цялостно съществуване е застрашено! Съветът трябва да бъде спрян!

— О-хо. — Погледнах приятното, искрено лице на Мак и се опитах да го оправдая. Но беше трудно. Светът, в който бях израснала, бе изграден на строги принципи: всичко, което се правеше, бе за да се спечели някаква награда или да се избегне наказание. И колкото по-рискована е работата, толкова по-висока е наградата или по-жестоко наказанието. Имайки предвид нивото на риск, за което говореше Мак, възнаграждението трябваше да е дяволско високо.

Приткин стоеше притихнал по време на вдъхновената реч на приятеля си, задоволявайки се само да гледа намръщено в далечината. Щракнах с пръсти пред лицето му.

— И така каква е твоята история? И ти ли си замесен в това, въпреки желанието ти?

Обикновеното му мръщене се задълбочи.

— Както каза, аз съм замесен, защото възнегодувах срещу това да бъда превърнат в убиец. Беше ми възложена задачата да намеря Мира, за да я съдя, въпреки че присъдата в нейния случай бе предрешена. Други търсеха теб и нямаше съмнение, че те бяха получили същите инструкции като моите. Ако установях, че не може да бъде доведена жива, аз имах свободата да използвам крайни мерки, за да се уверя, че тя няма да бъде повече заплаха за интересите на Кръга.

Една дума от всичко, което каза, привлече вниманието ми.

— Съд? — Беше трудно да се повярва, че някой щеше да съди Мира, само за да се опитат да ме убият. По-скоро изглеждаше така, сякаш Кръгът щеше да й даде медал. — Какво е направила?

— Тя бе замесена в смъртта на Пития.

За момент си помислих, че въпреки всичко той говори за мен. Изведнъж ми проблесна.

— Имаш предвид Агнес?

— Покажи малко уважение! — каза Приткин гневно. — Използвай подходящото и звание.

— Тя е мъртва — изтъкнах аз — едва ли ще възрази.

— Но Мира не би могла да е извършила това! — прекъсна ни Мак. — Аргументите на Съвета нямат никакъв смисъл. Какво щеше да спечели от това?

Помислих си, че това беше доста очевидно.

— Тя вероятно си е мислела, че ще стане Пития, ако Агнес умре, преди да може да прехвърли силата в мен.

— Но това е така, Каси — настоя Мак. — Както Джон изтъкна пред Съвета, силата няма да се прехвърли в убиеца на друга Пития или на наследника, който тя е посочила. Това е старо правило, което да предпазва посветените от това да се избият една друга за длъжността.

Мозъкът ми крещеше за почивка.

— Може ли още веднъж да повториш?

— Силата никога не би се прехвърлила в убиеца на Пития или на нейния наследник — повтори Мак бавно.

— Няма откъде да знаеш това? — настоя Приткин.

— Не. — Не бях сигурна, че мога да повярвам на това. Наистина исках, защото това означаваше, че отстраняването ми можеше и да не е в дневния ред на Мира. Но бях преживяла трудни времена с тази идея, за да приема, че тя възнамерява да забравим лошото и да сложим пепел на миналото. Това не изглеждаше като нейния стил, особено след двете рани от моя нож в тялото й. Да не споменавам и това, че дори и да беше решила да поеме по трудния път, едва ли Распутин щеше да приеме поражението й. Той имаше нужда от това да стане Пития, ако имаше шанс тя да спечели или дори да преживее войната. Тук нещо не беше, както трябва.

— Агнес не умря ли поради възрастта си? — попитах Мак, тъй като той изглеждаше по-общителен от двамата.

— Първоначално така предполагахме. Но по тялото й бяха забелязани странни рани, докато го приготвяхме за погребението. Беше извикан доктор, за да ги разгледа и тъй като станахме подозрителни, бе наредена аутопсия. Тя не е умряла поради възрастта си, Каси. Била е отровена. А имайки предвид всички предпазни мерки, които се взимат за опазване на живота на Пития, едва ли е било лесно.

— Използвали са арсеник, а не отвара или проклятие, които щяха да се засекат от стражите — добави Приткин, очевидно ужасен, че Агнес е била убита от нещо толкова обикновено. — Ето! Какво долавяш от това?

Отстъпих бързо назад, още преди да съм погледнала какво държи.

— Обещах да говоря с теб, нищо друго — напомних му аз.

— Без да имаме свидетели, това е най-добрият ни шанс да намерим убиеца!

Втренчих се в малкия амулет в ръката му. Той изглеждаше изключително невинен, просто един кръгъл, сребърен диск, украсен с някаква фигура, люлеещ се на потъмняла верижка. Не получих никакви предупредителни сигнали от него по начина, по който обикновено ги получавах от други предмети, когато щеше да последва видение, но нямаха намерение да поемам рискове.

— Е? — Приткин го хвърли към мен, но аз бързо отстъпих назад.

— Това си е твой шанс — поправих го, като се подсигурих, че това малко нещо няма да ме докосне. — Това не е мой проблем.

— Не бъди толкова сигурна в това — каза той завоалирано.

