Труди Канаван
Върховният повелител (23)

Глава 22
Обмяна на мнения

Отвън, над стените, които обграждаха двореца, се виждаха само високите му кули.

Докато каретата на Гилдията завиваше по околовръстния път, който заобикаляше стената, Лорлън погледна навън и усети мъчително безпокойство. Бяха минали много години от последното му посещение в двореца.

Въпросите между краля и Гилдията винаги се решаваха от Върховния повелител. Макар кралят ежедневно да общуваше с двама магьосници — кралски съветници — тяхната роля бе предимно да го пазят и съветват, а не да получават или изпълняват заповеди, които засягат Гилдията. А сега, след като Акарин го нямаше, отговорностите на Върховния повелител се прехвърляха върху Разпоредителя.

„Сякаш си нямам достатъчно друга работа“ — помисли си Лорлън.

Но днес кралят беше пожелал да говори с всички Висши магове. Лорлън погледна към останалите пътници в каретата.

Лейди Винара изглеждаше спокойна, но лорд Сарин се мръщеше разтревожено. Задграничният разпоредител Кито барабанеше с пръстите на едната си ръка върху другата. Лорлън не беше сигурен дали това е признак на нервност или нетърпение. Не за пръв път съжали, че задълженията на Кито го принуждават толкова често да отсъства от Гилдията. Ако го беше опознал по-добре, щеше да отгатва настроението му по подобни дребни жестове.

Каретата забави ход и зави към портала на двореца. Двете огромни железни врати се отвориха навътре, дърпани от по двама стражници. Неколцина други стражници, които стояха от двете страни на портала, се поклониха, когато каретата на Лорлън влезе в големия вътрешен двор. Из него гордо се извисяваха статуи на предишни владетели. Каретата спря пред големите порти на двореца. Един пазач излезе напред и се поклони на Лорлън, който слезе от каретата.

Разпоредителят се обърна назад, за да види втората гилдийска карета, която ги следваше неотстъпно, след което пристъпи към посрещача. Задачата на тези хора бе да посрещат според съответния протокол всеки гост в двореца, а след това да представят доклад. В детските си години Лорлън беше очарован да научи, че с годините посрещачите бяха разработили своя собствена съкратена форма за писане, за да ускорят процеса.

Мъжът се поклони грациозно.

— Разпоредителю Лорлън. За мен е истинска чест. — Зорките му очи прескачаха от магьосник на магьосник, докато той учтиво ги поздравяваше. — Добре дошли в двореца.

— Благодаря ви — отвърна Лорлън. — Кралят ни покани на среща.

— Информираха ме за това. — В едната си ръка мъжът държеше малка дъска аз писане. Той извади лист хартия от жлеба му и надраска няколко бързи знака с писалката си. Стоящото наблизо момче притича до него, поклони се и грабна хартията.

— Вашият водач — каза посрещачът. — Той ще ви отведе при крал Мерин.

Момчето хукна към едната от огромните порти, отвори я и отстъпи встрани. Лорлън поведе останалите магьосници към огромното фоайе на двореца.

Залата наподобяваше онази в Университета и също бе изпълнена с крехки спираловидни стълбища. Но тук те бяха много повече и бяха украсени със злато и осветени от няколко висящи лампи. В средата й се намираше изкусно изработен стоящ часовник, който неуморно прищракваше и жужеше. Магьосниците последваха малкия си водач по стълбището към втория етаж.

Преминаха по доста сложен маршрут. Водачът им ги преведе през големи порти и широки коридори и зали.

След продължително изкачване по една тясна стълба, те се озоваха пред обикновена врата, охранявана от двама стражи. Момчето ги помоли да изчакат и се шмугна през вратата. Малко след това то отново се появи и обяви, че кралят ще ги приеме.

Когато Лорлън влезе в стаята, вниманието му веднага беше привлечено от високите тесни прозорци. Те осигуряваха изглед към целия град и отвъд него. Осъзна, че се намират в една от кулите на двореца. Когато погледна на север, той почти очакваше да види тъмната линия на планините, но разбира се, границата се криеше далеч отвъд хоризонта.

