Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Silverkata (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дафни дю Морие

Заглавие: Куклата

Преводач: Надежда Розова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: сборник разкази

Националност: английска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Излязла от печат: 20.01.2012

Редактор: Гергана Рачева

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Александра Худякова

ISBN: 978-954-2958-16-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7985


Преподобният Джеймс Холауей, викарий на църквата „Сейнт Суидин“, на Ъпър Чешам Стрийт, оглеждаше профила си в стъклото. Гледката му беше приятна, до такава степен, че доста се повзира, преди да остави огледалото обратно върху тоалетната масичка.

Видя мъж на около петдесет и пет години, който изглеждаше по-млад, имаше високо чело и великолепна стоманеносива коса, която леко се къдреше на слепоочията.

Носът му беше правилен, устата — тясна и чувствена, за очите му казваха, че са ту закачливи, ту опасни, ту вдъхновени. Беше висок и широкоплещест, главата му беше леко наклонена на една страна, а властната му брадичка беше вирната във въздуха.

Някои смятаха, че точно в това се изразява очарованието му — в този интригуващ и суетен наклон на главата, а според други тайната на огромната му привлекателност се криеше в богатия тембър на неговия вечно различен глас, в силните и сръчни ръце, в бавната полюшваща се походка.

Но всички те бяха нищо в сравнение с обаятелните му обноски, остроумието, дарбата му да накара дори най-стеснителния човек да се почувства непринудено.

Жените го боготворяха: той беше много широко скроен, много толерантен и винаги създаваше у тях впечатлението, че ги познава много по-добре от самите тях. Освен това винаги се държеше така възхитително интимно. Мъжете го намираха за учудващо приятен събеседник, виното му беше превъзходно, самият той никога не говореше за религия и неизменно разполагаше с арсенал от забавни истории. Съчетанието от всички тези качества го превръщаше в най-популярния проповедник в Лондон.

След време със сигурност щеше да стане епископ. „Сейнт Суидин“ се посещаваше от най-личните хора. Беше модерно да отидеш на литургия в неделя сутрин и ако успееш, да получиш покана за обяд в съседната на църквата къща на викария, превъзходно обзаведена в стила от епохата на крал Джордж.

Тук човек неизменно се натъкваше на известни хора: водещ политик, няколко прочути актриси, изгряващ млад художник и разбира се, неколцина благородници.

Всички бяха единодушни, че Джим Холауей е безупречен домакин, а разговорите с него бяха наслада за ума точно както и проповедите му. Той се стараеше да не говори за Бог или за нещо смущаващо, но винаги беше готов да обсъди театралната премиера от предната вечер, най-новата книга, последната мода и дори най-пресния скандал. Перчеше се с изключително модерната си нагласа и освен че беше запален играч на покер и въодушевен танцьор, доставяше удоволствие на по-младото поколение със свободата на изказа си. Имаше нещо много оригинално в представата да те шокира духовник. Разбира се, в църквата той се държеше различно и всички оценяваха това.

Заради високата му фигура, впечатляващия нос и очи и красноречивите жестове цялостното впечатление, което правеше свещеникът, беше удивително. Хората бързо му прощаваха симпатиите му към по-консервативните течения в църквата и факта, че отслужваше литургия, а не обичайната за единайсет часа утринна молитва. Пък и така имаше повече за гледане.

Хората ходеха, за да слушат песнопенията, и понеже така беше редно; жените ходеха заради цветята и запалените свещи, заради приятното усещане от тамяна и най-вече понеже бяха мъничко влюбени във викария.

Когато съберяха достатъчно смелост да отидат на изповед, оставаха покорени от неговата благост, дискретност и най-вече от явното разбиране, което проявяваше. Някои от най-съвестните членове на паството му посещаваха организирания от него чай в четвъртък вечерта.

Тук най-сетне обсъждаха религиозни въпроси, но викарият се стараеше събиранията да бъдат дотолкова лишени от всякаква неловкост, че никой не усещаше никакви ограничения. Викарият превъзходно умееше да утешава изтерзаните души и представяше Бог в много блага светлина, упорито настоявайки, че Той притежава огромна хуманност.

Всички научиха с облекчение, че Бог не само прощава на грешниците, но и ги обича, всъщност той изглежда дори ги предпочиташе пред деветдесет и деветте процента обикновени хора. Разбира се, викарият твърдеше, че всички са само семена в мощния еволюционен растеж и че в даден момент, доста далеч в бъдещето, ще познаят съвършенството и ще съзрат красотата в най-величавото й проявление, обаче дотогава… е дотогава човек просто живее и, разбира се, греши, получава опрощение и отново греши, и живее според собствените си качества и обществено положение.

Човек трябвало да има предвид, че условията днес са много по-различни, отколкото преди две хиляди години. Цялата тази философия беше много утешителна. Освен това, изречена с благия мелодичен глас на викария, ставаше и много свята, а когато свещеникът насочеше красивите си състрадателни очи към всеки енориаш поотделно, хората мислеха, че говори специално на тях и разчита тайните на сърцата им.

По-късно, когато се срещаше с тези хора в непринудена среда на следобедни танци у херцогиня Атълбъро или на предните редове в партера на театрална премиера, викарият им се усмихваше с прелестната си, тревожеща сетивата усмивка, и прошепваше в ушите им някакво забавно описание, но те усещаха, че очите му казват: „Знам, разбирам“.

