Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Silverkata (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дафни дю Морие

Заглавие: Куклата

Преводач: Надежда Розова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: сборник разкази

Националност: английска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Излязла от печат: 20.01.2012

Редактор: Гергана Рачева

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Александра Худякова

ISBN: 978-954-2958-16-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7985


Стоеше облегнат на полицата на камината и нервно подрънкваше с дребните монети в джобовете си. Допускаше, че ще има поредната сцена. Толкова неразумно беше раздразнението й, когато той излизаше сам. Явно тя не схващаше, че понякога той има нужда просто да се измъкне — без конкретна причина, а заради усещането за свобода. Обичаше да затръшне вратата зад гърба си и да се запъти по улицата към спирката на автобуса, размахвайки бастунчето си. Имаше нещо в усещането, че е сам, което не можеше да обясни на никого, дори на нея. Сладостното усещане за пълна безотговорност, за пълна себичност. Фактът, че не се налага да си гледа часовника и да си напомня: „Обещах да се върна в четири“, а в четири да прави нещо съвсем различно, за което тя не подозира. Дори да е съвсем дребничко. Дори да се вози в такси, което тя не е виждала; да се облегне назад и да си пуши цигара, без да усеща присъствието й до себе си. Вечер щеше да се връща у дома и да й разказва, двамата щяха да седят пред огъня и да се смеят, но поне следобедът щеше да си е негов — не техен, а само негов.

Тя обаче точно това мразеше, искаше да участва във всичко. Не можеше да си представи да прави неща без него. Освен това по някакъв обезпокоителен начин умееше да чете мислите му. Ако той си мислеше нещо, лишено от всякаква връзка с нея, тя веднага разбираше. И мислено го преувеличаваше. Тутакси решаваше, че му е омръзнала, че той вече не я харесва. Разбира се, не беше така, изобщо не беше така. Той, естествено, я обичаше повече от всеки друг на света, всъщност за него буквално не съществуваше друг, освен нея. Защо тя не го разбираше, защо не му беше признателна? Защо трябваше да го приковава към себе си, към съзнанието си, към тялото си, към душата си и да не допуска дори частица от него да се отклони поне мъничко? Би трябвало да е наясно, че той никога не би се отдалечил, никога не би се скрил от погледа й — метафорично казано, а само би се покатерил до върха на възвишението, за да погледне какво има отвъд. Не, дори това беше принуден да споделя с нея.

— Не разбираш ли — обясняваше му тя, — че когато видя нещо или направя нещо, не ми е приятно да го тая в себе си? Искам да ти дам всичко. Ако съм сама и видя картина, която ми хареса, или прочета нещо в книга, си казвам: тези неща нямат смисъл, ако не ги знае и той. Ти дотолкова си неотделима част от мен, че остана ли сама, се чувствам онемяла, лишена от реч, лишена от очи. Дърво с окастрени клони, човек без ръце. Животът е безполезен, ако не споделям всичко с теб — красота, грозота, болка. Не бива да има сенки помежду ни, никакви тъмни кътчета в сърцата ни.

Интересно! Да, разбираше какво се опитва да му обясни тя, но той самият не се чувстваше така. Разминаваха се. Бяха като две звезди във вселената: тя се намираше много по-нависоко и светеше с постоянна светлина, обаче той примигваше, блещукаше несигурно, все избързваше и накрая падаше на земята, оставяйки мимолетна диря на небето.

Рязко се извърна към нея.

— Мисля, че в крайна сметка ще е най-добре да изляза и днес да обядвам в града. Обещах на онзи човек да се видим отново, преди да си замине, и не искам да го засегна. Ще се прибера рано, разбира се. — Усмихна се прекалено искрено.

Тя вдигна поглед от писмото, което четеше.

— Мислех, че при последната си среща сте уговорили всичко.

— Да, в общи линии. Но смятам, че трябва да се срещна с него пак, само още веднъж. А днес е подходящо, не мислиш ли? Нищо не сме планирали, понеже ти си заета. — Говореше непринудено, прямо, сякаш и дума не можеше да става тя да има нещо против.