Отстъпих зад Мак за прикритие и отказах да налапам стръвта. Погледнах към несъществуващия си часовник.

— Упс, погледни колко е часът. Предполагам, че е време да вървя. Нека да не правим това отново, окей?

Преди да успея да помръдна, Приткин беше до мен, притискайки медальона към кожата на ръката ми.

— Оу! — Приткин ме гледаше очакващо. Аз го погледнах гневно. — Това болеше!

— Какво видя?

— Голям червен отпечатък — казах раздразнено, търкайки мястото, което вероятно беше натъртено. — И престани да ме удряш с това нещо!

— Ако ме лъжеш…

— Ако бях имала видение, щеше да разбереш! — казах му гневно. — Не само виждам лошите неща, имам запазено място на първия ред. А напоследък завличам и всеки, който стои наблизо на това пътешествие! Или вече забрави за това?

Приткин не отговори. Просто продължи да стиска амулета, въпреки че вече нямаше намерение да ме белязва с него. Въздъхнах и взех проклетото нещо.

— Как точно работи?

— Това е просто — каза Мак, звучейки така, сякаш се наслаждаваше на някакъв ментален пъзел. — Не знаем! Съдържа арсеник — отворихме го предната вечер. Но той е обграден от метал, без да има начин да докосне кожата.

— Отговорът трябва да е тук! — настоя Приткин. — Тя го е стискала, когато е умряла и, освен това, съдържа същата отрова, като тази, която я е убила. А и откъде другаде би могла да дойде отровата? Никой не е в състояние да се добере до нея и да й я даде или поне не непрекъснато! Внимателно проучих дребното нещо. От едната страна имаше закопчалка, подобно на медальон. Каквото и да бе съдържало някога, сега беше празно. Което вероятно обясняваше защо не долавях нищо от него. Вмешателството бе нарушило неговия физически интегритет и по време на процеса беше разкъсана психическата обвивка, която би могла да се отбележи. Но тъй като Приткин изглеждаше така, сякаш кръвното му се бе качило до небесата, реших да не споменавам това.

— Непрекъснато?

— Никой не заподозря нищо, тъй като отровата не е била дадена наведнъж — обясни Мак. — Тя е била давана в продължение на шест месеца или повече, разпределена в малки дози, които постепенно са разрушавали организма й, докато най-накрая не са я убили. Влошеното й здраве се отдаваше на възрастта й и на напрежението поради загубата на наследника й.

— Шест месеца? — По същото време сенатът бе изпратил Томас да се грижи за мен. Не ми хареса съвпадението, но не казах нищо. За нещастие, или моето лице ме издаде, или просто Приткин беше направил връзката сам.

— Мира не би могла да й е давала отровата — каза той решително. — Тя бе изчезнала месец по-рано, дълго преди Агнес да се разболее, а и няма мотив. Съветът иска да я премахне, така че те използваха измишльотината за нейната намеса за собствени цели. Други биха били доста по-подходящи заподозрени, но Съветът не може да си позволи да ги предизвика.

Не, не мислех така. Кръгът се бе съюзил със Сената за войната, те не можеха да рискуват да обвинят своите приятели в убийство. Не исках да мисля за това, но наистина нямаше да бъда изненадана, ако Сенатът имаше вина за това. Съответстваше на начина на действие на вампирите — да премахват спънките по възможно най-категоричния начин. И щяха да го направят, дори и само да си бяха помислили, че силата може да се прехвърли в мен. Те вярваха, че аз можех да бъда тяхната опитомена Пития — първата от векове под техен контрол, а не под този на Кръга. За този вид сила, те биха направили много по-лоши неща от това да убият една стара жена. Разбира се, имаше и друг силен съперник.

— А какво ще кажеш за Кръга?

Очите на Приткин се свиха.

— Какво имаш предвид?

Свих рамене.

— Ти намекваш, че Сенатът е виновен, но не само те преследват единствените две кандидатки, стоящи на пътя на избраницата на Кръга.

Мак гледаше отвратено, но Приткин го пренебрегна.

— Кръгът нямаше причина да иска промяна на ръководството. Лейди Фимона беше превъзходна Пития.

— Е, да, това е смисълът. Това, че Агнес е била добра в работата си, вероятно би могло да бъде проблем, ако Съветът действително отслабва. Може би им се е противопоставяла твърде много пъти и някой е решил, че една по-млада, по-отстъпчива Пития ще бъде…

Приткин ме прекъсна с яростен жест.

— Не знаеш какво говориш! Съветът никога няма да падне толкова ниско!

Зяпах го изумена, че вече е забравил сутринта ни в Ада. Неговият скъпоценен Кръг не изглеждаше да има проблем да ме ликвидира или да го изпрати по следите след Мира. Но явно това не се броеше.

— Добре. Защо я преследваш? Защото мислиш, че знае нещо ли?

— Отказах да я убия без разследване — каза Приткин — но досега Кръгът несъмнено е определил друг изпълнител. Ако той я намери пръв, тя няма да има възможност да представи нейната гледна точка.