Разбира се, Холауей не беше женен, но все пак край него витаеше отчаяният и мъчителен копнеж, че може би… Той все още не се бе влюбвал въпреки слуховете, които, пренебрегвайки светостта на свещеническите му одежди, свързваха името му с много красиви и неизменно благородни дами.

Викарият остави огледалото върху тоалетната масичка и прокара ръка през лъскавата си прошарена коса нехайно, дори момчешки според самия него, а после лекичко се подсмихна. Да, беше доста запазен за годините си, все още хубав мъж.

Слезе долу и отиде в кабинета си. Стаята беше голяма и мебелирана със забележителен вкус. На бюрото му беше поставен голям портрет на една от най-красивите английски актриси, имаше надпис: „На Джим с обич, Мона“, а датата беше от лятото преди две години.

Полицата на камината красеше нейна светлост херцогинята на Атълбъро, „Твоя силно любяща те Нора“, а на масичка до прозореца се намираше поразителният етюд на лейди Юстас Кари-Слейтър с енергичния надпис: „Брависимо! От Джейн“. Викарият прегледа писмата си, после звънна на иконома си.

— Има ли съобщения за мен, Уелс? — попита той.

— Да, господине, две дами се обадиха да кажат, че са в ужасно положение и много биха желали да разменят няколко думи с вас. Казах им, че сте зает, и ги насочих към помощника ви.

Викарият кимна одобрително — някои от тези жени бяха голяма досада.

— След това звънна лорд Кранли и помоли за среща с вас по някое време днес сутринта. На него казах да дойде веднага, тъй като не сте ангажиран.

— Правилно, Уелс. Това е всичко, благодаря ти. Донеси ми вестника, ако обичаш.

Този човек беше достоен за възхищение служител.

Докато чакаше посетителя си, погледът на викария се плъзна по списъка с ражданията, браковете и кончините. Дявол да го вземе, Кити Дюран щеше да се жени, а нищичко не му беше казала. Май трябваше да й изпрати подарък и поздравително писмо. „Кити, палаво момиченце, каква е тази работа? Трябва да те напляскам. Само на осемнайсет! Годеникът ти е късметлия и възнамерявам да му го кажа. Бог да ви благослови и двамата.“

Нещо такова щеше да свърши работа, придружено от сервиз за коктейли от „Гудис“.

— Да, Уелс, какво има?

— Лорд Кранли — оповести икономът и затвори вратата зад младеж на около двайсет и две години с руса коса и с приятно слабоволево лице.

— Бих казал, че това е адски любезно от ваша страна, господине. Наистина ли можете да ми отделите малко време?

— Ела и седни, млади приятелю, не бързай — покани го викарият, тутакси възприемайки непринудено и дружеско поведение и побутвайки напред кутия цигари. Седна на бюрото си, кръстоса крака и се приготви да слуша, а младежът се просна в едно кресло.

— Работата е там, господине, че попаднах в дяволска бъркотия — поде той неловко. — Нямах никаква представа към кого да се обърна, но после се сетих за вас. Разбира се, обикновено не бих потърсил съвет от свещеник, но вие сте различен. Да, извинете дързостта ми, но вие сте, ами, имате адски широки възгледи!

Сърцето на викария се стопли от обичайната похвала.

— И аз някога съм бил млад — кимна той съчувствено и очите му се плъзнаха неопределено към различните снимки в стаята. Младежът трябваше да разбере, че не разговаря с неопитен мъж, всъщност…

— Става дума за едно момиче — продължи Кранли. — За едно момиче, с което се запознах в Оксфорд миналия семестър, точно преди дългата ваканция. Не беше нищо особено, нали ме разбирате, просто компаньонка на една възрастна дама. За пръв път я видях, когато се мотаех край реката. Тя беше с приятелка, аз също бях със свой познат, и просто се заговорихме. След това започнахме да се виждаме доста често и аз отчаяно хлътнах по нея. Разбира се, смея да твърдя, че дори не бих я погледнал, ако бяхме в Лондон, но там е различно. Тя също беше луда по мен, нищо че го казвам самият аз, а после… О, боже, опасявам се, че постъпих адски глупаво. Е, господине, една вечер изгубих здрав разум. Не знам как се случи, но се случи — бяхме в една лодка, вечерта беше прелестна и…

— Разбирам — увери го многозначително викарият. — И аз учих в Оксфорд преди повече от двайсет години.

Младежът се усмихна — беше по-лесно, отколкото беше очаквал.

— Е, значи ме разбирате, господине, просто не успях да се въздържа. Малко след това се разделихме и повече не съм я виждал. Миналата седмица получих писмо от нея — беше доста неприятно и ми съобщаваше, че чака дете.

Викарият въздъхна леко.

— И? — попита той.

— Разбира се, уговорих си среща с нея миналия четвъртък вечерта и се оказа абсолютно вярно, господине — ходила на лекар и всичко останало. Изпаднах в ужасно състояние, казах, че ще й дам пари и ще й помогна да замине някъде, обаче — и това е най-ужасната част — тя не иска пари, иска да се оженя за нея.