Обаче не успя да я заблуди нито за миг. Защо никога не беше откровен с нея? Защо не признаеше, че вече не му е достатъчно да са заедно, а иска да излиза и да си търси други развлечения? Нараняваше я потайността му, нежеланието му да й каже истината. Като ранено животно тя показа ноктите си, за да се предпази.

— Познаваш го само от три седмици, а компанията му ти е толкова приятна, така ли? — твърдо и металически прозвуча гласът й.

Той познаваше този тон.

— Скъпа, не ставай смешна. Знаеш, че пет пари не давам дали ще се срещна с този тип, или няма.

— Тогава защо отиваш?

Срещу това нямаше аргумент. Той се прозя стеснително и избегна погледа й.

Тя чакаше мълчаливо. Той избухна престорено:

— Казах ти, че не искам да го засегна. Малко е глупаво да водим същия спор всеки път, когато излизам. Мили боже, става дума за няколко часа! Ако зависи от теб, ще ме оставиш без нито един приятел. Ще ревнуваш дори ако заговоря някое куче.

Да ревнува ли? Тя се засмя презрително. Отново не я беше разбрал. Как би могла да ревнува от познатите му? Щеше да е различно, ако срещу нея имаше достоен съперник. Обаче да я зарязва така себично и безгрижно заради първия срещнат, заради някакъв тип, когото може никога повече да не види! Мразеше слабоволието, с което той снемаше отговорността от плещите си.

— Ами добре — сви рамене тя, — след като толкова се измъчваш, да не би да засегнеш почти непознат човек. Радвам се, че ме осведоми. Ще го запомня за в бъдеще. Сигурно си забравил, че миналия понеделник обеща повече да не се случват такива неща. Вече знам, че не мога да разчитам на теб. Каква глупачка съм! Е, няма ли да тръгваш?

Очите й бяха студени. Беше се обвила с броня.

Обърна й гръб и се загледа през прозореца.

— Очарователна сценка без никакво основание — засмя се той небрежно. — Удоволствие е да се живее така, нали? Обстановката у дома е толкова приятна. Не минава нито ден, без да спорим за нещо, нали? — Той се залюля напред-назад на пети, подсвирквайки си някаква мелодия. Знаеше, че всяка дума я прорязва като нож. Доволен беше. Искаше да я нарани. Пет пари не даваше.

Тя седеше напълно неподвижна и се преструваше, че прави някакви сметки на лист хартия. Спокойно, безстрастно се запита защо го обича. Той имаше жесток и себичен нрав, вземаше всичко от нея, а не й даваше нищо в замяна. Само да можеше да проумее, че дори най-незначителното признание от негова страна, най-дребничкият признак, че е готов да се откаже от нещо маловажно заради нея, ще стопли сърцето й! Той не правеше нищичко. Тя усещаше как се отдалечава от него като самотна фигурка във въображаем влак. Сивкава сянка в населен със сенки свят. Нямаше на кого дори да махне за сбогом.

Той я наблюдаваше с ъгълчето на окото си. Защо винаги парадира със страданието си? Не открито, не с нещо, което би могъл да улови и да запрати обратно в лицето й, а тихомълком, с примирението на мъченица. Сълза се стече по бузата й и тупна върху попивателната. О, по дяволите, нямаше да търпи това! Беше адски себично от нейна страна да съсипва деня му.

— Виж — поде той, все едно нищо не се е случило, — вече е твърде късно да отлагам всичко. Естествено, щях да го направя, ако беше казала по-рано. Обещавам да не се бавя. Ще се върна в ранния следобед.

Разбира се, това беше компромис. Той правеше всичко по силите си да се държи мило с нея. Искаше да види как ще го приеме тя.

— Да не си забравиш палтото, излязъл е студен източен вятър — напомни му тя и продължи да пише.