Кралят седеше в голямо удобно кресло в дъното на стаята. От двете му страни стояха съветниците му с бдителни и сериозни изражения на лицата. Лорд Миркен бе по-възрастният от двамата. Лорд Ролдън беше почти връстник на краля и доколкото Лорлън знаеше, бе считан повече за приятел, отколкото за защитник.

— Ваше величество — каза Лорлън. Той се отпусна на едно коляно и чу шумоленето на мантии зад гърба си, когато Висшите магове направиха същото.

— Разпоредителю Лорлън — отвърна кралят, — и Висши магове на Гилдията. Станете.

Лорлън и останалите се изправиха.

— Бих желал да обсъдя с вас и вашите колеги твърденията на бившия Върховен повелител — продължи кралят. Той огледа лицата на присъстващите магьосници и се намръщи. — Къде е лорд Болкан?

— Повелителят на воините е в Северната крепост, ваше величество — обясни Лорлън, — заедно с магьосниците, които съпровождат Акарин до границата.

— Кога ще се върне?

— Той възнамерява да остане там в случай че Акарин се опита да се върне или ако разказът му се окаже истина и онези ичани се опитат да влязат в Киралия.

Кралят се намръщи още повече.

— Той ми трябва тук, за да мога да се консултирам с него. — Монархът се поколеба. — Моите съветници ми съобщиха, че сте забранили всички мисловни контакти. Защо?

— Снощи чух мисловния глас на непознат за мен магьосник. — Когато си спомни за това, Лорлън усети как кожата му настръхва. — Той като че ли подслушваше разговора, който водех с помощника ми.

Кралят присви очи.

— Какво каза този непознат?

— Аз благодарих на лорд Оусън за това, че ме уведоми за преминаването на Акарин и Сония в Сачака. Непознатият повтори благодарностите.

— Само това ли каза?

— Да.

— Но няма как да знаете, че е бил ичани. — Кралят забарабани с пръсти по облегалката на креслото си. — Обаче ако ичаните наистина съществуват и подслушват разговорите ви, то през последните дни може да са научили доста неща.

— За нещастие, да.

— И ако аз заповядам на лорд Болкан да се върне, те ще научат за това. Воините му ще могат ли да защитават крепостта в негово отсъствие?

— Не знам. Бих могъл да го попитам, но ако отговорът му е не и той тръгне за насам, всички, които подслушват, ще знаят, че крепостта е уязвима.

Кралят кимна.

— Разбирам. Говорете с него. Ако смята, че не трябва да я напуска, нека остане.

Лорлън изпрати мисловно повикване до Болкан. Воинът веднага отговори.

— Лорлън?

— Ако се върнеш в Имардин, хората ти ще могат ли да защитят крепостта?

— Да. Обучих лорд Макин как да организира действията им срещу черните магьосници.

— Добре. Върни се веднага. Кралят има нужда от съвета ти.

— Потеглям след един час.

Лорлън кимна и погледна краля.

— Лорд Болкан е уверен, че ще успеят да защитят крепостта. Той ще се върне до два-три дни.

Кралят кимна, удовлетворен.

— А сега ми разкажете за вашите разследвания.

Лорлън хвана ръцете си зад гърба.

— През последните няколко дни намерихме няколко търговци, които са посещавали Сачака в миналото и един от тях наистина си спомни думата „ичани“. Той каза, че означавала „бандит“ или „обирджия“. Търговците и товарът им често изчезвали в пустошта. Смятало се, че са се изгубили по пътя. Това е всичко, което знаем. Ще изпратим няколко магьосници в Сачака, за да съберем повече информация. Те ще тръгнат до няколко дни.

— И какви отбранителни приготовления сте започнали в случай че историята на Акарин се потвърди?

Лорлън се извърна и погледна към останалите магьосници.