— Трябва да си им отказал доста убедително. Защото не изглеждаха твърде добре настроени към теб.

— Разбрах, че един информатор е бил поставен да те следи тази сутрин в Данте. Трябваше да се преборя с екипа на Кръга, за да стигна до теб първи и един от тях ме разпозна.

И, разбира се, те го бяха видели и в коридора с мен. Това вероятно, не е било много добре за репутацията му.

— Да речем, че я намериш. После какво?

— Обвиненията са отправени, така че тя трябва да отговаря — каза той накратко. — Нейната съдба ще зависи от отговорите й.

Погледнах надолу, за да не види неверието в очите ми.

— Звучи сякаш имаш някакъв план. Сега, когато знаеш къде е Мира, защо имаш нужда от мен? Както сам изтъкна, няма да съм особено полезна във Феерия, ако предположим, че изобщо можем да стигнем там.

— Защото има вероятност тя да се пренесе във времето далеч от мен, ако някой не я задържи — каза ми Приткин неохотно. — Част от силите ти позволяват да ограничиш пророческите й способности. Обикновено това се използва при обучението, за да се позволи на Пития да върне пророчицата от времевата линия, ако тя попадне в затруднение. Би трябвало да си в състояние да упражниш същия контрол, за да сме сигурни, че Мира няма да ми се изплъзне.

Отпих от содата, за да скрия изражението си и Били се сля с мен, за да можем да говорим насаме.

— Или тези двамата са най-тъпите заговорници, които някога съм срещал — каза той с възмущение, — или пък нямат особено високо мнение за теб.

— И двете — казах му. — Може ли да се вселиш поне в единия от тях, за да откриеш какво всъщност замислят?

— Не! И двамата са защитени изключително добре. Но ние нямаме нужда от това, за да разберем, че лъжат. Ако твоите сили не действат във Феерия…

— … тогава няма да мога да задържа Мира за тях, дори и да знаех как. Да, схванах! Така че, какво искат те от мен?!

— Това е също нещо очевидно, нали?

— Мислиш ли?

Били се засмя и смехът му отекна в главата ми.

— Отивам да проверя Данте и да разбера какви неприятности е забъркал Кръгът, ако смяташ, че можеш да се справиш с тези двама гении без мен.

Помислих си нещо грубо и получих още една порция от смях, преди внезапно да изчезне. Погледнах Приткин и той отвърна на погледа ми с безизразно изражение. Имаше лице на играч на покер, но това нямаше значение. Не повярвах на скалъпената му история и за минута.

Приткин знаеше много добре, че Мира се опитва да ме убие. Той вероятно залагаше, че рано или късно тя ще се появи отново за нов опит. Всъщност, аз бях стръвта! Ето защо той и Мак искаха да я намерят — това също беше очевидно. Привличането и на тяхна страна щеше да им даде мощно оръжие, което да използват в преврата срещу ръководството на Кръга. Може би се възприемаха като революционери, борещи се срещу корумпираната система или може би, бяха просто опортюнисти, които си мислеха, че тя ще бъде техния билет към властта. Нямаше значение за мен кое от двете беше вярно, но аз се тревожех от факта, че тя никога нямаше да им помогне за нещо по-малко от титлата на Пития. Единственият въпрос беше дали Приткин щеше да ме убие собственоръчно, щом изпълня предназначението си или щеше да накара Мира да го направи за него.

Разбира се, знаех, че се залъгват, ако мислеха, че тя ще се съгласи с техния план. Както каза Агнес, когато неохотно ми предаде силата, нейната наследница се беше присъединила към Распутин, или защото беше зла, или защото беше слаба, като и двете вероятности я правеха лоша Пития. Фактът, че малко след това Мира ме нападна, ме караше да предположа, че е зла. Може и да не исках работата, но това психо нямаше да я получи, така или иначе.

Взех решение. Били беше прав — нуждаехме се от повече помощ, отколкото той можеше да осигури и двойка магове воини бяха перфектните съюзници. Дали Приткин искаше да ме използва и да играе двойна игра? Добре, но и двамата бихме могли да играем тази игра. Щях да му позволя да ми помогне да преодолея пречките по пътя и веднага щом намерехме Мира, щях да го зарежа и да използвам капана, в който бяха настанени Греите преди, за нея.

Усмихнах се на мага.

— Звучи интересно. Може да постигнем споразумение, в края на краищата. Този следобед беше доста образователен. Въпреки че съм израснала във вампирски благороднически двор, знанията ми за магията не бяха големи.