Викарият изви вежди.

— А ти какво й отговори? — попита той.

— Ами, естествено, отговорих, че това е невъзможно. Как бих могъл да се оженя за нея? Тя е красива и сладка, но не съм сигурен дали изобщо е дама и всъщност не я обичам. Пък и какво, за бога, ще кажат близките ми? След смъртта на стария аз наследявам титлата и трябва да мисля за тези работи, нищо че звучи адски снобско. Чиста лудост е да се оженя за Мери, нали разбирате гледната ми точка?

— Скъпи приятелю, разбирам естествено. Ако питаш мен, за женитба не може да става и дума. А казваш, че е отказала да вземе пари, така ли? — тонът на викария беше станал по-рязък и напрегнат, тон на проницателен светски човек.

— Категорично, господине, цялата пребледня, когато го предложих. Очевидно няма нищо против да роди бебето, казва, че то е смисълът на живота й и че иска да се оженя за нея, за да му дам име. Още е много влюбена в мен и явно не проумява, че аз вече не давам и пет пари. Ако отиде при нашите, ще избухне огромен скандал. Слава богу, че още не е казала на никого. О, господине, главата ми не го побира какво ще правя?

Викарият разсъждаваше бързо. Ако помогнеше на младежа да се измъкне от тази бъркотия, той, естествено, щеше да му бъде много признателен. Семейството му беше богато, а се говореше и че здравето на графа много се е влошило. Замъкът Кранли беше едно от най-прелестните места в Англия, щяха често да го канят: графинята беше много запалена по политиката… Да, всичко щеше да протече относително лесно. Надигна се от стола си, приближи до младежа и положи ръка на рамото му:

— Скъпи приятелю, ако ми се довериш, не се съмнявам, че ще успея да оправя цялата печална история. Няма нужда семейството ти да разбира, трябва да се погрижим за бъдещото ти положение. А що се отнася до момичето, то ще вникне как стоят нещата, когато му обясня тактично. Аз ще се погрижа за нея. Престани да се притесняваш, само ми дай адреса й.

— Мери Уилямс, господине. Отседнала е в пансион в Сейнт Джонс Уд, номерът е в телефонния указател на името Дачет — сестра й, тя е съдържателка на мястото. О, мили боже, вие сте невероятно великодушен човек, не знам как да ви се отблагодаря.

Викарият се усмихна и подаде ръка.

— Само защото прекрасно разбирам какво си преживял — благо го увери той.

Младежът си помисли, че явно навремето викарият е бил голям мъжкар, малко странно за свещеник.

— Ще опитам да замина за известно време, докато всичко се размине, но не забравяйте, че трябва да дойдете в Кранли веднага щом се върна — ще постреляме по птици.

След като младежът си тръгна, викарият се върна в кабинета си и вдигна телефонната слушалка. Обичаше да се заема незабавно със задачите.

Намери телефонния номер в указателя.

— Госпожа Дачет ли е? Може ли да разговарям с госпожица Уилямс? Да. Благодаря ви… Ало? Госпожица Уилямс ли е? Казвам се Холауей, Джеймс Холауей. Викарий съм на църквата „Сейнт Суидин“ на Чешам Стрийт. Близък приятел съм на лорд Кранли. Той току-що беше при мен… Да. Ще имате ли добрината да дойдете у дома довечера в шест часа? Много бих искал да поговорим, да ви помогна. Да, той ми разказа всичко. Не, няма от какво да се плашите. Значи се уговорихме? Чешам Стрийт номер двайсет и две. Благодаря ви. Довиждане.

Затвори и на път за бюрото си хвърли един поглед на в. „Таймс“.

Охо, Джордж Уинързли най-сетне пукнал. Трябва да пише на Лола. Разбира се, тя вече е попрецъфтяла, но все още е прекрасна. Интересно как изведнъж стана религиозна. Сигурно така се бори с критическата. По едно време тя постоянно се мъкнеше в „Сейнт Суидин“; викарият помнеше, че някога… но всичко това вече бе приключило.

Мислено започна да си припомня обичайните утешителни фрази: „неизмеримо скърбим“, „неизразима загуба“ и „Божията утеха“.

Прозя се лекичко и взе писалката си.

„Скъпа моя сестро в Христа“, поде той.

— Холауей, ти винаги си ми талисман, затова няма да крия, че се чувствам много по-сигурен в себе си сега, след като си поговорихме. Искаш ли пура?

Викарият отказа.

— Съжалявам, но нямам време. Аз съм зает човек и след малко трябва да бъда в болницата в покрайнините. Много се радвам, че ви бях полезен, драги ми полковник, прекрасно разбирам какво преживявате.

Тонът му преливаше от най-искрена симпатия.

Обядът в „Карлтън“ пожъна огромен успех. Домакинът му беше полковник Едуард Трейси, кандидат на консерваторите за Уест Сторфорд на допълнителните избори и понеже гласуването щеше да бъде следващия понеделник, полковникът беше притеснен и превъзбуден.

Уест Сторфорд беше важно депутатско място и полковникът беше влиятелен човек; ако спечелеше, щеше да дължи много от гласовете си на Холауей, който беше един от най-разпалените агитатори в негова полза.