— Ако онова, което той ни каза, е вярно и тези ичани са стотици пъти по-силни от гилдийските магьосници, не знам дали има нещо, което бихме могли да направим. Ние сме около триста души, ако включим и магьосниците, които живеят в другите страни. Според Акарин има от десет до двайсет ичани. Дори да са само десет, ние ще трябва да увеличим броя си трикратно, за да успеем да се изправим срещу подобна сила. Въпреки че има магически потенциал и сред нисшите съсловия, аз се съмнявам, че ще успеем да съберем седемстотин нови магьосници — и със сигурност не бихме могли да ги обучим за толкова кратко време.

Кралят леко пребледня.

— Няма ли друг начин?

Лорлън се поколеба.

— Има, но той също е опасен.

Кралят му махна с ръка да продължи. Лорлън се обърна към лорд Сарин.

— Повелителят на алхимиците прегледа книгите на Акарин. Онова, което научи от тях е едновременно смущаващо и поучително.

— Как така, лорд Сарин?

Възрастният магьосник пристъпи напред.

— Те разкриват, че черната магия е била забранена от Гилдията едва преди пет века. Преди това се е използвала широко и е била известна като „висша магия“. След като са я забранили, всички архиви са били пренаписани или унищожени, за да се елиминират всякакви отпратки към нея. Книгите, които бяха притежание на Акарин, са били заровени под Университета като предпазна мярка, в случай че Киралия отново се изправи срещу някой могъщ враг.

— Значи вашите предшественици са възнамерявали отново да обучат Гилдията на черна магия, ако се окажат изправени пред голяма заплаха?

— Така изглежда.

Кралят се замисли. Лорлън със задоволство отбеляза предпазливостта и страха, които личаха по лицето на монарха. Никой владетел не би харесал идеята да даде на магьосниците потенциално безгранични сили.

— Колко време ще отнеме?

Сарин разпери ръце.

— Не знам. Повече от един ден. Според мен Сония я е научила за една седмица, но под ръководството на Акарин. Обучението само от книгите може да се окаже по-трудно. — Той се поколеба. — Не бих препоръчал вземането на такива крайни мерки, освен ако не се окаже, че няма друг начин.

— Защо не? — попита кралят, макар да не изглеждаше изненадан.

— Може да се спасим с цената на опустошителното въздействие на черната магия върху собствените ни хора.

Кралят кимна.

— Но по всичко личи, че черната магия не е покварила Акарин. Ако е възнамерявал да подчини Гилдията и мен самия, той би могъл да го направи по всяко време през последните осем години.

— Така е — съгласи се Лорлън. — Акарин беше най-добрият ми приятел от първия ден, когато се запознахме като ученици, и аз никога не съм го смятал за безчестен. Амбициозен, да, но не и безнравствен или безмилостен. — Той поклати глава. — Но Гилдията е доста голяма и не мога да гарантирам, че всички магьосници ще проявят сдържаност, ако получат достъп до безгранична енергия.

Кралят кимна.

— Тогава може би трябва да обучим само няколко, на които може да се вярва… но само ако ситуацията стане безнадеждна, както казвате вие. Важното в случая са доказателствата. Трябва да установите дали историята на Акарин е вярна. — Той погледна към Лорлън. — Има ли нещо друго, което трябва да знам?

Лорлън огледа останалите и поклати глава.

— Ще ми се да имахме повече успокоителни или насърчителни новини, Ваше величество, но нямаме.

— Тогава сте свободни. Останете още малко, Разпоредителю. Бих искал да ви поразпитам още малко за Акарин и ученичката му.

Лорлън отстъпи встрани и кимна на останалите. Те коленичиха набързо и излязоха от стаята. По знак на краля съветниците му тихо се оттеглиха към креслата до вратата. Той се изправи и се приближи до северния прозорец.

Лорлън го последва на почтително разстояние. Монархът се облегна на перваза и въздъхна.