Той се поколеба за момент, чудейки се как да постъпи. Това означаваше ли, че всичко е наред? Не, познаваше я прекалено добре. Тя щеше да се пържи в ада, докато той не се върне. Щеше да си представя какви ли не нещастия. Мислено щеше да превърта отново и отново сегашната сцена и да й придава несъществуващо значение. Защо не отложеше този глупав обяд и не останеше при нея? Вече изобщо не му се излизаше. Всъщност поначало не му се ходеше никъде.

Още една сълза тупна върху попивателната.

— Дали в крайна сметка да не ходя? — несигурно подметна той, преструвайки се, че не е забелязал сълзата.

Тя направи нетърпелив жест. Да не си въобразяваше, че толкова лесно ще я спечели? Той просто се опитваше да се предпази. Стараеше се да й се реваншира, да се целунат и да се сдобрят като деца, а после да забравят случилото се, докато не се повтори за пореден път. Наистина ли искаше да остане при нея? Даде му още една възможност:

— Направи както смяташ, че е най-добре. Не оставай, ако не искаш. — Тонът й беше хладен, безразличен.

По дяволите, можеше да покаже поне някакви чувства! Беше й предложил да не излиза, а тя да реагира така. Не, нямаше причина постоянно да й отстъпва. Няма да си вземе палтото, та като се разболее от пневмония, да види тя! Представи си как лежи проснат на леглото, кашля и диша тежко. Тя се привежда над него с мъчителен страх в очите. Бори се за живота му, но губи борбата. Твърде късно е. Виждаше я как сади теменужки на гроба му, самотна фигура със сива наметка. Каква ужасна трагедия! Бучка заседна в гърлото му. Мисълта за смъртта дълбоко го разчувства. Трябваше да напише стихотворение.

Скрита зад пердетата, тя го проследи с поглед до края на улицата. Беше сигурна, че вече я е забравил. Престана да се интересува какво прави той. Всичко приключи. Звънна със звънчето и започна да се кара на прислужницата без никаква причина.

Обядът му беше неприятен, а човекът беше досадник — дори не го слушаше какво говори. Пък и му беше зле. Вероятно желанието му щеше да се сбъдне и той наистина да се разболее от пневмония. Какъв безбожен глупак беше, че дойде. Беше напълно безсмислено. Сигурно беше объркал целия си живот заради това. А през цялото време другият тип дърдореше за най-различни глупави хора, които нашият герой не искаше никога повече да вижда. В бъдеще щеше да изхвърли всички останали от живота си, единствено тя имаше значение. Двамата щяха да напуснат тази противна държава и да заминат да живеят в чужбина. Може би когато се прибереше у дома, щеше да установи, че тя го е напуснала. На бюрото щеше да го очаква бележка. И какво ще прави? Не можеше да живее без нея. Щеше да се самоубие, щеше да се хвърли в реката. Тя несъмнено го обича твърде силно, щом се държи така. Представяше си къщата празна и притихнала, роклите изчезнали от гардеробите, бюрото голо. Няма я, заминала е, без да остави адрес. Не, тя не би го направила, не е възможно. Беше жестоко, щеше да го съсипе. Какво дърдореше този идиот, за бога?

— Заявих й направо, че няма да търпя това. Първо, нямам толкова пари, а и трябва да мисля за репутацията си. Как мислите, прав ли съм?

— О, съвсем… абсолютно. — Не беше чул нито дума. Какво изобщо му пукаше за дяволската репутация на този тип!

— Знаете ли, трябва да тръгвам, имам уговорка с издателя си — излъга той.

Някак успя да се измъкне. Какво значение има, че се е държал грубо? Този тип и бездруго бе съсипал живота му. Скочи в едно такси и кресна:

— Карай като вятър!

