Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на брат Кадфел (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
St. Peter’s fair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция, форматиране
analda (2020)

Издание:

Автор: Елис Питърс

Заглавие: Ръката на прокажения

Преводач: Людмила Левкова

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Книгоиздателска къща „Труд“

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Националност: Английска

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Милена Трандева

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Димана Илиева

ISBN: 954-528-312-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12325

История

  1. — Добавяне

Глава първа

Следобеда на един понеделник през октомври 1139 година брат Кадфел излезе от портите на светата обител с тягостното усещане, че докато се върне в просторния двор, ще се е случило нещо зловещо. А нямаше основание да предполага, че ще се забави повече от час-два. Беше се запътил към приюта „Свети Джайлс“, разположен на другия край на Форгейт, на по-малко от половин миля от манастира в Шрусбъри, а работата му беше да попълни запасите от отвари и мехлеми в долапите на лечебницата.

Лековете бяха по-важни от насъщния в „Свети Джайлс“. Дори когато намаляваха прокажените, чиято потребност от уединение и грижа обуславяше съществуването на този приют, там постоянно имаше сиромашки и изтерзани от болести души, а билковите церове, приготвяни от брат Кадфел, облекчаваха и успокояваха както духа, така и тялото. Обикновено той ходеше на това поклонение всяка трета седмица от месеца, за да попълни запасите от вече изразходеното. Напоследък го правеше с още по-голяма готовност, защото брат Марк, неговият драгоценен и обичен помощник, се бе почувствал призван да се постави за една година в услуга на нещастниците, и всяко посещение в „Свети Джайлс“ сега бе щастливо възпоминание за безвъзвратно отминалите мирни дни.

Честно казано, предчувствията на Кадфел нямаха нищо общо с важните събития, които скоро щяха да се разиграят в манастира „Свети първоапостоли Петър и Павел“ в Шрусбъри; не бяха свързани нито с венчавка или дарение, нито с поличба за внезапна и насилствена смърт. Опасенията му се отнасяха по-скоро до това, да не би в негово отсъствие да се счупи някое стъкло със скъпоценна течност, да изкипи някоя отвара, да загори тиган или пък мангалът да бъде подхранен с въглища твърде разточително, тъй че да подпали шумолящите китки сушени билки, окачени над него, и в най-лошия случай — цялата сушилня в билковата градина.

Марк беше благ, предан и чевръст. На неговото място Кадфел бе получил за греховете си най-веселия, простодушен, припрян и несръчен херувим — един вечно обещаващ, непознаващ смирение новопостъпил послушник на деветнайсет лазарника, предопределен завинаги да остане безгрижен хлапак. Беше удивително непохватен, но готовността и самоувереността му нямаха граници. Изпълнен бе с неизменното желание да върши добрини и затова смяташе, че може да прави всичко, но след първата пречка се объркваше и вечно се чудеше и гневеше на резултатите, увенчали усилията му. Беше си голяма грижа, на това отгоре представляваше най-добродушната и обичлива душа на света. Само че за жалост и най-непоправимата, тъй като надеждата му беше ненакърнима. Упрекван, след като бе счупил, строшил, разсипал или загорил, той спокойно признаваше греховете си, обзет от разкаяние, сигурен в опрощението и уверен, че няма да допусне друг провал. Кадфел го харесваше и същевременно му се гневеше, при това неимоверно, но се отнасяше с мрачно и все пак неизчерпаемо великодушие към поразиите, които момъкът почти сигурно щеше да извърши, оставен без надзор да изпълнява заръките му. Въпреки това послушникът имаше своите добродетели, които надхвърляха природната му благост. За дълбокото есенно прекопаване нямаше равен, впускаше се да работи с онази жар, с която други се отдаваха на молитви, и обръщаше глинестата почва с любов и съпричастност, които Кадфел не можеше да не оцени. Само не биваше след това да оставя момъка да засажда разкопаната пръст. Брат Осуин имаше ръка, гибелна за всяко растение!

И тъй, Кадфел не мислеше за тържествената венчавка, която щеше да се състои в черквата на манастира след два дни. Даже съвсем му беше излязла от ума, докато не забеляза, както вървеше по Форгейт, че хората се сбираха да си побъбрят пред къщите, като хвърляха изпълнени с очакване погледи в противоположната на града посока, към пътя, който идваше от Лондон. Денят бе облачен и мразовит, във въздуха вече се чувстваше влагата на предстоящия дъжд, но това не можеше да накара жените от Шрусбъри да се лишат от зрелището. По този път щяха да пристигнат и двете сватбени шествия. Очевидно мълвата ги беше изпреварила и вече се знаеше, че приближават. Тъй като всъщност нямаше да преминат крепостните стени, значителен брой граждани бяха излезли пред тях и се бяха слели с енориашите от Форгейт. Шетнята и гълчавата бяха колкото за делничен пазарен ден. Дори сред просяците, сбрани около стражницата, се чувстваше празнично въодушевление. Когато пристигаше баронът на владение, простиращо се над четири графства, за да се ожени за наследница на земи, обширни колкото неговите собствени, в реда на нещата бе всички да се надяват на разточителна щедрост при празненствата.

Кадфел свърна зад ъгъла на манастирската стена, прекоси пасището на конското тържище и продължи нататък по широкия път, откъдето започваха да протягат зелени пръсти нивя и гори. И тук жените стояха пред портите с надеждата да зърнат жениха и булката, а пред голямата къща, разположена на половината път до „Свети Джайлс“, се бе събрала шепа любопитни зяпачи, които наблюдаваха суматохата през отворените порти. Слуги и лакеи се суетяха напред-назад между голямата постройка и оборите, из двора непрестанно се мяркаха ярки ливреи. Тук щеше да отседне женихът със свитата си, докато за булката и нейните придружители бе отредено крилото за гости на манастира. Подвластен на човешкото любопитство, Кадфел се спря за момент, за да погледа наред с другите.