— Винаги съм смятал Акарин за почтен — промърмори той. — За пръв път да изпитам съмнения във верността му, и се оказа, че греша.

— Аз също, Ваше величество — отвърна Лорлън. — Ако той казва истината, значи сме изпратили най-добрия си съюзник в ръцете на врага.

Кралят кимна.

— Да, но въпреки това трябваше да го направим. Надявам се, че той ще оцелее, Разпоредителю, и то не само защото може да имаме нужда от него. Аз също го ценя като добър приятел.

 

 

Първото нещо, което Сония почувства, когато се събуди, беше болка. Тя беше най-силна в краката и ръцете й, но раменете и гърбът също бяха натъртени и отекли.

Тя се концентрира върху болката и осъзна, че мускулите я боляха, защото не бяха свикнали на физическо натоварване, а тялото й се беше схванало от съня върху коравия под. Сония извлече малко енергия и се самоизцели. Когато болката изчезна, тя усети глад. Зачуди се кога за последно беше яла и в съзнанието й нахлуха спомените от предишната нощ.

„Последното, което помня, е, че бях в пещерата с Акарин“.

Тя леко отвори очи. Над нея се издигаха две каменни стени, които се срещаха в горната си част. Пещерата. Без да отваря широко очи, тя погледна към изхода. Акарин седеше на няколко крачки от нея. Докато го наблюдаваше, той я погледна и устните му се изкривиха в онази крива полуусмивка, която познаваше толкова добре.

„Той ми се усмихва“.

Сония не знаеше дали той е разбрал, че се е събудила, и не искаше усмивката му да изчезне, затова продължи да лежи неподвижно. Той я погледа още малко, после извърна глава и усмивката беше заменена от угрижено смръщване.

Тя отново затвори очи. Трябваше да стане, но не искаше да помръдне. Направеше ли го, денят щеше да започне и щеше да има още ходене и катерене, и бягане от ичаните. И Акарин отново щеше да стане неприветлив.

Тя отвори очи и отново го погледна. Кожата на лицето му изглеждаше опъната, с тъмни петна под очите. Наболата му брада подчертаваше скулите и изсечената му челюст. Той изглеждаше слаб и уморен. Беше ли спал изобщо? Или цяла нощ бе останал да я пази?

Той улови погледа й и на лицето му се изписа неодобрително изражение.

— Така. Най-после се събуди. — Той се изправи. — Ставай. Трябва да се отдалечим колкото се може повече от Прохода.

„Добро утро и на теб“ — помисли си Сония. Тя се претърколи по корем и се изправи, олюлявайки се.

— Кое време е?

— Почти привечер.

Беше спала цял ден. Сония отново се взря в сенките под очите му.

— Спал ли си?

— Пазих.

— Трябва да пазим на смени.

Той не отвърна нищо. Тя се приближи до изхода на пещерата.

При вида на стръмната клисура й се зави свят. Той постави ръка на рамото й и тя почувства вибрацията на магията под краката си.

— Позволи ми аз да го направя — предложи тя.

Той не й обърна внимание. Магията му повдигна и двамата над пода на пещерата. Докато се издигаха нагоре, тя не сваляше очи от лицето му, забелязвайки напрежението му. Реши, че следващата нощ ще настоява да застане първа на пост. Очевидно не можеше да разчита, че той ще я събуди, за да може да поспи.

Когато двамата се спуснаха върху скалата, Акарин свали ръка от рамото й. Той започна да проучва терена и тя тръгна след него. Реши, че той търси следи от преминаването на магьосника-ичани, затова поизостана назад. След като се изкачи на няколкостотин крачки, той се спря, върна се обратно, подмина я и продължи в обратната посока.

Тя се обърна след него, вдигна глава и дъхът й секна от изумление. Пред нея се простираше пустошта.