А щяха да го изберат, викарият беше напълно сигурен в това. Беше много доволен от себе си.

— Няма ни най-малко съмнение — сърдечно каза той, — мнозинството гласоподаватели от Уест Сторфорд са интелигенти мъже и жени. Веднага разпознават лидера и точно такъв търсят. Няма значение дали е консерватор, либерал или социалист. Скъпи ми полковник, чувал съм речите ви и знам какво говоря. Когато отидете в Камарата, ще накарате онези мързеливци да се сепнат. Прекрасни времена, ей! Само почакайте да станете министър в кабинета! — снижи глас викарият и му намигна многозначително.

Полковникът целият поруменя от удоволствие.

Този свещеник беше забележително свестен човек и когато отидеше в Парламента, полковникът нямаше да пропусне да му изрази признателността си. Помоли за сметката и келнерът донесе бялото листче на един поднос. Викарият дискретно извърна глава и кимна галантно на една манекенка, която напускаше залата. „Красива както винаги“, казваха очите му. После той се надигна от масата.

— Скъпи ми полковник, трябва да ви оставя. Нямах представа, че вече е толкова късно. Беше ми изключително приятно и пръв ще ви поздравя в понеделник вечерта. Не, не си правете труда да ме изпращате.

Бавно прекоси салона, леко наклонил глава на една страна и вирнал брадичката си.

Мнозина се обърнаха да го проследят с поглед, докато минаваше.

Викарият съзнаваше, че предизвиква оживление. При откриването на Кралската академия го бяха взели за изтъкнат актьор.

Подаде половин крона на гардеробиера, после излезе на улицата, където го чакаше неговият автомобил „Улзли“.

— Карай към приюта за инвалиди и парализирани и побързай — поръча той на шофьора.

Облегна се назад се отпусна, докато колата се носеше през Сити. Тези ежеседмични беседи доста го напрягаха. Мъжете нерядко бяха начумерени и слушаха неохотно, но викарият се ласкаеше, че обикновено съумява да ги впечатли. Спомняше си миналата година в Пентънвил, когато едно момче хлътна по него. Цялата история беше доста забавна, той не само… Обаче колата спря пред приюта и прекъсна нишката на мислите му.

Посрещна го усмихната медицинска сестра.

— Опасявахме се, че няма да дойдете, господин Холауей.

— Едва успях да се измъкна, сестро. Наложи се да прекъсна много важен политически обяд за всеобщо раздразнение.

Нямаше смисъл да споменава, че е бил единственият гост на обяда, понеже монахините приемаха всичко за чиста монета.

— Двайсет и петима чакат в голямото отделение, господин Холауей, и ви уверявам колко много се радвам, че ще им отделите един час. Много са потиснати и безжизнени, но не се съмнявам, че ще успеете да ги ободрите.

Викарият обаче се поусъмни, когато влезе в отделението. Четирима мъже лежаха по леглата, проснати на гръб, а останалите бяха в инвалидни колички, подпрени с възглавници.

Дребен лекар забързано се приближи към него.

— Уважаеми, много мило, че дойдохте. Хората очакват с нетърпение и с огромно удоволствие посещението ви. Нямате представа — снижи глас той — колко добре може да им се отразят тези беседи. Вдъхват им нов живот, а на нас помагат повече, отколкото си представяте. Понякога болните ни са много трудни, нали сестро? — обърна се лекарят към сестрата и тя кимна в знак на съгласие.

Викарият я хвана за ръката.

— Прекрасно знам какво преживявате — промърмори той.

След това го оставиха насаме с болните и той се впусна в ролята си на хуморист и на утешител. Бодрият му глас и приятната му личност скоро привлякоха вниманието на малката група хора, обречени до края на живота си да лежат по гръб и да се взират в тавана.

— Понеже съм пастор, няма защо да се стеснявате пред мен, момчета — увери ги той с добре познатия си заразителен смях. — Аз самият много съм преживял, разговарял съм и съм живял с какви ли не хора. Бог да ви благослови, чувствам се точно като вас тук, знам и разбирам всичко, което не споделяте с лекаря или с медицинската сестра. Нямате представа каква радост е за мен да съм тук днес следобед. Напомня ми за едно време във Франция. (О, парижки сенки!

Не след дълго той успя да накара всички да се смеят на историите му, изфабрикувани от всяко кътче на земното кълбо.

Хубав здравословен хумор, така си повтаряше, и постепенно се разпали. Установи, че дори старите анекдоти отпреди четири-пет години са нови за приюта. От тях мина на актуални събития. Коментира конни надбягвания, боксови мачове, крикет и дори политика с по-сериозните пациенти.

От политиката не беше трудно да направи крачка към привидната безпомощност на църквата днес по отношение на държавните дела, а оттам — към религията, за която всъщност беше дошъл да говори.

Разбира се, хората бяха очаквали това, все пак Холауей беше свещеник, и сега, след като се бяха запознали мнението му по другите въпроси, нямаха нищо против да го изслушат мълчаливо и през оставащия половин час.

Този следобед викарият надмина себе си по красноречие — никога досега животът на праведника не беше звучал преизпълнен с толкова добри изгледи, а в сравнение с него животът на грешника никога не беше изглеждал толкова безрадостен.