Къщата беше голяма, заобиколена със солидни стени, с градина и китни овошки в задния двор. Беше собственост на Роджър де Клинтън, епископ на Ковънтри, макар че самият той рядко я използваше. Предоставянето й временно на разположение на Хуон де Домвил, собственик на имения в Шропшир, Чешир, Стафорд и Лестър, бе отчасти приятелски жест към игумен Радулфъс, както и политически реверанс към един могъщ барон, чиято благосклонност и закрила бе разумно да бъдат спечелени в тези времена на гражданска война. Макар че властта на крал Стивън[1] се простираше над голяма част от страната, на запад вражеската клика бе здраво установена и мнозина от лордовете бяха готови да преминат на нейна страна, в случай че завееха други ветрове. Императрица Мод бе слязла в Аръндел едва преди три седмици заедно със своя полубрат Робърт, граф на Глостър, и сто и четирийсет рицари. И независимо от криворазбраната щедрост на краля или безчестния съвет на някои лъжеприятели, на кралицата й бе позволено да стигне до Бристъл, където каузата й вече бе непоколебимо утвърдена. Тук, сред меката есен, обгърнала природата, на пръв поглед цареше спокойствие, ала мъжете пристъпваха унило и притаяваха дъх с надеждата да чуят някакви новини. Даже на самите епископи можеха да им потрябват влиятелни приятели, преди събитията да приключат. Отвъд къщата на епископа пътят продължаваше между дърветата и градът оставаше далеч назад, а при разклонението се появиха дългият нисък покрив на лечебницата, плетът, който я ограждаше, и по-нататък — високият купол на черквата. Беше скромна двукорабна обител с олтар в източната част и гробище отзад, насред което се издигаше кръст от дялан камък. Постройките бяха дискретно разположени навътре от двата пътя, които се събираха в посока към града. Прокажените не само нямаха право да се появяват по оживените улици на градовете, а и трябваше да стоят на разстояние дори когато просеха милостиня в околността. Свети Джайлс, техният покровител, съвсем съзнателно бе избрал да живее в пустинята в пълно усамотение, но тези тук нямаха друг избор, освен да се самоизолират. Въпреки това бе ясно, че любопитството, проявявано от техните съседи, не им е чуждо, защото и те бяха наизлезли да зяпат пътя. Нестройната им редица се виеше покрай плета — Кадфел познаваше някои от тях, които се бяха установили тук до края на дните си и се опитваха да изживеят окаяния си живот сред грижите на познати. Имаше и новодошли. Те никога не секваха — скитници, които пътуваха от приют на приют или отсядаха за известно време в някое уединено жилище, разчитайки на милосърдието на състрадателен покровител, преди да продължат към следващото усамотено обиталище. Някои се придвижваха с патерици или се облягаха тежко на тояги, тъй като нозете им вече бяха осакатени от болестта. Един-двама се придвижваха върху малки колички, като се оттласкваха с ръце. Върху оградата се беше облегнала гърбава безформена фигура, подпухнала от живи рани, скрила обезобразено лице в качулката си. Неколцина, въпреки че все още се движеха, бяха със забулени лица, от които надзъртаха единствено трескави очи.

Броят им постоянно се менеше, защото онези, които не можеха да намерят покой, продължаваха пътя си до някой следващ град, до някой следващ приют. Общо взето, лечебницата ту изпълняваше подобни задължения вече година и половина и не изпитваше никакво отвращение, само умерено състрадание, а уважението му към тези несретници бе много по-голямо насърчение и подкрепа. Освен това идваше и си отиваше толкова често, че неговите посещения се бяха превърнали в поредица от усърдни и постоянни действия, също както службите в църквата. Беше превързал повече и по-зловещи рани, отколкото беше в състояние да си спомни, а в изтерзаната плът, на която оказваше милосърдие, многократно бе откривал живи сърца и будни умове. Някога, още като мирянин по време на първия кръстоносен поход до Акра[2], Аскалон[3] и Ерусалим, бе станал свидетел на свирепи сражения и смърт, по-жестока от болестта; бе срещнал езичници, по-благодушни от християни; бе научил за проказа на сърцето и за язви на душата, по-лоши от онези, които сега налагаше с билкови лапи и мехлеми. Не бе кой знае колко изненадан, когато брат Марк избра да го последва. Той си даваше сметка, че остава само още една стъпка, която Марк е предопределен да направи без неговия пример — да се насочи към свещеничеството.

Брат Марк го съзря, че приближава, и изтича към него да го посрещне. Откритото му лице сияеше, а острата му сламена коса стърчеше около тонзурата му. Държеше за ръка дете с подути от туберкулоза лимфни възли. Беше мършаво момченце, в рядката му косица личаха стари, почнали да хващат кора рани. Марк внимателно отдели космите, които бяха залепнали до единствената отворена рана, и със задоволство сведе поглед към резултата от труда си.

— Радвам се, че дойде, Кадфел. Тъкмо свършвах отварата за коса от пиретрум[4], а виж колко добре му подейства. И последната язва вече заздравява. Подутините по врата му също се разнасят. Хайде, Бран, момчето ми, покажи на брат Кадфел. Той ни прави тези церове, той е нашият лечител. А сега тичай при майка си, че ще пропуснеш зрелището. Всеки момент ще пристигнат.

Детето освободи ръката си и изтича към унилата групичка, която все още не се беше предала изцяло на скръбта. Долавяше се бъбрене, тон от песен и даже смях. Марк се загледа след своя най-малък пациент, наблюдава известно време тромавата му походка с обърнати навътре колене — резултат от хронично недохранване, и видимо се натъжи. Беше тук само от месец и все още не можеше да свикне с мъката.

 

— И въпреки това не е нещастен — отбеляза той с удивление. — Когато наоколо няма никой, все върви по мен и не спира да бъбри.

— Уелсец ли е? — попита Кадфел, пробождайки детето със замислен поглед. — Вероятно е бил кръстен на Бран Благословени, който пръв отнесъл Евангелието в Уелс.

— Баща му беше оттам — Марк се обърна и погледна своя приятел открито и с надежда: — Мислиш ли, че може да се излекува? Напълно? Сега поне е сит. Майка му ще умре тук. Във всеки случай… вече е станала безразлична, все така мила, но доволна, че се е освободила от грижите по него. Ала аз наистина се надявам, че той все още може да се върне неосакатен в света на миряните.

