Кони Мейсън
Пламък (1)

Пролог

Пролетта на 1866, Сейнт Джо, Мисури

— По дяволите, капитане, затрудняваш ми живота. Ако не те вкарам в затвора, армията ще се нахвърли върху мен. Защо, мътните го взели, нападаш града ми? Войната свърши, Югът загуби. Ако аз мога да го приема, защо ти да не можеш?

Танър Мактавиш потърка окървавените кокалчета на пръстите в дланта си и погледна кисело към шериф Биърдсли.

— За теб, шерифе, войната може и да е свършила, но за мен никога няма да свърши. След това, което сините куртки причиниха на дома и семейството ми, не мога да погледна някой янки, без да изпитам желание да убивам.

— Предупредиха ме да се оглеждам за теб още преди да беше пристигнал — каза Биърдсли. — Армията повече няма да понася да нападаш нейните хора, без да са те предизвикали с нищо — продължи с по-мек глас. — Познавам те, капитане, и винаги съм те харесвал. Служих под твое командване във войната, но съм се клел да пазя закона в Сейнт Джо и знаеш, че не съм от хората, които ще погазят дълга си.

Танър изгледа сурово Биърдсли. Високият ръст, гарвановочерната коса, загорялата кожа, пронизващите сиви очи и наболата брада му придаваха вид на някакъв дивак. Раменете му бяха невероятно широки, стегнатите мускули ясно изпъкваха под нескопосно подбраните дрехи — кожен жакет и сиви панталони от униформите на конфедеративната армия. Само един поглед беше достатъчен, за да разбере човек, че Танър Мактавиш е твърде материален, твърде краен и твърде опасен.

— Прави каквото трябва, Биърдсли — каза намусено Танър. — Съжалявам, че нападнах града ти, но когато дойдох, не знаех, че ти си шерифът тук. Всеки път, щом зърна някой от ония дяволи със сини куртки, нещо се отприщва в мен. Не мога да обещая, че няма да се повтори.

Биърдсли изсумтя възмутено.

— Не можеш да се докопаш до цялата проклета армия, капитане. Ако не те задържа зад решетките, гражданите ще се надигнат, да не говорим за армията. Обещах на лейтенант Пикфорд, че ще те задържа под мое попечителство, докато не замине и последният керван с фургони за този сезон и докато те не се върнат във форта. Не искат такава луда глава като теб да се навърта наоколо и да напада хората само защото не харесва цвета на униформите им.

Биърдсли откачи ключовете за килиите от стената, отвори вратата и подкани Танър да влезе вътре.

— По-добре ми дай оръжията си — каза Биърдсли и протегна ръка.

Танър посегна надолу, отвърза вървите, които крепяха двата кобура към мускулестите му бедра, откопча колана с двата 41-калиброви, двойнозарядни, изящно изработени пистолета „Колт Лайтнинг“ и го прехвърли през ръката на Биърдсли.

— Това ли е всичко? — запита шерифът.

Непроницаемите тъмни очи на Танър проблеснаха застрашително, когато се наведе да извади ножа от тайника на десния си ботуш.

— Това е.

Тъй като шерифът не го претърси, той не сметна за необходимо да предаде 8-калибровия еднозаряден джобен „Колт“, който носеше във вътрешния джоб на жакета си.

— Съжалявам, капитане — каза Биърдсли, когато вратата на килията се затвори със силен металически трясък. — Ще трябва да си поохладиш главата тук за известно време. Може да стане напечено за теб, ако армията ти предяви обвинения.

— Можеш да не ми казваш „капитане“, Биърдсли, янките ни победиха, нима си забравил? Взеха ми всичко ценно, с изключение на живота, а трябваше и него да вземат. Изобщо няма за какво да ми пука вече.

Шериф Биърдсли се отдалечи, поклащайки глава. Танър изпитваше към янките дълбока и силно лична омраза. В живота му се бе случило нещо, за което Биърдсли не знаеше и не искаше да знае никакви подробности, но лесно познаваше кога един човек е огорчен и разочарован.