На ясновидците се гледаше като на утайката на магическия свят — хора с малко истински талант, които си изкарват прехраната, казвайки неща, които другите искаха да чуят. Сещате се, от сорта на: „Името на твоята сродна душа започва с Т… или С, или Р, или някоя друга по-често срещаща се буква от азбуката.“, но ясновидците се нуждаят от още сеанси, за да открият коя точно е тя. Скъпи сеанси. Никога не съм правила това, дори и когато бях много закъсала за пари. Може и да мамех в казината от безизходица, но никога не бих се подиграла с дарбата си. Повечето от маговете на Тони, обаче, смятаха, че някои от моите предсказания се сбъдват само по чиста случайност и не искаха да имат много общо с мен. Вампирите, разбира се, притежаваха естествена магия и нямам предвид само силата, която ги поддържаше живи. Много от тях придобиваха полезни способности, ако оцелееха достатъчно дълго и някои от тях можеха да бъдат доста ефектни. Виждала съм вампири да левитират и да се издигат и други, които можеха да те съблекат от другия край на стаята и да изтръгнат биещо сърце от гърдите само с малко повече от мисъл. Но магията на маговете е друг вид и те губят способностите си, ако бъдат превърнати, затова няма магове вампири.

Мисля, че тази сутрин научих за магията много повече, отколкото през десетте години обучение при Тони. Всичко започна, когато Приткин се съблече отново, за да може Мак да довърши татуировката му и аз го попитах защо е необходимо всичко това сега. Питах го главно, за да отвлека вниманието си от тялото му, което изведнъж беше станало много по-привлекателно, отколкото би трябвало. Наистина се надявах, че страничните ефекти от съприкосновението ни с инкубусите скоро щяха да отшумят.

— Както твоята, така и моята магия няма да действат във Феерия — каза Приткин.

Той звучеше така, сякаш предпочиташе да ми каже да отида по дяволите, но тъй като току-що бяхме станали партньори, трябваше да се държи добре. Реших да се възползвам от предимството, докато го имам, тъй като се съмнявах да продължи дълго.

— Какво сега, надяваш се да блеснеш пред феите с мъжествената си татуировка ли?

Мак се засмя, но въпреки че главата на Приткин не бе обърната към мен, можех да кажа, че се мръщеше. Раменете му се напрегнаха и стегнаха надолу по интересен начин. Станах да си взема още една кола.

— Това е специална татуировка — каза Мак весело, вземайки нещо, приличащо на електрическа четка за зъби без косъмчета. — Ако я направя правилно, тя би трябвало да отпечатва аурата му — неговата магическа кожа — както и телесната. Когато премахне щитовете си, тя ще може да действа като истинско оръжие. И тъй като сме се учили от уменията на феите, би трябвало да работи още по-добре във Феерия, отколкото тук. — Той постави главичката на нещото, подобно на четка за зъби, на върха на меча и започна да го оцветява с мастило. Приткин дори не потрепна, но мускулите на ръцете му изпъкнаха малко повече. Отпих от колата си и се отказах да се опитвам да не го гледам.

— Не разбирам — казах след минута — Ти имаш оръжия — това си беше доста сериозно подценяване на фактите — защо не разчиташ на тях?

Мак отговори — въпреки че вниманието му продължаваше да е насочено към гърба на жертвата му — и той поспря, за да избърше малко кръв.

— Нормалните оръжия, не могат да направят много срещу феите. Нужни са магически пособия, за да попречат донякъде на нещата, които те могат да ви сервират, но както Джон вече каза, нашата магия не действа във Феерия. — Той продължи с татуирането и този път Приткин потрепна леко. — Или поне повечето от способностите ни няма да действат, а до тези, които биха проработили, нямаме достъп.

— Какви заложби имаш предвид?

— О, различни — каза Мак, неговият малък инструмент избръмча, сякаш разкъсваше кожата на Приткин. Той се спря, за да се консултира с голяма книга за магии, подпряна на табуретката до него, след това измърмори нещо над частично завършената татуировка. Изображението блесна за момент и след това изчезна отново. Мак изсумтя и продължи със заниманието си.

— Това, което наистина ще помогне са няколко нулеви бомби. Само че е трудно да се намерят и има заплаха от смъртна присъда, ако се използват без разрешение. И дори бяхме склонни да рискуваме, по някаква причина от Черния пазар не ни се доверяват — предполагам, че това се дължи на факта, че прекалено много години ги държахме настрани от бизнеса.

— Какво е Нулеви бомби?

— Лоши неща, но е добре да ги имаш под ръка навсякъде, където има магия, на която не знаеш как да се противопоставиш. Никой не знае кой ги е измислил, но съществуват от векове. Тъмните магове залавят Нула-маг роден с дарба да разрушава магията — и изцеждат жизнените му сили в сфера. Това убива мага, но затваря неговите способности в изключително мощен контейнер. Ако той експлодира, включително и във Феерия, цялата магия ще изчезне или за кратко ще бъде абсолютно неконтролируема. Колко дълго зависи от мощта на Нулата и на колко години е бил, когато е бил изцеден.

— Интересно. — Почувствах смътно, че ми призлява. — Как точно изглеждат? — Внимавах да не поглеждам към торбата си, която стоеше невинно на пода до хладилника.

Мислех, че гласът ми звучи небрежно, но Приткин трябва да бе забелязал нещо в тона ми, защото главата му се извъртя рязко към лицето ми:

— Защо? — Очите му се бяха присвили, дали от болка или от съмнение, толкова, че само тънка зелена линия се показваше през бледите му мигли. Свих рамене.