Или да го напусне окончателно, помисли си Кадфел, защото, ако те следва така усърдно, не може да не почувства интерес към църквата.

— Умно дете ли е? — попита той.

— По-умно от повечето, които ходят с фино бельо и си имат бавачка да им угажда, владеят латински и могат да четат и да смятат. Но ще се опитам да го науча каквото мога.

Върнаха се заедно до портата на лечебницата. Гълчавата на трептящите от очакване гласове се беше засилила, а откъм широкия път все повече приближаваха други звуци — смесица от звън на сбруи, смях и тропот на копита. Една от двете сватбени процесии вече пристигаше.

— Разправят, че първи щял да дойде женихът — каза Марк, като пристъпи от отворената врата в сумрака на помещението и поведе Кадфел към ъгъла, в който стоеше долапът с лекарствата. Фулк Рейнолд, управителят на манастира, държеше единия ключ; вторият бе у Кадфел. — Знаеш ли нещо за тях? — не сдържа любопитството си Марк.

— За кои тях? — измърмори машинално Кадфел, докато съсредоточено проверяваше какво липсва по лавиците.

— Благородниците, които пристигат тук, за да се венчаят. Чух само имената им и нищо повече. Не трябваше да обръщам толкова внимание — каза Марк със засрамено изражение, — само че нашите братя тук, дето си нямат нищо друго, освен болестта и раните си, са научили повече от мен. Един Бог знае как и откъде! И това е искрицата, която сгрява душите им. Сякаш всяко нещо, което ги дарява със светлина, им носи повече облекчение, отколкото моята помощ. Макар че става въпрос за една венчавка и нищо повече…

— Венчавката… — подхвана сериозно Кадфел, докато нареждаше стъкленици с мехлеми и шишенца с балсами от анемония, джоджен, гърлица, овесени и ечемичени зърна, — венчавката е пресичане на два живота и поради това не е проста работа — той добави и шушулки от синап, чудесно средство за мехлеми и лапи против злокачествени язви. — Всеки, бил той мъж или жена, преживял това изпитание, трябва да се вълнува за онези, които тепърва ще го изпитат. А и да нямат нужния опит, людете пак могат да се чувстват съпричастни… — бракът бе двубой, в който Кадфел не бе пробвал сили, колкото и да бе богат опитът му, преди да влезе в манастира; веднъж обаче бе на косъм, а няколко пъти бе успял да го избегне. Помъчи се да си припомни и се почувства леко озадачен: — Името на този барон е известно, но не зная нищо повече за него, освен че е в добри отношения с краля, поне така говорят. Струва ми се, че преди време познавах един възрастен родственик на дамата. Но дали наистина е от този клан, не мога да кажа.

— Надявам се, че е красива.

— Приор[5] Робърт би се заинтересувал от репликата ти — отбеляза сухо Кадфел и затвори вратичката на долапа.

— Красотата е много лековита — обади се брат Марк сериозен и невъзмутим. — Ако булката е млада и хубава, ако се усмихва и кима, докато минава, ако не се погнуси, щом види онези страдалци там отвън, ще стори за тях повече, отколкото аз бих могъл с моите билки и лапи. Тук разбрах, че само блаженството може да се грабне от отлитащия миг и да се съхрани, за да спохожда мислите ти след това — а после добави осъдително: — Разбира се, не е необходимо това да бъде нечия венчавка. Но как да я пропуснем, след като ни е на сгода?

Кадфел прегърна все още по детски мършавите рамене на Марк и го отпрати от сумрака към нарастващата възбуда и все по-ярката светлина навън.

— Да се надяваме и да се молим — каза той сърдечно, — че тя може да бъде извор на блаженство дори за двамината, впримчени в нея. Май чувам, че единият вече пристига. Ела да видим!

 

 

Благородникът жених и неговата свита приближаваха, окъпани в трептящи ярки цветове под звуците на рогове и мекия непрестанен звън на сбруите. Кортежът се точеше петдесетина стъпки, съпътстван отстрани от подтичващи слуги, които водеха товарните понита, и две двойки големи хрътки за лов на елени. Прокажените нетърпеливо пристъпиха няколко крачки напред, докъдето им стигаше смелостта, за да видят по-добре ефирните тъкани във великолепни багри, за които не биха могли дори да мечтаят. Когато шествието се изравни с техния плет, от устата им се изтръгнаха приглушени възгласи на възхищение и благоговение.

Начело, възседнал едър черен кон, пременен в разкошно алено и златно, яздеше едър, снажен и набит мъж в празнични одежди — грубоват, но самоуверен на седлото и излязъл далеч пред свитата си, тъй че превъзходството му да е видно и безспорно. След него един до друг пристъпваха трима млади оръженосци, охраняващи плътно своя господар, сякаш той всеки миг можеше да се обърне и да ги подложи на внезапна проверка. Зад тях се точеше останалата част от процесията — камериерът, управителят, конярят, соколарят и накрая момците, дърпани от хрътките.

Брат Кадфел стоеше с Марк при портите и наблюдаваше с все по-изострено внимание. Защото, въпреки че всеки от тримата млади оръженосци би бил много подходящ за жених, никой от тях не беше Хуон де Домвил. Досега на Кадфел не му бе минало през ума, че баронът може отдавна да е прехвърлил цветуща възраст. Сега съзря, че той не е млад любовник, хвърляш котва на пристана на любовта точно когато му е времето, а има повече сиво, отколкото черно в късата си брада, и само оредели редки къдри около плешивеещото теме, което лъщеше изпод изискано извитата му качулка. Имаше набито, мускулесто и все още силно тяло, но бе доста над петдесетте, даже по-вероятно към шейсетте. Кадфел предположи, че до този момент той вероятно вече бе притежавал поне една жена, а може би и две. Годеницата, говореха слуховете, едва бе изпълнила осемнайсет лета, току-що разделена от дойката си. Е, и такива неща се случват. По хората ходят.