— Светът днес изобилства с толкова прекрасни възможности — заяви той звучно и убедително, — имаме какви ли не шансове да се усъвършенстваме, да култивираме съзнанието си, да дадем най-доброто в замяна на най-доброто. Радваме се на огромните ресурси, които вече са ни достъпни, обаче смятам, че сме склонни да забравяме кой е Творецът на всичко това.

Мъжете се изчервиха неловко, понеже не бяха сигурни за какво точно говори той. Викарият усети, че леко излиза от техните води, затова се върна към по-безопасни теми:

— Онова, което забравяме — поде той със сияйната си усмивка, — е, че Бог е дошъл на земята човек като самите нас. Той е изпитвал същите болки и страдания като нас. Преживял е тревоги и раздразнения като нашите. И понеже ние вече не помним това, не позволяваме товарът да бъде снет от плещите ни от Онзи, който повече от всеки друг може да ни разбере и да ни помогне. Никой не е толкова човек, колкото Христос. Повече от трийсет години той е човек сред другите хора, беден и отруден човек, син на дърводелец. Какво знаем за ранните му години? На практика нищо. Но сме сигурни, че в тях са се преплитали радости и скърби, каквито сполитат повечето от нас. А в онази част от живота му, която ни разкриват Светите Евангелия (викарият уместно снижи глас) има пълни и изобилни доказателства, че Неговите чувства за били чувства на човек. Начинът, по който той боготвори Девата, обичта му към Лазар, дружбата му с неговите ученици — нима това не са прояви на преславната му човечност? Той обичал животните и децата, разговарял с грешниците. Спомнете си гнева му в Храма и недоверието му към фарисеите — всичко това са човешки качества, скъпи за всички нас. И накрая агонията и смъртта му на кръста, нима последният му вик не е вик на човек?

Викарият замълча, леко задъхан. Слушателите му очевидно бяха впечатлени за пореден път, той отново бе завоювал победа.

И тогава от далечния ъгъл на стаята се обади глас. Беше начумереният старец, който досега не беше участвал в разговора:

— Мислех, че Христос е Божият син — каза той. Възцари се неловко мълчание и за миг викарият леко се смути.

После тихо отвърна:

— Така е, така е.

Но вече бе прекалено късно, магията бе развалена. Излезе от стаята, усещайки вкуса на поражението.

— Ще приемете ли госпожица Уилямс, господине? — попита икономът, когато влезе в кабинета му малко след шест часа.

— О, да, Уелс, покани я. Очаквах я, но съм забравил да те предупредя.

Викарият допи крайно необходимото си уиски със сода и прибра чашата в малък бюфет, изработен специално за целта.

В стаята влезе госпожица Уилямс.

Беше дребна и мургава и макар в момента да не изглеждаше добре, личеше, че е много хубава. Беше облечена спретнато и семпло, а под очите й се виждаха тъмни кръгове.

— Заповядайте, седнете — вежливо я покани той.

Момичето седна покорно и зачака викарият да заговори. Той се прокашля, положението го бе заинтригувало.

— Скъпо дете — поде свещеникът благо, — бих искал да гледаш на мен като на по-голям брат, като човек, който познава света много по-добре от теб и който всеки ден се стреми да даде най-доброто от себе си, колкото и скромно да е то, за жалост, за да облекчи бремето на околните. Освен че те моля да ме възприемаш като брат, не забравяй, че съм и свещеник, и като такъв съм способен да се погрижа както за духовното, така и за светското ти благополучие.

Викарият замълча. Момичето нищо не отговори, а се взираше в него с уплашени очи.

— И така — продължи той, — искам да ми разкажеш със свои думи историята, която лорд Кранли ми разказа днес сутринта, и не премълчавай нито една подробност, колкото и неприятна да ти се струва — додаде той.

Момичето се изчерви и сведе очи.

— Запознах се с Томи през последния семестър — поде тя тихо. — С една приятелка си бяхме наели лодка. Той сигурно вече ви го е казал. По онова време работех като компаньонка на госпожа Грей, която живееше в Оксфорд, но тя замина в чужбина сама, когато започна ваканцията и на университета. През онзи ден Томи и другият младеж ни заговориха, понеже се бяхме подслонили под едно дърво, когато заваля пороен дъжд, и бързо се сприятелихме, започнахме да се шегуваме и да се смеем. Помня, че всички заедно отидохме да пием чай. След това се уговорихме да се видим пак и аз започнах да излизам с Томи винаги когато успявах да се измъкна. Не след дълго той ми каза, че ме обича. Изглежда не биваше да го слушам, но просто не успях да се противопоставя. А когато ме целуна за пръв път, разбрах, че и аз го обичам повече от всичко на света. Чертаехме планове за всички прекрасни неща, които ще правим през ваканцията, и аз си мислех — тогава още не разбирах — мислех си, че той възнамерява да се ожени за мен. С всеки изминал ден се влюбвах по-силно в него и после — през онази нощ на реката — забравих всичко, когато той започна да ме целува. Сигурно ви е разказал… толкова се срамувах… просто не знам как се случи — заекна момичето.

Викарият вдигна ръка пред устата си, за да прикрие усмивката си. Какво банално извинение — не знам как се случи! Очевидно не, иначе нямаше сега да стои тук, пред него.