— Просто се чудех. Тони имаше навик да държи всякакви оръжия наоколо. Може би съм виждала някоя.

Мак поклати глава, с лице наведено към гърба на Приткин.

— Едва ли, любима. Те струват цяло състояние, защото Нулите, които са достатъчно силни, за да се направи такава бомба, са рядкост и са добре защитени. Повечето от тях, достигнали до наши дни, са останали от миналите векове. Вампирите имали навика да ловуват Нули преди примирието, затова няма почти никакви оцелели от тях сега. Повечето са били унищожени, цели фамилни линии били изтребени, за да се създаде вампирският арсенал.

— В такъв случай, сигурно никога не си виждал такава бомба.

— Оо, попадал съм на няколко през годините. Кръгът купува всяка, до която се добере, за да не попаднат в ръцете на вампирите. Аукционна къща „Донован“ се сдоби с една в Лондон през 63-та. Кръгът не беше щастлив, когато отказаха първоначалната ни оферта и я предложиха за публично наддаване. Хм, старият Донован ги уведоми, че е напълно законно. Нещото беше антика — проучих го и то датираше поне от дванайсети век — и, разбира се, тогава още не е имало закони срещу създаването им. — Той спря, за да избърше татуировката отново и направи гримаса към количеството кръв по парцала. — Искаш ли да си починеш? — попита Приткин.

— Не, довърши я. — Челюстта му бе стегната, но очите му бяха върху мен. Не ми харесваше съмнението в тях.

— Какво стана на търга? — попитах Мак, надявайки се, че с кръжене около темата, той ще опише бомбата, рано или късно.

— Оо, купихме я — каза, връщайки се към работата си. — Всъщност, нямахме избор. Струваше цяло състояние, все пак, ако искаш да знаеш. Продължавах да им звъня за разрешение да наддавам на търга, докато Съветът не ми каза да престана да ги притеснявам и просто да купя проклетото нещо, без значение от цената. Не мисля, че все пак бяха планирали разходи от четвърт милион за малка сребърна топка, имайки предвид оплакванията, които чух, когато се върнах. Но нямаше за какво да ме упрекнат. — Бях следвал заповеди.

Фразата „малка сребърна топка“ кънтеше в главата ми, докато опитвах да запазя изражението си равнодушно. Вероятно не го бях направила много добре.

— Ти си виждала Нулева бомба! — обвини ме Приткин.

Исках да кажа: „О, да! Има две в торбата, ей там“, но не знаех доколко мога да се доверя на новите си „съюзници“. Приткин се нуждаеше от помощта ми, така че се съмнявах, че ще грабне чантата и ще избяга, но какво да кажем за Мак? Четвърт милион паунда през 60-те — колко ли ще струват днес? Не знаех, но отговорът може би би бил — достатъчно, че да накарат лоялността на добрия стар Мак да се разколебае. Неговият бизнес не изглеждаше точно проспериращ, освен това, дори и маговете могат да се изкушат от ранно пенсиониране.

— Може би. Преди известно време.

Погледнах бегло Мак и Приткин ме изгледа възмутено.

— Той рискува живота си в това начинание. Можеш да му вярваш, както вярваш на мен! — каза нетърпеливо.

Повдигнах вежда и той избухна. Лицето му се зачерви, както татуировката му беше оцветявана, сантиметър след агонизиращ сантиметър и мисля, че имаше нужда да крещи на някого.

— Ако не ми вярваш, това никога няма да проработи! Наближава моментът, много скоро, когато животът ни ще зависи от това дали можем да работим заедно! Ако не можеш да ми се довериш, кажи го сега! Предпочитам да го направя сам, отколкото да умра, защото ти допускаш, че съм неискрен!

Отпих от колата и останах спокойна.

— Ако не мислех, че мога да ти се доверя, донякъде, щях да съм си тръгнала досега. Твоят час изтече преди няколко минути. — Гледах между него и Мак. — Хипотетично, да речем, че знам откъде могат да се намерят някои оръжия. Ще ви ги опиша, а вие ще ми кажете какво правят. Ако решим, че биха могли да ни бъдат полезни, може би ще ви кажа къде да ги намерите.

Приткин погледна свирепо, но Мак сви рамене.

— Звучи честно. — Спря, за да сложи друг цвят мастило, след като беше завършил всички златисти части на меча. — Давай.

— Добре. — Нямаше защо да го обмислям, тъй като единственото нещо, което бях взела от Сената, освен капана на Греите и Нулевите бомби, беше малка кадифена торбичка. Вътре се намираха шепа пожълтели дискове от кост, щамповани с груби руни. Имаха издълбани дупчици в горната част и кожени каишки, нанизани през тях, сякаш обикновено бяха по-скоро носени като накит, отколкото използвани за призоваване. Описах ги на Мак, който спря заниманието си, за да се втренчи в мен изумен.