А после, когато ездачът приближи, Кадфел не можа да откъсне очи от лицето му. Широкото плоско чело, сякаш още по-високо от олисяването, изпъкваше над плитко разположените му очи, малки, черни и проницателни, тъй оскъдно надарени с мигли, както и с излъчване на доброта. Поддържаната къса брада очертаваше тесни неумолими устни. Женихът имаше едро брутално лице, месесто като ръка на борец, недодялано и незавършено, но безспорно твърде интелигентно. Да, това бе Хуон де Домвил.

Вече бе приближил достатъчно, за да забележи що за същества се бяха струпали при малката църквица и покрай стената. Видяното очевидно никак не му хареса. Тъмните му очи станаха мътночервени, като тлеещи въглени. Съвсем преднамерено той обърна коня си към тях, изостави зелената ивица от другата страна на пътя, която бе по-широка, и нагази в тревата откъм оградата, само и само да прогони окаяната сган към бърлогата й. В същото време размаха здраво бича, който стискаше в ръка. Едва ли някога го бе използвал върху коня си, тъй като подобна чистокръвна порода се ценеше и пазеше, но сега щеше да му влезе в работа, за да му разчисти пътя от прокажените. Стиснатите устни зейнаха и заповядаха властно:

— Марш от пътя ми, долна измет! Махайте се с вашата зараза!

Болните се свиха смирено и побързаха да се отдръпнат достатъчно, за да не ги достигне. Всички без един. Един мършав окаяник в расо, щръкнал половин глава над събратята си, остана неподвижен. Не бе ясно дали го стори от невъзможност да отстъпи бързо, от безразсъдство или в безмълвно предизвикателство. Стоеше изправен, втренчил в благородника пламтящите си очи през процепа върху грубото парче плат, което покриваше лицето му. Когато все пак направи крачка назад, без да обръща глава, той залитна тежко и се оказа твърде бавен, за да избегне бича, ако изобщо бе имал подобно намерение. Ударът жилна рамото и гърдите му. Недъгавият му крак поддаде и мъжът се строполи в тревата.

Кадфел се беше устремил напред, но Марк го изпревари, хвърли се на колене с вик на негодувание и разпери ръка над мършавата фигура, подлагайки собственото си стегнато тяло за следващия удар. Но Домвил вече бе отминал, презрително лишавайки от вниманието си изметта на света. Не забърза, нито забави ход, а просто продължи да язди, без да поглежда встрани, следван от цялата си свита. Тримата млади оръженосци също отминаха, объркани и смутени. Едрият русокос момък по средата се обърна за миг с лице към двойката на земята, впери в тях изпълнени с тревога очи с цвят на синчец и продължи да язди тъй, извърнал глава, докато накрая другарите му го смушкаха с лакти, за да възстанови бдителността си и да се върне към задълженията си. Докато Марк помагаше на високия старец да се изправи на крака, край тях се източи целият кортеж. Следваха слугите, вдървени и безизразни, а някои по-благородни особи — гости или по-далечни роднини — отминаха лицемерно, сякаш нищо не се беше случило. Сред тях един благочестив клирик нижеше броеница, усмихваше се вяло и не обръщаше внимание на нищо. Според мълвата някой си Юдо де Домвил, член на римокатолическия орден в Солсбъри, щял да извърши сватбената церемония — човек в добри отношения с църквата и папския нунций, със сигурно място в списъка за повишение в сан и вероятно петимен да остане все тъй благословен. Той отмина с останалите. Следваха слугите, пажовете и хрътките. Всички звънчета по сбруи и ремъци оповестиха края на шествието и постепенно заглъхнаха в посока към Форгейт.

Марк се изкачи по затревения склон, обгърнал с ръка възрастния прокажен. Кадфел се бе оттеглил и ги бе оставил сами. Марк не се боеше от зараза, тъй като никога не удостояваше опасността с внимание, и поради това напрягаше всички сили, за да помогне на несретника. Нямаше да се учуди, нито пък щеше да се окайва, ако болестта го сграбчеше в ноктите си и го притеглеше още по-близо до хората, на които служеше тъй всеотдайно. Сега говореше на стареца благо и бодро, сякаш нищо не се беше случило. Кадфел ги наблюдаваше и отбеляза походката на прокажения, която, макар и килната на една страна, излъчваше сила. Не му убягна и размахът, с който лявата ръка на болния се измъкна рязко от покриващия я ръкав, отблъсна десницата на Марк и го задържа на разстояние. Марк прие отхвърлянето с простодушие и уважение, сетне се извърна и остави стареца сам. Кадфел забеляза също, че на лявата ръка на стареца, някога дълга и добре оформена, сега липсваха показалецът и средният пръст, докато безименният имаше само една става, а кожата на осакателите части беше белезникава, набръчкана и суха.

— Не беше особено благородно от негова страна — отбеляза Марк със скръбно примирение, докато отърсваше тревата от полите на расото си, — ала страхът прави хората жестоки.

Брат Кадфел се съмняваше, че в случая страхът имаше нещо общо. Хуон де Домвил приличаше на човек, който би могъл да се стресне едва от огъня на преизподнята, въпреки че, в интерес на истината, болестта на тия низвергнати люде не бе кой знае колко по-различна.

— Имате новодошъл? — попита Кадфел, докато наблюдаваше високия прокажен, който бе минал по-напред, за да може отново да вижда пътя. — Не си спомням да е бил тук по-рано.

— Не, пристигна преди една-две недели. Скитник е. Тръгнал е на поклонение, пътува от светилище на светилище, докъдето му стигнат силите. Твърди, че е седемдесетгодишен, и му вярвам. Мисля, че няма да остане дълго. Сега е при нас, защото мощите на света Уинифрид са почивали в тази църква, преди да бъдат пренесени в манастира. А той не може да отиде тъй близо до самия град. Оттук поне никой не го гони…

Кадфел знаеше къде се съхраняват мощите на тази прочута дева, но никога не би го доверил на своя невинен приятел. Почеса се замислено по месестия кафеникав нос и мислено се успокои, че дори от своя далечен гроб в Гуитърин света Уинифрид би се напрегнала да чуе молитвите на един беден, измъчен човек. После проследи с поглед високата изправена фигура. В забулената неизвестност на тъмното расо и качулка прокажените минаваха скришом и в самота през жалките остатъци от живот, които им бяха отредени. Без род, без възраст и цвят на кожата, без страна, без верую — живи призраци, известни единствено на своя създател. Ала не, не беше тъй. По походка, по глас, по осанка, по хиляди едва забележими слабости на природата и нрава, които предрешението не успяваше да скрие, всеки един от тях си оставаше неповторим. В своето безмълвие непознатият се отличаваше с властно присъствие, а спокойствието му дори при опасност издаваше рядко и внушаващо уважение достойнство.