— Така — промърмори той, затвори очи и въздъхна. — И?

— Ден-два по-късно Томи замина. Госпожа Грей отпътува за чужбина, а аз отседнах при приятели в провинцията. Пишех му всеки ден, но не получавах отговор. Не разбирах защо не ми пише, бях сигурна, че смята да се ожени за мен. Започнах да се чувствам нещастна и потисната, а приятелите ми казваха, че изглеждам бледа. Все още нямах новини от Томи и макар да знаех, че е в Лондон, някъде прочетох, че ходил на танци. После един ден припаднах — за късмет наоколо нямаше никого, — обаче се уплаших и тайно отидох на преглед в Лондон. Лекарят… ми каза какво се е случило. Съзнавам, че е безобразно от моя страна, обаче нямах нищо против. Вече бях сигурна, че Томи ще се ожени за мен. Писах му и отидох при сестра си в Сейнт Джонс Уд. Когато се срещнах с Томи, той ми заяви, че не може да се оженим. Още не проумявам, съзнанието ми отказва да го разбере. Моля ви, господин Холауей, ще ми кажете ли какво е споделил с вас днес сутринта? Разбирате ли, страшно много го обичам и не мога да живея без него… вече.

Викарият усети, че момичето всеки момент ще избухне в порой от безпомощни сълзи.

— Стига, скъпа, не се тревожи, а се помъчи да се успокоиш. Искам да изслушаш съвсем кротичко, докато ти обяснявам всичко. Ще ти помогна и те уверявам, че разбирам по-добре от всеки друг какво преживяваш. Но също така трябва да разбереш, че Бог ни изпраща на този свят, за да познаем и радостта, и болката. Ако радостта ни е била греховна, трябва да заплатим за нея със сълзи и страдание.

— Каквото посееш, такова ще пожънеш.

— Сега плащаш за онази нощ в лодката и дори за случилото се преди това. Някога хрумвало ли ти е, че имаш вина, задето изобщо си се сприятелила с младеж, за когото не знаеш нищо?

— Не съм се замисляла — заекна момичето.

— Разбира се, че не си, и трябва да си платиш за тази небрежност. Може и да не си даваш сметка, но ако хората знаеха за случилото се, щяха да си кажат, че преследваш лорд Кранли, че мечтаеш за богатство, титли и още много други неща.

— Не е вярно, не е вярно! — възкликна тя.

— Може и да не е, обаче ако разкажеш историята си на друг, освен на мен — например на семейството на момчето, — точно така ще си кажат. Може дори да заподозрат, че си момиче с разпуснат нрав и че за да се избавиш от нуждата да проституираш, си обвинила един щедър и импулсивен младеж, че е баща на детето ти, а всъщност не е истина.

— Не, не! Как може да говорите така?

— Казвам само онова, което ще си кажат и хората, а те, опасявам се, са суров съдник. Искам да проумееш в какво положение ще се поставиш, ако потърсиш справедливост от семейството на любовника си. А после искам да си припомниш, че много скоро лорд Кранли ще стане граф Хейвършам. Той ще бъде водеща фигура в обществото, ще има многобройни задължения и отговорности, едно, от които е да се ожени за момиче от също толкова знатно семейство като своето. Твърдиш, че го обичаш. Да не искаш да съсипеш кариерата му? Не проумяваш ли, че най-голямото доказателство за обичта би било незабавно да изчезнеш от живота му, преди да му навредиш още повече?

Момичето вече беше пребледняло и викарият се опасяваше, да не би да припадне.

— Да — бавно отговори тя, — разбирам, че трябва да се откажа от него. Какво ще правя? — Изглеждаше толкова зашеметена, че не можеше дори да мисли.

— Ще се погрижа да бъдеш щедро осигурена — отговори викарият прочувствено и щедро. — Познавам две дами в Уимбълдън, благи и човеколюбиви същества, които ще се погрижат за теб, докато неприятностите отшумят. Сестра ти не бива да знае нищо за това, можеш да й кажеш, че си при приятели. А когато отново си добре, може би ще е най-уместно да заминеш в чужбина. Познавам съпругата на един мисионер в Индия, очарователна и изпълнена със състрадание жена, която ще те приеме за компаньонка.

— А бебето ми? — попита момичето и очите му проблеснаха уплашено.

— Следва, разбира се, да се откажеш и от него. Детето ще бъде отгледано в красив дом в Съри, в чието управително тяло съм и аз. Не се съмнявам, че разбираш нуждата от това.

Момичето се надигна от стола си.

— Благодаря ви, че отделихте от времето си за тези неприятности — тихо каза тя. — Сега по-добре да вървя. Ще ви пиша, ако ми трябва нещо.

Викарият сви рамене. Не му се струваше особено признателна, ама какво повече бе очаквала, зачуди се той.

— Довиждане, дете мое. В такъв случай очаквам новини от теб до няколко дни.

Вратата се затвори зад нея. Разговорът беше труден, но изглежда тя нямаше повече да безпокои Кранли.