— Това не е възможно — каза той. Приткин не продума нищо, но се чувствах сякаш очите му могат да пробият дупка в мен всеки момент. — Не те наричам лъжец, Каси, но ако дребен гангстер като Антонио притежава Руните на Лангарн, аз ще…

— Не ги притежава. — Приткин го отряза — Къде ги видя?

— Това е хипотетично.

— Мис Палмър!

— Можеш да ме наричаш Каси. — Като се има предвид, че вероятно имаше намерение да ме убие накрая, формалностите изглеждаха малко странно.

— Отговори на въпроса! — Приткин изпъшка през стиснати зъби. Тъй като Мак не беше подновил ровенето в гърба му, предположих, че аз бях причината.

— Ще ти кажа, каквото знам — вметна Мак — но не е много. Легендата разказва, че са били изработени от Егил Скалагримсон в края на десети век. — В отговор на неразбиращия ми поглед, той поясни. — Той е бил викинг поет и hell-raiser — отнел е първия си живот на шестгодишна възраст, когато убил друго дете, което го измамило при игра с топка — но той бил един от най-добрите майстори на руни, живели някога. Разбира се, някои легенди разказват, че е откраднал руните от Гунхилд — вещицата-кралица на Ерик Блъдакс, крал на Норвегия и Северна Англия. И тъй като се говори, че Гунхилд е имала предци феи, възможно е руните да са изработени много преди това във Феерия от някой изключително…

— Мак! — Приткин го прекъсна, когато изглежда, сякаш, приятеля му почти се отплесна.

— О, добре. Е, има много легенди за Егил, повечето от които са разказани в неговите собствени поеми. Той обрисува себе си с по-едро-от-естествен-ръст, който прави невъобразими неща — изправял се срещу огромен брой противници и ги убивал без чужда помощ, подпалвал хамбари с поглед, покорявал крале под властта си само със силата на думите и оцелял при многобройни покушения срещу живота му.

Той се превърнал във враг на Гунхилд или с кражбата на руните, или с убийството на сина й — легендите се различават. Изглежда, доживял до осемдесетгодишна възраст във времена, когато повечето хора умирали на четиридесет. Интересен човек, винаги съм го мислел.

— Добре. И какво правят руните? — опитвах да не звуча нетърпелива, но се нуждаех от полезни факти, а не от урок по история.

— Носи се слух, че е имало пълен комплект в един момент, но е бил развален преди векове. Няма значение, понеже те се използват самостоятелно. Всяка има различна способност, свързана с нея, и тяхното единствено ограничение е, че трябва да се презареждат за месец след употреба. Тези, които продължават да съществуват, са високо ценени оръжия. Говори се, че не може да им се противодейства и че дори и Нулевите бомби нямат особен ефект върху тях.

Метнах на Мак скептичен поглед. Никога не бях чувала за някоя магия, на която да не може да се противодейства. Казанова се беше опитал да прокара тази идея, отнасяйки я за моето проклятие, но дори Приткин призна, че почти сигурно има изход от него. Просто все още не знаех какъв е той.

Мак поклати глава.

— Това звучи невероятно, нали? Но Кръгът притежава два камъка от комплекта и аз бях там преди двадесет години, когато използваха единия, за да тестват нов страж, който щяха да разработват. Това нещо беше мечка — нищо не можеше да мине през него и наистина имам предвид — нищо! Двадесет от нашите най-добри магове работиха непрестанно по стража през по-голямата част от сутринта, удряха го с всичко, което имаха, но той единствено потрепваше. Тогава старият Марсдън — той обикновено ръководеше съвета — извади руните. Реши да призове Турисаз. Никога няма да забравя това, до края на живота си.

— Какво стана? — казах с нетърпение.

— Ако не си виждала Марсдън, трудно би си придобила понятие за това, но си представи най-възрастния, най-мършавия, най-безобидния човек, който някога си срещала. Неговата магия беше все още силна тогава — той се оттегли преди няколко години — но беше стар. Ръцете му трепереха и почти винаги имаше разлята храна по себе си, защото зрението му не струваше и пет пари. Продължаваше да се блъска в мебелите, но нямаше да сложи очила или да използва магия, за да подобри зрението си. Продължаваше да твърди, че не се нуждае от тях, а в следващия момент опитваше да се ръкува със закачалка за дрехи. Изглеждаше така, сякаш би трябвало да е в старчески дом, докато не се сблъскаш с него. Тогава разбираш, защо беше ръководил Съвета от седем десетилетия.

— Мак!

— Да, да, добре! Е, Марсдън призова Турисаз към себе си и следващото нещо, което всеки от нас осъзна, бе, че го нямаше и на неговото място стоеше огромно — и наистина имам предвид огромно! — страшилище. Беше толкова високо, че трябваше да се прегърбва, за да се побере в стаята, а залата на Съвета бе висока почти шест метра! То сграбчи масата на Съвета, която беше изработена от вековна дъбова дървесина и тежеше Бог знае колко и я запрати по протежение на залата. Когато тя отскочи от стража, без да нанесе каквато и да е вреда, съществото нададе такъв рев, че изцяло ме оглуши за десет минути, после атакува. Стражът беше създаден да пази малка ваза и до този момент, дори и листенце от цветята не беше повредено. По-малко от минута, след като Турисаз беше призован, стражът беше свален и вазата беше на прах.