— Разговарял ли си с него?

— Да, само че приказките му са оскъдни. От начина, по който произнася думите — сбърчи вежди Марк, — имам чувството, че езикът или устните му са засегнати от болестта. Говори някак бавно и завалено. А и лесно се изморява. Ала гласът му е овладян и дълбок.

— Какви лекове му даваш?

— Никакви, защото той твърди, че няма нужда от тях. Сам си носи някакъв мехлем. Никой тук не е виждал лицето му. Ето защо си мисля, че трябва да е жестоко обезобразен. Сигурно си забелязал, че е хром с единия крак? Загубил е всичките си пръсти без пънчето на палеца. Носи някаква особена обувка, направена тъй, че да му дава опора, като ходи. Струва ми се, че и другият му крак е пострадал, ала не чак тъй зле.

— Забелязах лявата му ръка… — вметна Кадфел. Бе виждал такива ръце и преди, пръстите гниеха, докато накрая окапваха като мъртви листа, плътта се разяждаше все по-надълбоко, докато в крайна сметка и китката отронваше своите костици. И все пак струваше му се, че този всепоглъщащ демон бе умрял от собствената си лакомия. Кожата не бе покрита с язви; зашитата бяла плът, върху която някога бе имало пръсти, изглеждаше суха и оздравяла, въпреки че видът й бе ужасен. Когато старецът бе вдигнал ръка, се бяха раздвижили здрави мускули.

— Каза ли ти името си?

— Твърди, че се казва Лазар — усмихна се брат Марк. — Ала ми се струва, че се е назовал така при скорошното си покръстване… когато се е отделил от семейството и дома си, както повелява законът. То е като второ рождение, макар и достойно за окайване. Сам си е бил кръстник на втората кръщавка. Не го разпитвам. Ала ми се щеше да се възползва и от нашата помощ, а не само да разчита на собствените си мехлеми. Със сигурност има някакви язви или възпаления, които могат да се пооблекчат от твоите балсами, и то преди да си е тръгнал тъй, както пристигна.

Кадфел се замисли, докато наблюдаваше отдалечилата се фигура, която стоеше неподвижна на върха на тревистия рид.

— Значи все пак не е безчувствен! Все още има сили в тялото си… Дали усеща студ и горещина? А болка? Ще разбере ли, ако нарани ръката си на гвоздей или на треска в оградата?

Марк бе объркан; той познаваше болестта само такава, каквато я бе срещал:

— Той почувства ужилването на бича, убеден съм, дори през бронята на расото си. Да, без съмнение усеща не по-зле от другите хора… — ала онези, които страдат от истинска проказа, рече си Кадфел, припомняйки си мнозина, които бе видял в далечните дни на кръстоносния поход, много отдавна, онези, чиято кожа става пепелява, онези, чиято плът се рони на сиви люспи, в най-острата форма на болестта не са способни да чувстват като другите. Могат да се нараняват и да кървят, без да го съзнават. Докато спят, без да искат, протягат крак в огъня и се събуждат от зловонието на собствената си горяща плът. Докосват и не са сигурни дали докосват, хващат и не могат да повдигнат онова, което искат да вземат. Безчувствени и безжизнени пръсти, ръце и крака гният и окапват. Точно както у Лазар. Ала такива жертви, колкото и да са хроми, не ходят като Лазар, не се надигат от земята така енергично, нито пък се вкопчват в опора по начина, по който Лазар бе сграбчил протегнатата за помощ десница на брат Марк — и то със сакатата си ръка. Не и преди дяволът, който ги е завладял, да е умрял от собствените си язви. — Не смяташ ли — продължи с надежда в гласа Марк, — че в крайна сметка може и да не е проказа?

— О, не! — незабавно поклати глава Кадфел. — Проказа е, и още как, няма никакво съмнение!

Откъм пътя долетя първият далечен шум от друго приближаващо се шествие. Шепотът на наблюдаващите, стихнал след злокобното преминаване на Домвил, отново се превърна във ведро лястовиче чуруликане и те се примъкнаха леко надолу по тревистия склон, точеха вратове и надничаха, за да зърнат булката. Женихът бе донесъл със себе си само смут. С бъдещата невеста може би щеше да стане другояче. Брат Марк се отърси от лекото си разочарование и хвана Кадфел за ръкава:

— Ела, ела да видим и останалото. Там, в сушилнята, всичко ти е подредено, даже и без мен. Може да почака. Защо бързаш да се връщаш?

Само при мисълта за изненадите на брат Осуин Кадфел можеше да измисли не само ред причини, поради които не биваше да напуска сушилнята за дълго, но и поне едно сериозно основание да не си тръгва веднага.

— Още половин час няма да е фатален, предполагам — съгласи се той. — Хайде да идем и да застанем до този твой Лазар, където ще мога да го разгледам, без да му се натрапвам.

Старецът ги чу да се приближават, но не помръдна и те спряха леко встрани, за да не обезпокояват вглъбеното му съзерцание. В душата му, помисли си Кадфел, цари всепоглъщащият и ненакърним покой на пустинника, който търси сурово усамотение. Лазар, бидейки сред людете, изглеждаше самотен като непристъпен планински връх, извисяваше се една глава над останалите и бе толкова мършав, че ако не бяха кокалестите широки рамене под обгръщащото го расо, някой можеше да го сбърка с бостанско чучело. Едва когато звукът на приближаващото шествие се разнесе достатъчно близо, довян от излезлия вятър, прокаженият се обърна и погледна втренчено в същата посока, а Кадфел внезапно зърна лицето му под качулката. Самата тя скриваше челото, но ако се съдеше по формата на главата, вероятно бе високо; отдолу грубото синьо платно бе дръпнато до скулите му. В процепа, който оставаше, се виждаха само очите, но те бяха достатъчно приковаващи — огромни, ясни, бистри, бледи… и искрящо синьо-сиви. Каквито и уродства да криеше, очите му виждаха ясно и надалеч и бяха привикнали да се взират към хоризонта. Той не обърна внимание на двамата, които стояха близо до него. Взорът му ги подмина, устремен към мястото, откъдето приближаващото шествие настъпваше сред разноцветни багри и отблясъци.