Въпреки привечерната приглушена светлина, цветовете на земята продължаваха да са все така ярки. Тъмната почва с ръждивочервен цвят покриваше подножието на планината, но на местата, където реките бяха отмили пръстта, можеха да се видят черни и бледожълти ивици. Вгледаше ли се по-внимателно, тя можеше да види туфички трева и пръснатите тук и там малки групи превити от непрекъснатия вятър дървета.

И въпреки това този неприветлив пейзаж криеше в себе си някаква сурова красота. Цветовете бяха толкова наситени и странни. Дори небето бе различно синьо.

— Така си и знаех. Той е продължил на юг, вместо да се спусне към пустошта.

Тя примигна изненадано и видя, че Акарин отново се приближава към нея. Той я подмина и пак започна да се изкачва нагоре по склона. Тя въздъхна и забърза след него.

Последва изморително изкачване. Акарин като че ли нямаше желание да левитира и предпочиташе да се катери по стръмните скални стъпала. Той не спираше за почивка и когато последните слънчеви лъчи се скриха зад планинския връх, тя отново се почувства изтощена и всичко я болеше.

Скоро започна да копнее да поспрат за малко. Или просто да не изостава от широките му крачки. Може би ако го въвлечеше в разговор, той щеше поне за кратко за забави ход.

— Къде отиваме?

Акарин се поколеба, но не спря, нито се обърна.

— По-далеч от Прохода.

— А след това?

— Някъде, където ще сме в безопасност.

— Имаш ли някое определено място предвид?

— По-далеч от Сачака и Обединените земи.

Сония спря и заби поглед в гърба му. По-далеч от Сачака и Киралия? Нямаше ли намерение да стои наблизо, за да може да помогне на Гилдията, когато ичаните нападнеха? Не можеше просто така да изостави Киралия!

Но в думите му имаше здрав разум. Къде другаде биха могли да отидат? Не бяха достатъчно силни, за да се сражават с ичаните. И Гилдията не беше. А и тя така или иначе нямаше да приеме помощта им. Имаше ли смисъл да остават?

И въпреки това тя не можеше да повярва, че той се е предал толкова лесно. Тя нямаше да го направи. Щеше да се бори, дори това да означаваше, че най-вероятно ще загуби.

Но ако това означаваше също и да изостави Акарин…

Той се обърна към нея.

— Всъщност аз възнамерявам да открия групата на Карико и да го пошпионирам малко — каза той. — И когато ги намеря, ще изпратя на Гилдията образи от онова, което виждам.

Сония примигна и поклати глава. Значи я беше проверявал. Тази мисъл й донесе едновременно облекчение и гняв. След това обмисли думите му и почувства как кръвта й се смръзва.

— Ичаните ще те чуят. Ще разберат, че ги наблюдаваш — каза тя.

— Те ще…

Той се спря и се обърна към нея.

— Защо дойде, Сония?

Тя го погледна. Очите й проблеснаха опасно. От думите му я заболя, но веднага след това почувства нарастващ гняв.

— Ти имаш повече нужда от мен, отколкото Гилдията — каза тя.

Очите му се присвиха.

— Нуждая се от теб? Не ми трябва да пазя и една необучена, непокорна ученичка.

Непокорна. Ето защо е толкова ядосан. Сония се изпъна.

— Ако наистина смяташ да следваш този недообмислен план, за който спомена, със сигурност ще имаш нужда от мен — сопна му се тя.

Погледът му проблесна, но изражението му не омекна.

— Недообмислен или не, защо изобщо да те включвам в плановете ми, когато ти така или иначе нямаш желание да ги следваш?

Тя издържа погледа му.

— Нямам желание да следвам само планове, които ще доведат до смъртта ти.

Акарин примигна и се втренчи напрегнато в нея. Тя упорито издържа погледа му. После той рязко се обърна и продължи да се изкачва.

— Присъствието ти само усложнява нещата. Не мога да следвам стария си план. Трябва да премисля какво да правя… какво да правим от сега нататък.

Сония го последва забързано.