Младежът се беше отървал от неприятностите. Следобед беше звъннал на викария да го осведоми, че заминава с нощния влак за Шотландия и че вероятно ще остане там шест седмици. В Шотландия скоро щеше да забрави цялата история. Викарият погледна часовника. Боже, не подозираше, че е толкова късно. Трябваше да отиде на малката вечеря с танци у херцогиня Атълбъро.

 

— Засрами се, Джеймс, как се осмеляваш да ме принуждаваш да се смея на историите ти. Веднага да се махаш!

Херцогинята избута викария далеч от себе си с палав жест или поне така си представяше тя.

Беше му безрезервно отдадена, но обичаше да се преструва, че той я шокира. Холауей я хвана за ръка и не й позволи да избяга.

— Нора — рече укорително, — как може да си толкова нелюбезна с мен? Нарочно ме слагаш да седна до теб, а после се оплакваш, че се старая да те развличам. Може би предпочиташ да отида да седна до онази крайно очарователна млада дама с розовата рокля, която ни наблюдава?

Момичето, с което се бе запознал сега, на вечерята, чу забележката му и се изчерви. То намираше викария за неустоимо привлекателен.

Херцогинята се засмя снизходително:

— Няма да ви позволя да й кажете нито дума, ако не се държите прилично.

Той прошепна нещо в ухото й и тя звучно се разкикоти.

— Не, не, вие сте безнадежден случай, а очаквате да ви приемам сериозно, когато идвам в „Сейнт Суидин“. Каква ще е темата на утрешната проповед?

— Още не съм решил — нехайно отвърна той.

Обичаше да дава вид, че не подготвя проповедите си предварително. Херцогинята го погледна, поклати глава и малко след това направи знак на гостите си да станат от масата.

— Оркестърът пристигна — оповести тя — и всички трябва да станат и да танцуват, така че давам на мъжете десет минути, не повече.

Мъжете се засмяха и се надигнаха тромаво от столовете си. Щом херцогинята напусна стаята, следвана от група прелестни жени, всички се облегнаха удобно и се заеха да обсъждат домакинята си. Жените, чиито съпрузи не присъстваха, бяха разчепкани до последната подробност във физическо и морално отношение, а придружените от съпрузите бяха удостоени с уместното количество ласкателство и внимание.

Някой направи няколко остроумни забележки във връзка със скандала, който се оформяше около известна в обществото красавица, а друг досади на всички с приказките си за стария порцелан. Още при първите му думи обаче се взе решение мъжете до един да се качат горе, за да танцуват, и досадникът се оказа прекъснат насред изречението.

Няколко жени не танцуваха, а седяха в ъгъла и наблюдаваха останалите. Викарият веднага се запъти към тях и се постара да защити репутацията си като един от най-забавните мъже в Лондон.

Беше ту сериозен, ту остроумен, ту интуитивен, и жените щяха да го задържат при себе си цяла вечер, ако херцогинята не бе дошла да го спаси и да му нареди да танцува.

Той изпълни дълга си към неколцината важни гости и после погледът му се плъзна да потърси момичето в розово. Викарият беше изискан танцьор и макар да се стараеше да следи всички нови стъпки, знаеше, че е най-неотразим във валса. Нещо в енергичния ритъм и воплите на цигулката много му допадаше. Знаеше, че всички погледи следят него и партньорката му, докато се въртят в средата на залата. Представяше си какво говорят: „Каква прекрасна двойка са!“.

Със сигурност шушукаха нещо подобно. Херцогинята ги наблюдаваше от вратата. Превъзходна жена беше Нора, забележителна в редица отношения — познаваше живота, ако това изобщо бе по силите на някого. Той помнеше разговорите си с нея — а също и други неща… О, да, приятелството им беше невероятно. Това детенце беше леко като перце. Когато се оттеглиха в ъгъла, на викария му се стори, че тя леко се обляга на него. Прелестно създание! Той лекичко стисна ръката й и започна да си тананика тихо.

Малко след полунощ викарият си тръгна.

Не обичаше да остава до късно, умът му се изморяваше, ставаше избухлив.

Обаче беше прекарал приятна вечер.

Момичето беше много красиво, а се оказа и забавно; викарият се ласкаеше с мисълта, че й е направил много силно впечатление.

Така или иначе, тя щеше да дойде в „Сейнт Суидин“.

Отпусна се в леглото и си припомни, че помощникът му ще поеме вместо него литургията на словото в осем часа на другия ден.

След като си каза молитвите и призна греховете си за деня, викарият Холауей заспа блажено.

На следващата сутрин, когато стана и слезе в кабинета си, изведнъж се сети, че не е подготвил проповедта си.

Прегледа напосоки неделния вестник с надеждата да открие вдъхновение.

Два абзаца привлякоха вниманието му и го разтревожиха.

Единият материал беше препечатка от социалистически вестник, който отправяше нападки към умните светски дами и ги заклеймяваше чисто и просто като скъпи украшения, които не са работили дори един ден през живота си и обикновено прекарват времето си в леност, безнравственост и порок.

Другият материал беше по-кратък и гласеше следното:

„Тялото на млада жена е извадено от канала на Риджънтс парк снощи, идентифицирана като госпожица Мери Уилямс от Клифтън Роуд номер 32 в Сейнт Джонс Уд, от сестра й, госпожа Дачет, която се разтревожила от отсъствието на момичето. Смята се, че жертвата се спънала в тъмното, паднала на път за къщи и веднага се удавила. Следствието ще се проведе във вторник.“

Викарият постоя мълчаливо известно време с пребледняло лице и блеснали очи.