Неговата показност не бе тъй голяма, както бе при свитата на Хуон де Домвил, а и бе по-малобройно. Начело яздеше не една-единствена властна особа, а неколцина суетящи се прислужници на коне. Заобиколени от тях сякаш под въоръжена охрана, редом яздеха трима души. От едната страна пристъпваше смугъл жилав мъж, вероятно четирийсет и пет годишен, с разкошни одежди в тъмни наситени цветове, уверено възседнал лек бързоног кон в сива окраска. Имаше гъсти черни коси, които се къдреха под закичената с перо шапка, и подрязана черна брада, обрамчваща широка уста. Лицето му беше тясно, непроницаемо и подозрително. От другата страна яздеше дама на същата възраст, тънка, стройна и поразително красива, тъмнокоса като своя господар, възседнала дореста кобила. Имаше стиснати пресметливи устни и проницателни очи под вежди, готови да се свият дори когато устните са разтеглени в усмивка. Връхната й дреха беше от най-модните, яздеше по лондонски маниер, елегантно и със стил, но целият й вид излъчваше студенина.

Между тях двамата, свита и засенчена, крехка девойка с вид на дете яздеше твърде голям за нея дорест кон. Едва придържаше юздите, а стойката й върху седлото беше апатична, но грациозна. Беше пременена в пищни одежди от златиста и тъмносиня коприна, а сред тежките дипли крехката й фигура изглеждаше вдървена и скована, като тяло в ковчег. Взираше се напред под златиста мрежа, натежала от тъмноруси коси. Овалното й лице с деликатни черти и огромни очи с цвят на перуника бе тъй бледо и безжизнено, че девойката по-скоро изглеждаше като красива кукла, отколкото като жена от плът и кръв. Кадфел чу как Марк изненадано си пое дъх. Беше жалко да се видят младост и свежест тъй безмълвни и безрадостни.

Този господар също бе забелязал какво представляваше мястото и какви бяха зяпачите, наизлезли да видят как минава племенницата му. Свърна с коня си в противоположната посока, за да увеличи разстоянието до заразените, и дори обърна глава, за да не ги гледа. Възможно беше девойката да мине покрай тях, без изобщо да ги забележи — дотолкова се бе отдала на собствената си всепоглъщаща тъга. Но в този миг Бран, момченцето с искрящи очи, дотолкова се увлече в гледката, че хукна надолу по хълма, за да може да вижда по-добре. Неговият бяг я накара да трепне и да се озърне. Щом го съзря, девойката внезапно се съживи и му отправи пълен със съчувствие поглед. Съзерцаваше го със състрадание, примесено с ужас — той бе една невинна душа, по-окаяна и от самата нея. После, щом видя, че момчето е вдигнало очи към нея и се усмихва, тя отвърна на усмивката му. Продължи само миг, но колкото и кратко да беше, девойката засия с топла, лъчезарна, скръбна доброта. И преди ясното небе отново да се заоблачи, тя се наклони към седлото на вуйна си и хвърли шепа дребни монети в нозете на детето. Бран бе така очарован, че дори не можа да се спре, за да ги събере, а я последва с ококорени очи и зяпнала уста.

Никой друг от свитата не прояви щедрост — без съмнение спестиха си усилията, за да направят по-голямо впечатление при портите на манастира, където безспорно щяха да ги очакват изпълнени с надежда тълпи просяци.

Кадфел отклони поглед от детето към Лазар.

Старецът, все така неподвижен, само извърна глава, за да проследи тримата ездачи, които минаха покрай него, без да удостои с поглед следващите ги дами и слуги. Очите, които се взираха от процепа между качулката и покривалото, скриващо лицето му, проблясваха бледи, искрящи и сини като лед, докато булката не изчезна от взора им. Когато и последното товарно пони се скри зад завоя на Форгейт, той продължаваше да стои все така неподвижен, сякаш втренченият му поглед бе способен да ги съпроводи чак до стражницата, да прониже стените и да ги следи неотклонно дори между тях.

Брат Марк въздъхна с облекчение и се обърна, за да погледне учудено Кадфел:

— Значи това е тя? И възнамеряват да я омъжат за онзи човек? Че той може да й бъде дядо, при това нито грижовен, нито любящ. Как е възможно? — и той отново хвърли поглед към пътя: — Толкова крехка и млада! Видя ли лицето й? Колко беше тъжно! Омъжват я против волята й!

Кадфел не отвърна; нямаше какво да каже за успокоение или утеха. Подобни неща бяха обичайни за брак, в който бяха замесени земи, богатство и влиятелни съюзници, които трябваше да бъдат спечелени. Булките, а нерядко и младите женихи, унизително се предоставяха на разположение на своите роднини. Случваха се достатъчно прозорливи годеници, които разумно преценяваха предимствата да се венчаят за мъже, които спокойно можеха да им бъдат дядовци, щом бяха налице материални облаги. Смъртта скоро можеше да ги освободи от съпрузите им, да ги остави наследници и — с малко късмет и ум — не беше изключено да си намерят втори мъж, който да им се нрави повече. Но ако се съдеше по лицето й, Ивета де Масар виждаше по-скоро собствената си смърт, отколкото тази на годеника си.

— Дано Господ й помага! — възкликна пламенно Марк.

— Не е изключено да има такива намерения — добави брат Кадфел по-скоро на себе си, отколкото към приятеля си. — Но може би трябва да очаква и малко подкрепа от людете, за да го стори.