— Колко… удивително! — Бях нахлула в Сената, надявайки се да открия оръжия и изглежда накрая съм имала късмет и съм намерила няколко. Познавайки склонността на Тони към неприятни изненади, щях да се нуждая от тях.

— Да, добре. Дотук всичко беше наред, но в следващия момент имахме вилнеещо чудовище на главите си, нали? И не можехме да го убием, без да убием и ръководителя на Съвета. Не че някой от нас се беше и замислил да направи такова нещо. Ние се прегазвахме един друг, излизайки през вратата, след това се разбягахме като подплашени зайци. Събрахме се отново отвън и спорихме близо час за това, какво да правим, след като то разрушеше стражите, охраняващи залата и се освободеше. Тогава старият Марсдън се появи залитащ и в заключение си направи труда да спомене, че заклинанието действа само един час.

— Какво правят другите руни? — попитах — Има ли книга или нещо друго?

Той погледна към Приткин.

— Ник дали ще знае нещо? Аз не знам отделните способности, само основните легенди.

Приткин го игнорира.

— Колко от тях имаш? — попита ме. Въпросът беше тих, но слепоочието му пулсираше.

Поколебах се, но ако исках да разбера какво правеха тези неща, трябваше да дам някаква информация.

— Три.

— Мили Боже! — Мак изтърва своя оцветяващ инструмент. Малкото торнадо, изваяно на десния му бицепс, започна да се върти дори още по-ентусиазирано.

— Опиши ги. — Приткин изглеждаше доста ентусиазиран, но не беше шашнат като приятеля си.

— Вече го направих.

— Символите! — каза нетърпеливо — Кои са руните?

Мак се намеси.

— Ако ги нарисуваш, мога да…

Прекъснах го, мръщейки се. Те може би ме мислеха за тъпа блондинка, но хайде моля ви се. Аз бях ясновидец — наистина ли си мислеха, че не знам кои са руните ми?

— Хагалаз, Джера и Дагаз.

— Участвам в това! — Мак скочи, влезе в съседната стая и го чух да вдига телефона. През главата ми премина, че може би вика подкрепление, но се съмнявах. Те все още не знаеха къде са оръжията и никой не би предположил, че мъкна наоколо боклуци като тези в чантата си. Мислейки за това обаче, не бях толкова въодушевена от идеята.

— Откъде ги взе? — попита Приткин.

Не можах да измисля причина да не му отговоря.

— От същото място, откъдето и Греите. Сенатът.

— Те не са ти ги предали просто така.

— Не точно — реших да сменя темата — Хм, не би ли искал, случайно, да ме научиш как да върна дамите в тяхната кутия? — Чудех се как да разбера заклинанието, необходимо да уловя Мира на тяхно място. Щеше да бъде много удобно, ако Приткин просто ми го дадеше.

— Кажи ми за руните! — По дяволите, той бе толкова целенасочен!

— Кажи ми за Греите и ще си помисля.

— Те са длъжни да работят за теб година и един ден след освобождаването им или докато не ти спасят живота. След това ще бъдат свободни отново да тероризират човечеството.

Погледнах го гневно.

— Не това те питах. И не ги освободих нарочно, както знаеш!

— Не би трябвало да си способна да го направиш, изобщо! Това е много сложно заклинание. Как го научи?

Реших да не му споделям, че всичко, което бях направила бе да повдигна кълбото. Приткин вече ме смяташе за достатъчно опасна, не беше нужно да потвърждавам впечатлението му. И може би това не беше от значение. Кутията може би е била дефектна — кой знае от колко време са били вътре. Разбира се, ако тя не работи правилно, не бих могла да я използвам и върху Мира. Чудех се дали няма начин да я тествам.

— Е? — Той очевидно не бе от търпеливите.

— Знаеш ли заклинанието за връщането им обратно или не?

— Да.

Това беше, това бе всичко, което изтръгнах.

— Тогава, може би можем да постигнем споразумение. Ти ще ми дадеш заклинанието и може би ще ти кажа къде са оръжията.

— Ще ми кажеш, така или иначе — противопостави ми се той — Няма да се доближиш до твоите вампири без мен, така че няма да получиш шанс да използваш оръжията. И дори и моята помощ може би няма да е достатъчна. Нуждаем се от всяко преимущество.

Мак се върна, преди да успея да измисля остроумен отговор.

— Ник бе много любопитен, защо се интересувам, но мисля, че го залъгах. — Той се консултира с една карирана бележка в ръката си. — Той каза, че две са били закупени на търг при Донован през 1872-ра. Кръгът наддавал от името на анонимен участник в търга, който платил много пари. Повече никой не чул нищо за тях. — Той ме погледна. — Наистина искам да знам къде ги намери.

— Тя не ги е намерила, тя ги е откраднала. От Сената — каза Приткин.

Мак подсвирна.

— Тази история искам да я чуя.