Не, по-добре да спре — внезапно го обзе желание да й купи нещо. Най-безценния накит, най-великолепната кожа, каквото и да било. Искаше му се да изсипе даровете си в нозете й. Може би нямаше да има време за това. В крайна сметка щеше да се наложи просто да купи цветя. От месеци не й беше поднасял цветя. Колко неприятно от негова страна! Избра една азалия — огромна и с розови накъдрени пъпки.

— Ще трае около месец и повече, ако се полива редовно — увери го жената.

— Наистина ли? — Развълнуван излезе от магазина, стиснал саксията в ръце. Тя щеше да остане доволна. Цял месец! Добра покупка за тази цена. Пъпките бяха дребнички, но с всеки изминал ден щяха да се отварят по малко, да растат и растението да се превърне в малък храст. „Символът на любовта ми“, сантиментално си каза той.

 

Ами ако тя си беше тръгнала, ако се беше самоубила? Той щеше да обезумее, щеше да поръси тялото й с цветните листенца на азалията, надавайки отчаян и див вик. Доста ефектно изпълнение за последното действие, не е зле да го запомни. Не, божичко, нямаше да напише нито ред повече, щеше да й посвети целия си живот, само на нея. О, как страдаше той! Как да й обясни какво преживява! Сърцето му щеше да се пръсне — на никой друг не се беше случвало подобно нещо. С какво беше заслужил такова страдание? Сигурен беше, че ще завари пред къщата линейка, че ще изнасят бездиханното й тяло на носилка. Представи си как изхвърча от таксито и обсипва бледата й мъртва ръка с целувки. „Любима моя, любима моя!“ Не, улицата беше празна. Къщата му се стори непроменена. Плати на таксито и отвори входната врата — тихо, като крадец. Дебнешком се качи на горния етаж и се ослуша пред вратата. Чу я да се движи вътре. Слава богу! Значи нищо не се беше случило. Идеше му да се разкрещи от радост. Отвори рязко вратата с нелепа усмивка на лицето.

Горкичката, цял ден ли беше писала писма? Лицето й беше бледо и изопнато. Защо изглеждаше толкова нещастна, за бога? Не се ли радваше, че се е върнал?

— Виж — заекна глуповато той, — донесох ти азалия.

Тя не се усмихна, почти не погледна цветето.

— Благодаря — отвърна глухо.

Колко предсказуемо от негова страна, колко безчувствено и безсмислено. Никога ли нямаше да я разбере? Да не си въобразява, че може да излезе и да се забавлява, след като е разбил сърцето й, а после да се прибере и да поднесе това цвете като предложение за примирие? Представяше си какво си е помислил. „А, трябва само да й купя цвете и да я целуна и тя ще забрави случилото се сутринта.“

Само да беше толкова лесно! Отношението му я нараняваше, причиняваше й неизмеримо страдание. Той беше безсърдечен, напълно лишен от деликатност.

— Харесва ли ти? — попита той като разглезено дете.

Защо й беше купил проклетото нещо? Страданието му по време на обяда, мъчителното му нетърпение в таксито не означаваха нищо за нея. Пълен провал.

Азалията изглеждаше глупаво и претенциозно в голямата си саксия. В магазина му се бе сторила съвсем различна. Сега му се присмиваше, цветът беше просташки, твърде наситенорозов. Изобщо, противно цвете. Дори не ухаеше. Щеше му да го стъпче на земята.

— За в бъдеще ще ти стане навик да ми носиш по един спомен за всеки път, когато ме нараниш, така ли? — попита тя.

Ненавиждаше се, мразеше се заради тези думи, страшно й се искаше да беше изрекла нещо друго. Обстановката беше ужасна. Не можеха ли пак да станат, каквито си бяха преди? От него се очакваше само да направи първата крачка. Обаче думите й го жегнаха, тя просто не го слушаше.

— Мили боже! — провикна се той. — Няма да има друг път. Приключвам с тази проклета история, край. Разбираш ли?

Излезе от стаята и напусна къщата. Вратата хлопна зад гърба му.

„Но аз нямах това предвид — помисли си той, — изобщо нямах това предвид.“

Край