 

 

Във вътрешния двор на епископската къща във Форгейт слугите на Хуон де Домвил разтоварваха конете и търчаха нагоре-надолу със завивки, драперии и премени, които щяха да разкрасяват венчалната церемония и брачното ложе. Икономът на Домвил вече бе сипал вино на своя господар и на каноника[6] Юдо, негов далечен братовчед, а домакинът се беше погрижил за огъня и удобствата, които ги очакваха в най-добрата стая — широка топла роба и кожени чехли щяха да заместят скованите дрехи и неудобните ботуши, с които бяха пристигнали. Баронът се отпусна в мекото кресло, протегна масивните си нозе и отпи доволно от греяното вино. Не се вълнуваше особено, че свитата на годеницата му беше отминала „Свети Джайлс“ и скоро щеше да пристигне. Нямаше нито потребност, нито желание да си губи времето, за да посреща купената от него стока; той вече бе сигурен, че я притежава, а след венчавката щеше да я гледа до насита. Беше дошъл да сключи една невероятно изгодна сделка както за себе си, така и за вуйчото на девойката, който се явяваше неин настойник. Това, че момичето бе младо, хубаво и апетитно, представляваше приятна награда, но не беше от особено значение.

 

 

Джослин Луси обърна коня си, насочи го към един камериер, срита някаква бала от покривки и кърпи, която стоеше на пътя му, и вече завиваше обратно към портите и към пътя отвъд, когато неговият приятел Саймън Агилон, най-възрастният от тримата оръженосци в свитата на Домвил, го хвана за ръката.

— Къде си се разбързал толкова? Господарят ще се разкрещи за теб в мига, в който пресуши първата чаша, знаеш го. Твой ред е да обслужваш негово благородие!

Джослин подръпна буйните си сламени коси и се изсмя язвително:

— Какво ти благородие? Сам го видя, както и аз. Удари един окаяник, който не смее да му отвърне, и едва не го прегази за нищо. Дяволът да го вземе такова благородие! И него самия да вземе, както и жаждата му… Искам да видя как минава Ивета…

— Джос, глупако! — усмири го припряно Саймън. — Твърде много си изпускаш езика. Само смей да го ядосаш и ще те изхвърли, та да си ходиш у дома да обясняваш на баща си. А как би помогнало това на Ивета? Или на теб? — макар и на шега, той заканително поклати глава към приятеля си и продължи да го държи за ръката: — Хайде, отивай при господаря. Иначе ще ти съдере кожата!

Зает да разседлава коня си, най-младият с усмивка се обърна към тях:

— Саймън, остави го да я погледа, кой знае кога пак ще му се случи! — после дружелюбно потупа Джослин по рамото: — Върви! Аз ще те заместя, ще изпълня поръчките му. Ще му кажа, че следиш бъчвите да бъдат внимателно разтоварени. Това ще му се понрави. Иди и погледай… макар че каква полза и за двама ви…

— Наистина ли, Гай? Ще ме прикриеш ли? Толкова си добър! Аз пък ще те заместя, когато ти решиш… — и отново потегли към портите, но Саймън го прегърна през раменете и тръгна редом с него.

— Ще дойда и аз. Скоро няма да му притрябвам. Само че ме чуй, Джос, излагаш се на твърде голяма опасност. Не бива да го ядосваш. Знаеш, че може да те издигне, ако му угаждаш… А баща ти точно това иска. Трябва да си последен глупак, за да залагаш бъдещето си на карта…

Те излязоха от портите и застанаха един до друг на ъгъла при стената, опрели рамене в каменната колона и вперили поглед в пътя. И двамата бяха снажни и силни — Саймън с три години по-голям и близо с педя по-нисък от приятеля си. Навъсеният русоляв момък до него замислено прехапа устни и мрачно сведе глава:

— Бъдещето ми! Какво повече може да ми стори, освен да ме върне опозорен при баща ми, а хич и не ми пука от това, по дяволите! Има две хубави имения, които ще бъдат мои, и той не може да ми ги отнеме. Освен това има и други господари, на които мога да служа. Съдбата ми е в собствените ми ръце, мога да задържа своето…

Саймън се разсмя и както го бе прегърнал през рамо, го разтърси:

— Можеш, как не! Аз си знам как хубаво си изпатих от това.

— Има достатъчно господари, които търсят сръчни мъже, особено сега, след като императрицата се е върнала в Англия и започва сериозна битка за короната. Бих могъл да се бия. Ти също би трябвало да се замислиш, защото имаш да губиш не по-малко от мен. Може и да си син на сестра му и негов наследник, но ако… — Джослин стисна зъби. Не беше леко да го изрече, но бе твърдо решен да забие ножа дълбоко в собствената си плът и да го завърти, за да удвои болката: — … ако нещата се променят? Млада съпруга… Ами ако от този брак се сдобие със син? Тогава ти оставаш без нищо!

Саймън облегна на каменната стена къдравата си кестенява глава и високо се разсмя:

— Какво, след трийсет години брак с вуйна Изабел и Бог знае още колко похождения с най-различни жени вън от дома? И никоя уличница да не го злепостави нито веднъж? Момко, ако той има семе в себе си въпреки несекващите му апетити, аз ще изям плода сам! Наследството ми е в кърпа вързано, не ме застрашава никаква опасност. На двайсет и пет години съм, а той наближава шейсетте. Мога да чакам — той напрегнато се изправи: — Виж, идват! — но Джослин вече бе забелязал първия отблясък на цвят и движение по пътя и бе замръзнал с втренчен поглед. Шествието приближаваше бързо — Годфрид Пикар и неговата свита, нетърпеливи да се насладят на гостоприемния подслон на манастира. Саймън отхлаби ръката си, усетил, че Джослин се отдръпва.

— За Бога, приятелю, какъв смисъл има? Тя не е за теб! — ала го каза с отчаяна въздишка и Джослин дори не го чу. Кортежът пристигна и отмина. Пазачите от двете страни на Ивета се извисяваха коварни и алчни, с арогантно вирнати глави и смръщени чела, сякаш вече се бе случило нещо не по вкуса им. А помежду им седеше тя — бледно отчаяние в позлатена черупка, сляпа и глуха за всичко наоколо. Когато се приближи, нещо — на Джослин му се искаше да вярва, че това бе неговата близост — я извади от вцепенението, накара я да потръпне и да отмести невероятните си очи към мястото, където стоеше той. Дали го бе забелязала? Почувствала, помирисала, вдъхнала, доловила? Не направи грешката да се огледа или по какъвто и да е начин да промени застиналото безропотно примирение на лицето си, ала точно когато минаваше покрай него, вдигна ръка, докосна страната си, задържа я там за миг и отново я свали. — Значи — въздъхна Саймън Агилон, като прегърна своя приятел и го отведе обратно в двора — още не си се отказал, нали? За Бога, на какво се надяваш? След два дни тя ще бъде господарката Домвил!