— Може би по-късно — казах, надявайки се, че ще забрави.

— Добре, но ще ти напомня! — Той се консултира с бележките си отново — Това е основано основно на слухове, но Ник е известен с познанията си върху руните, така че това, вероятно, е максималното, което можем да научим. Хагалаз причинява масивна градушка, която поразява всичко наоколо, с изключение на заклинателя и който той предпочете да защити. — Предполагам, че това означава всеки, който е в обхвата на щитовете му, макар че Ник не е сигурен. Заклинанието действа и на обратно, то укротява дори и най-яростната буря.

Ободрих се. Това можеше да се окаже полезно. Мак прочете няколко реда тихо и се прокашля. Погледна към мен.

— Ъъ, Джера е… Е, казват, че била, а именно…

— Камъкът на плодородието — казах, надявайки се да продължи нататък — Поддържа за известно време изобилие и добра реколта.

— Да, точно така. Предполага се, че заклинанието… ъъъ, подпомага, до известна степен, някои вярват, че…

Приткин грабна листчето и зачете точките, които, като че ли, създаваха толкова големи затруднения на Мак.

— Известна е като помощно средство на мъжката потентност, нещо като магическа версия на Виагра — обобщи, отправяйки към Мак смразяващ поглед. — Това ли е? Никакви други функции?

Мак изглеждаше смутен.

— Ник не знаеше. Единственият източник, който е имал, е било описанието от търга, а всеизвестно е, че то е написано, за да разкрие, че това е възможно най-добрата оферта. Тя може да има и други функции, но ако е така, те не са включени. Но тя е била създадена във времена, когато престолът се е наследявал по семейна линия. Подсигуряването на наследник е било толкова важно, ако не и по-важно, от всяко едно оръжие. А силата да отнемеш плодовитостта на твоите противници би било страхотно предимство, хвърлящо в смут владенията им и причиняващо гражданска война след смъртта на всеки крал, което би ти дало възможност да овладееш хаоса.

Приткин се намръщи.

— Може би, но няма да ни е от голяма полза. И последната? Дагаз?

— Пробив — прошепнах. — Ново начало. — Всъщност бих могла да използвам една от тези.

Мак кимна.

— Традиционно, да, това е смисълът. Но как се тълкува в случай на бойни руни… — Той сви рамене — Ник не знае.

— В такъв случай, какво е неговото най-добро предположение? — Приткин попита, преди аз да успея.

— Няма такова. — Мак вдигна ръце срещу нашите изражения. — Не стреляйте по вестоносеца! Тя не е купена заедно с останалите — всъщност, никой не е чувал някога да е обявявана за продажба. Така че няма много информация за нея.

Почувствах се разочарована. Една руна, която е безполезна за мен, беше достатъчно зле, не се нуждаех от още една.

— Какво казват другите източници?

Мак поклати глава.

— Ник каза, че е проверил два пъти, но той има ум като компютър, любима. Съмнявам се да е пропуснал каквото и да е, не и нещо свързано с неговото любимо хоби. Руната се споменава в няколко стари източника, но те не казват нищо относно това, какво прави.

— Има само един начин да разберем — каза Приткин. Повдигнах вежда. — Призови я.

— Проспа ли разказа за бясното чудовище, или какво?

— Тогава аз ще я призова, ако се страхуваш — каза Приткин, подсмихвайки се подигравателно. — Къде е?

Въздъхнах и си помислих, че всичко свърши. Всъщност, трябваше да разбера какво прави това нещо и ако Приткин искаше да рискува врата си, за да го открие, коя бях аз, че да го спирам? От друга страна, той беше прав: без негова помощ, може би никога нямаше да стигна до Тони на първо място, и дори ако го направех, какво щеше да стане, ако руната беше подобна на Джера? Трябваше да разбера, преди да я използвам върху дебелия мъж и всичко да свърши като само леко го раздразнех. Потръпнах от ужас, като си го представих и Мак ме стрелна с питащ поглед.

— Ти каза, че руните трябва да се презареждат след всяка употреба — напомних му. — Ако я призовем, няма да можем да я използваме отново до месец.

Приткин отговори, преди приятелят му да успее.

— Може би. Въпреки че, ако не е била използвана от векове, е вероятно да се е изградил кумулативен заряд, който може да продължи в течение на много призовавания.

— Не знам дали е била използвана напоследък или не.

— Или кумулативният ефект може просто да направи заклинанието особено силно — изтъкна Мак.

Приткин изглеждаше ядосан на приятеля си, но мислех, че човекът имаше право.

— Едно нещо е сигурно — каза той сопнато — не можем да планираме как да я използваме, ако не знаем какво точно прави, каквато е, е безполезна за нас. Заклинанието й не би направило кой знае колко.

Исках да споря с него, но не можах.

— Къде е? — настоя той.

Въздъхнах.

— Обещай ми, че ще ме научиш на заклинанието за затварянето на Греите и ще ти кажа.

Той дори не се поколеба.

— Дадено.

Свих се.

— В тази торба, ето там.