— Нали не смяташ наистина да шпионираш ичаните и после да разкажеш какво си видял на Гилдията?

— И да, и не.

— Ако те чуят, ще успеят да разберат къде се криеш.

— Разбира се — отвърна той.

И когато го заловяха, те със сигурност нямаше да го поробят. Щяха да го убият. Изведнъж Сония разбра какво възнамерява той да покаже на Гилдията. Полазиха я ледени тръпки.

— Предполагам, че ако им покажеш точно това, Гилдията наистина ще повярва в съществуването на ичаните.

Акарин се спря.

— Нали нямаш предвид, че възнамерявам да се жертвам? — рече вдървено той. — Ичаните няма да разберат, ако общувам чрез Лорлън.

Пръстенът на Лорлън. Лицето й пламна.

— Разбирам — отвърна тя.

„Каква съм глупачка — помисли си тя. — Е, поне успях да се покажа като такава. Може би ще е по-добре да си държа устата затворена“.

Но докато продължаваха да се изкачват нагоре, тя обмисли плана му.

Нямаше причина да не се опитат да го осъществят. Тя погледна гърба му и се зачуди дали да не подхване отново темата, но реши да изчака. Когато спряха за почивка, тя щеше да го попита дали все още може да бъде изпълнен.

Точно когато тъмнината започна сериозно да им пречи, те стигнаха до подножието на една стръмна скала. Акарин спря и се обърна, за да огледа земята под нея.

После се обърна, седна на земята и се облегна на скалата. Сония се настани до него и усети слабата миризма на потта му. Изведнъж остро усети близостта на тялото му и мълчанието, което ги беше обгърнало. Сега беше моментът да го попита за шпионирането на ичаните, но не можеше да се накара да отвори уста.

„Какво ми става?“ — помисли си тя.

„Любов“ — отвърна някакъв глас в главата й.

„Не. Стига глупости — отговори тя. — Не съм влюбена. И той със сигурност не е. Аз съм неподготвена, непокорна ученичка. Колкото по-бързо успея да прогоня тези глупави идеи от главата си, толкова по-добре“.

— Имаме си компания.

Акарин вдигна ръка и посочи с пръст. Сония се взря и установи, че оглежда терена, по който бе пътувала предишната вечер. Една тъмна фигура се откъсна от сянката на един голям камък. Трудно можеше да се прецени колко далеч е от тях. В града не й се беше налагало да преценява подобни разстояния.

Сянката бе странна и определено не беше човешка.

— Това е животно — каза Сония.

— Да — отвърна Акарин. — Ийл. Това е по-дребна, опитомена разновидност на лимека. Ичаните ги обучават да проследяват и ловуват. Виж, собственикът му не е далеч.

Луната озари една фигура, която се появи след лимека.

— Още един ичани?

— Сигурно.

Тя усети как сърцето й бие силно, но не заради разни глупави любовни чувства. Един ичани отпред, един отзад.

— Ще успеят ли да ни проследят?

— Ако ийлът й надуши следата ни.

Нейният? Сония се взря във фигурата. В нея наистина се забелязваше нещо женствено. Девойката се обърна към Акарин. Той се мръщеше.

— Какво има?

Той погледна нагоре към скалата.

— Не ми се иска да хабя сила за левитиране, но там горе ще бъдем на по-безопасно място. После трябва да намерим някоя пукнатина или дупка, в която да се скрием.

— А след това?

— Ще потърсим храна и вода.

— Там горе? — попита скептично тя.

— Може и да изглежда пусто, но ако знаеш къде да търсиш, живот винаги може да се намери. А колкото по на юг отиваме, толкова по-лесно ще го намираме.

— Значи тръгваме на юг?

— Да. На юг.

Той се изправи и й подаде ръка. Тя я пое и му позволи да я издърпа на крака. Когато се обърна, пръстите му се изплъзнаха от ръката й, оставяйки кожата й настръхнала на мястото, където я беше докосвал. Сония погледна дланта си и въздъхна.