Джослин се замисли за повдигнатата ръка. В сърцето си знаеше, че пръстите бяха докоснали устните й, а този жест надхвърляше границите на общоприетото.

Цялото крило за гости към манастира, с изключение на общите помещения, бе предоставено на сър Годфрид Пикар и неговата свита. В усамотението на собствената си стая Агнес Пикар се обърна към съпруга си с тревожно изражение:

— И все пак не ми харесва тази нейна притихналост. Не й вярвам.

Сър Годфрид отхвърли пренебрежително това опасение:

— О, твърде много се безпокоиш. Примирила се е. Вече е съвсем покорна. А и какво може да стори? На Даниъл му е заповядано да не я пуска да излиза от портите, а Уолтър държи под око входа за енориашите на църквата. Няма друг изход, освен ако не намери начин да прехвръкне над стената или да прескочи потока Меол. Няма да е зле да е под наблюдение дори тук в манастира, но не чак дотам, че да привлечем твърде много внимание. Сигурен съм обаче, че грешиш. Тази хрисима мишка няма куража да застане пред олтара и да заяви пред всички, че не желае да встъпи в брак.

— И още как! — възрази дамата мрачно. — Чувам, че този игумен Радулфъс имал собствени разбирания за правомощията си и не изпитвал особен респект към бароните, ако чувствал, че заповедите му не се изпълняват. Как бих искала да бъда убедена в нейната смиреност също като теб.

— Прекалено се тормозиш, казвам ти. Само да се озове пред олтара, ще си изрече словата, както ги е научила, и повече няма да се церемоним с нея.

Агнес прехапа устни:

— Е, може и така да е… Но въпреки това ми се иска всичко да е свършило. Ще дишам по-леко, след като предстоящите два дни отминат.

 

 

В сушилнята брат Осуин размърда нозе, скръсти грамадните си ръце и се огледа притеснено. Кадфел пристъпи в помещението с ясното съзнание, че трябва да очаква катастрофа. Момъкът обикновено не си даваше сметка какви поразии е извършил, а щом изглеждаше толкова смутен, сигурно бе сътворил голяма беля. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално. Повечето неща бяха по местата си. Мангалът гореше слабо, не се долавяше някакъв подозрителен мирис. Вината в големите стъкленици се пенеха леко както обикновено. Брат Осуин самоотвержено докладва за положението с желание да получи заслужените похвали, преди ударът да се е стоварил.

— Енфермериенът[7] донесе електуария[8] и праховете. Отнесох на приора сиропа за стомах, който ти му приготви. Таблетките, които остави да изсъхнат, трябва вече да са готови, а сушените билки за отварата, която спомена, съм стрил на ситен прах, за да са готови за утре. Но… — сега вече преминаваше към лошите новини: — Но… толкова странно… Не разбирам как може да е станало, вероятно съдът е бил счупен, въпреки че не видях никаква пукнатина по него. Линктусът[9], който остави да ври… Наблюдавах го много внимателно, сигурен съм, че го смъкнах от мангала, когато се сгъсти точно колкото трябваше, и го разбърках, както ми заръча, защото изрично ме предупреди, че трябвал спешно за стария брат Франсис, понеже гърдите му били зле… и исках да изстудя отварата по-бързо, да ти я разлея в стъкленици, та затова смъкнах гърнето от огъня и го поставих във ведрото със студената вода и…

— Гърнето се спука — завърши Кадфел примирено.

— Да… — кимна Осуин, объркан и печален, — разцепи се на две големи парчета и всичкият мед с билки се изсипа във водата. Невероятна история! Ти знаеше ли, че гърнето е спукано?

— Синко, гърнето си беше съвсем здраво, при това едно от най-хубавите, които имам, но нито то, нито което и да е друго гърне е създадено да се смъква от огъня и веднага да се топи в студена вода. Глината не обича толкова рязка промяна, от нея се свива и се спуква. И като стана дума за това, да знаеш, че и стъклениците възразяват против подобно отношение — добави припряно Кадфел. — Ако в тях се слагат топли течности, шишетата първо трябва да се затоплят. Никога не премествай бързо едно нещо от студено на топло или обратното.

— Ама почистих всичко — добави извинително Осуин, — хвърлих и гърнето. И все пак съм сигурен, че някъде е имало пукнатина… Съжалявам, че отварата отиде на вятъра. Ще се върна тук след вечеря и ще направя нова.

Пази Боже, помисли си Кадфел, но успя да се сдържи и да не го изрече на глас.

— Недей! — отсече той твърдо. — Ти трябва да присъстваш на колацията[10] и да допринасяш за единението на своя орден. Аз ще се погрижа за отварата — оттук нататък неговият запас от грънци трябваше да бъде предпазен от благородните намерения на брат Осуин. — Сега тръгвай да се приготвиш за ранната вечерня.

Ето как последното постижение на брат Осуин в сушилнята стана причина брат Кадфел да се върне там след вечеря и без да ще, да се замеси във всичко, което се случи впоследствие.

Бележки

[1] 1135–1154 г. Узурпира трона, но не успява да консолидира властта. — Бел.прев.

[2] Пристанище в Северозападна Палестина. — Бел.прев.

[3] Древен град на север от Газа. — Бел.прев.

[4] Подобно на лайка растение, използвано в билкарството. — Бел.прев.

[5] Игумен в католически манастир. — Бел.прев.

[6] Католически духовник, главен предстоятел в катедрала. — Бел.прев.

[7] Настоятел на манастирска лечебница. — Бел.прев.

[8] Лекарство, примесено със сироп. — Бел.прев.

[9] Сироп за кашлица (лат.). — Бел.прев.

[10] Назначаване на свещеник. — Бел.прев.