— Но това е чудовищно несправедливо! — провикна се той. Имаше предвид социалистическата статия.

Църквата „Сейнт Суидин“ винаги беше препълнена за неделната литургия в единайсет часа.

Повечето хора си имаха собствени места по пейките, а онези, които нямаха, трудно намираха къде да седнат. Още в единайсет без двайсет започваха да се образуват големи опашки.

Разбира се, хорът беше прочут и музикантите можеха да изпълнят хорала сами.

Пристъпеше ли прага на църквата, човек тутакси усещаше приятна атмосфера на опиянение, смесица от тежкото ухание на цветя и вълните от тамян във въздуха. После зазвучаваше органът — дълбокото и чувствено туптене, ниско и тихо, а звуците постепенно се усилваха, докато жалостивите тонове не започнеха да отекват из цялата църква, а после глъхнеха до приглушен и неясен шепот между гредите на покрива. Звучните гласове на момченцата от хора трептяха, безмерно високи, сред напевите на тенорите.

След това викарият се изправяше пред олтара сам — далечна и внушителна фигура в църковните си одежди, ограден от малка група момчета в червено, които му се покланяха и размахваха пред лицето му тамян.

Като викарий той осъществяваше призванието си. Чувстваше, че е пастир на души, спасител на човечеството.

Огромната маса хора от паството слушаха гласа му, жадуваха за утехата, която можеше да им даде.

Литургията беше драма, в която той беше главният изпълнител. Всяка молитва беше реч и Холауей се беше научил да влага в нея огромна изразителност, наситен колорит, вселена от значения.

Хорът и органът допълваха гласа му. Когато призоваваше към изповед например с думите: „Който сериозно и искрено се разкайва за греховете си…“, гласът му звучеше като глас на съдник, строг и безпощаден, но самият той безукорен.

След това викарият състрадателно заставаше с лице към паството си и с каква само жал произнасяше опрощението на греховете! А коленичилите хора се изправяха с усещането, че вече всичко е наред.

Разбира се, любимата му част беше литургията.

Думите „Наш подобаващ, уместен и неотменим дълг“ беше една от най-хубавите му фрази, но той знаеше, че триумфът му, мигът на екзалтацията и онова, което групата негови почитатели очакваха най-нетърпеливо, беше: „Затова заедно с ангелите и архангелите, и с всички на Небето ние славим и величаем Твоето славно име, прославяме Те за вечни времена и казваме: Свети, Свети, Свети…“ Момчетата от хора се включваха и гласовете им се извисяваха около неговия.

Беше величаво, беше превъзходно.

Днес обаче той щеше да триумфира на амвона. Изкачи се по стълбите с борбено блеснал поглед.

Проповедта му беше косвена защита на онези красиви жени, които безмилостно бяха изложени на прицел в социалистическата статия.

Текстът му беше превъзходен: „Взрете се в полските кринове, как растат: не се трудят, нито предат“.

Прикова вниманието на аудиторията още с първите си думи.

Много от обвинените в статията жени бяха пред него и проповедникът по-скоро усети, отколкото видя руменината от удоволствие, плъзнала по бузите им.

Всички се надяваха, че викарият се обръща лично към всяка от тях, и вътрешно си обещаваха да го включат в списъка на най-близките си приятели.

Той го знаеше и ликуваше победоносно.

Никакъв звук не смущаваше силния и богат тембър на този тържествуващ глас, дори въздухът беше застинал.

Дребното кюре седеше с наведена глава. Лекарят му беше казал, че съпругата му трябва да замине за Швейцария, понеже десният й дроб бил сериозно засегнат и ако не отидела на по-благоприятен климат, той не отговарял за живота й. Само че пътуването до Швейцария струваше няколкостотин лири, а кюрето не можеше да си ги позволи.

Не беше мигнал цяла седмица и главата му направо щеше да се пръсне от мисли.

Освен това в момента беше затрупан с работа, понеже викарият му беше поверил цялата организация на разпродажбата в полза на жените в злочесто положение. Само да имаше към кого да се обърне…

Вдигна поглед и приглушен кикот привлече вниманието му към момчетата в хора. Играеха си на морски шах. Изгледа ги свъсено, но те просто грубо впериха поглед в краката му.

Кюрето пламна — знаеше, че подметките на обувките му са изтъркани. Викарият продължаваше проповедта си, без да им обръща никакво внимание. Вече наближаваше края и той се бе развихрил в безподобно красноречие. Към него бе извърнато море от лица, охотните оръдия на неговата амбиция.

Мери Уилямс беше мъртва, той бе забравил за нея… Хората, които познаваше, бяха пред него сега, щяха да му се отплатят за тази благородна защита. Ласкателни слова, възхваляващи слова кипяха в съзнанието му.

Зашеметен, викарият слушаше как пороят от звуци се излива от него.

Целият потъна в красотата на гласа си. Най-сетне направи пауза, приключи с нотка на върховен триумф. Светът беше негов. С последен жест извърна победоносно глава и изрече:

— А сега в името на Отца…

Край