Никак нямаше да е лесно да прогони тези глупави идеи от главата си.

 

 

Денил въздъхна с облекчение, когато вратата на стаята му се затвори. Той седна в едно от креслата в гостната и намали яркостта на светлинното си кълбо.

Най-после беше сам. Но въпреки това установи, че не се чувства по-добре. Закрачи неспокойно из стаята, оглеждайки мебелировката и поставените в рамки карти и планове, които години наред бе събирал и бе окачил по стените.

„Тайенд ми липсва — помисли си той. — Липсват ми споделената бутилка вино и продължаващите с часове разговори. Липсва ми съвместната работа по проучването ни. Липсва ми… всичко“.

Той копнееше да разкаже на Тайенд историята на Акарин. Ученият щеше да я проучи подробно и да намери скрити противоречия и значения. Щеше да открие скрити възможности, на които другите не бяха обърнали внимание.

Но Денил бе доволен, че ученият не е тук. Ако историята на Акарин се окажеше вярна, Денил би предпочел Тайенд да се намира колкото се може по-далеч от Гилдията.

Той си припомни всичко, което бе научил за черната магия по време на подготовката си за посланик и какво бе прочел в книгата на дема. Използвайки я, един магьосник би могъл да черпи магическа сила от останалите. Човек, надарен с магически талант, разполагаше с повече сила от останалите — но това не означаваше, че магьосникът е по-добра цел. Веднъж победеният магьосник нямаше да разполага с много сила за отнемане. Много по-атрактивна мишена представляваше човек, който имаше магически талант, но не беше обучен да го използва.

Точно като Тайенд.

Денил въздъхна. Чувстваше се като разкъсван на две. Макар да копнееше да се върне в Елийн и да се погрижи Тайенд да е в безопасност, той не искаше и да изостави Киралия и Гилдията.

Сети се за Ротан и се усмихна мрачно. „Някога и аз щях да се присъединя към групичката шпиони. Сега се колебая, защото знам как бих се почувствал, ако Тайенд поеме на някаква опасна мисия. Не бих му причинил това, освен ако не е единственият изход“.

Денил седна пред бюрото си и извади лист хартия, мастило и писец. Поколеба се за миг, обмисляйки какво рискува, като се доверява на хартията.

До Тайенд Тремелин

Както сигурно сте чул, Гилдията е разтърсвана от катаклизми. С пристигането си узнах, че Върховният повелител е задържан за практикуване на черна магия. Сигурно разбирате какво влияние ще окаже това на работата ни, но въпреки че създаде някои проблеми, досега никой от тях не се е оказал фатален.

Той продължи с историята на Акарин, а после обясни, че не може да се върне в Елийн, докато не се убеди, че Гилдията е в безопасност.

Ще бъда изненадан и доста раздразнен, ако се окаже, че няма да мога да се върна пред следващите няколко месеца. Макар че се радвам, че отново мога да разговарям с Ротан, имам усещането, че мястото ми не е тук. Чувствам се по-скоро като посетител, който очаква възможността да се прибере у дома. Когато всичко се оправи, ще попитам Лорлън дали мога да остана за постоянно на поста Посланик на Гилдията в Елийн.

Ваш приятел, Посланик Денил.

Той се облегна назад и внимателно прочете писмото. То бе по официално, отколкото му се искаше, но Денил нямаше никакво намерение да разкрива нещо по-лично. Щом в Обединените земи имаше хора като Фаранд, чиято задача беше да подслушват мисловните разговори на магьосниците, навярно имаше и хора, които прихващаха и четяха чуждата поща.

Той се изправи и се протегна. Сигурно щяха да минат месеци, преди да напусне Киралия. Ако твърденията на Акарин се окажеха верни, Гилдията щеше да събере колкото се може повече магьосници в Киралия. Денил щеше да остане тук за доста дълго време.

„Ако Акарин казва истината — помисли си той и потрепери, — може никога повече да не се върна в Елийн“.