Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Silverkata (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дафни дю Морие

Заглавие: Куклата

Преводач: Надежда Розова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: сборник разкази

Националност: английска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Излязла от печат: 20.01.2012

Редактор: Гергана Рачева

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Александра Худякова

ISBN: 978-954-2958-16-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7985


На почти сто мили западно от островите Сили, далеч от основните маршрути на корабите, се намира скалистото островче Сейнт Хилда. Площта му е едва няколко квадратни мили, а мястото е голо и неравно, с високи назъбени скали, които се спускат стръмно към дълбоките води. Пристанището е всичко на всичко тясно заливче, а входът към него прилича на черна дупка, изсечена в скалите. Островът стърчи от морето като чудата и безформена канара, прелестна в своята печална пустош, извърнала и към четирите посоки сивото си лице — сякаш е изхвърлен от дълбините на Атлантика в миг на грамадно вълнение и така си е останал, малък и непокорен земен къс, противящ се неспирно на гнева на морето. Преди век малцина знаеха за съществуването му и многобройните моряци, зърнали черния му силует на хоризонта, го мислеха за самотна скала, възправила се като страж насред океана.

Населението на Сейнт Хилда никога не бе надхвърляло седемдесет човека, до един потомци на първите заселници от островите Сили и от Западна Ирландия. Някога риболовът и земеделието били единствената им прехрана. Днес нещата стоят другояче, тъй като параход на бреговата служба се отбива веднъж месечно и е прокаран телеграф. Обаче в средата на миналия век понякога минавали години без никаква връзка с материка и хората се превърнали в мълчаливи и равнодушни същества — неизбежна последица от браковете между роднини. По онова време нямало книги, нямало вестници и дори малкият параклис, построен от първите заселници, вече пустеел неизползван. Година след година животът оставал неизменен, нито едно ново лице или нова мисъл не нарушавали монотонното всекидневие. Понякога на хоризонта смътно се мяркало платно и хората се взирали удивено, но не след дълго платното се превръщало в далечно петънце и незнайният кораб потъвал в забвение.

Жителите на остров Сейнт Хилда били мирни хорица, създадени за кротко и необезпокоявано съществуване, монотонно като вълните, които се разбивали в техните брегове. Не познавали света извън пределите на острова, най-паметните събития за тях били раждането, смъртта и смяната на сезоните. Животът им оставал недокоснат от големи чувства и големи скърби, желанията им никога не се разпалвали, а оставали пленени в душите им. Живеели сляпо, блажено, като деца, стигало им да се движат опипом в мрака и нито веднъж не потърсили нещо извън собствената си тъма. Някакво вътрешно усещане ги предупреждавало, че в невежеството им се корени сигурност, щастие, което никога не става необуздано и тържествуващо, а е спокойно и кротко. Ходели с прикован към земята поглед, понеже им додеяло да се взират към морето, откъдето никога не се задавал кораб, или да вдигат лице към небето, което рядко се променяло.

Нижели се лета и зими, децата растели и ставали мъже и жени — това бил животът им, нищо повече. Някъде далеч се простирали други земи, обитавани от странни хора, където според мълвата животът бил труден и човек трябвало да се бори за съществуването си. От време на време някой островитянин отплавал, отправял се към материка и обещавал да се върне с вести за широкия свят. Обаче или се давел, или го качвал някой минаващ кораб, не се знаело точно, понеже човекът повече не се връщал. Който и да напуснел острова, изчезвал безследно. Дори корабите, които толкова рядко навестявали Сейнт Хилда, спирали само веднъж и повече не се вясвали.

Все едно това място не съществувало, все едно островът бил видение, призрачно творение на съзнанието на някой моряк, нещо, изникнало от морето посред нощ като предизвикателство към действителността, впоследствие изчезнало в прибоя и мъглата и забравено, полусъзнателно припомнено години по-късно и проблеснало за едничка смаяна секунда в нечие прашно съзнание подобно на мъртва мисъл. Само че за хората на Сейнт Хилда островът си бил съвсем действителен, призрачни били корабите, които пристигали и заминавали.

Съществувал само островът. Отвъд него се намирало смътното, неосезаемото. Истината се криела в извисяващата се канара, в докосването до пръстта, в тътена на вълните, които се разбивали в скалите. Така смятали скромните рибари, които денем хвърляли мрежите си, а вечер си бъбрели до пристанищния зид, без да помислят дори за земята отвъд водната шир. На зазоряване мъжете излизали за риба и когато мрежите им се напълнели, се връщали на острова и плъпвали по стръмните пътечки към нивите си, за да обработват земята с упорито търпение.

Къщурките им били скупчени досами водата и рядко имали повече от една-две стаи за цялото семейство. Вътре жените стояли надвесени над огъня, готвели, кърпели дрехите на мъжете си и кротко си бъбрели от зори до здрач.

Една от къщите се отличавала от другите — била построена високо на канарата и гледала надолу към заливчето. Днес е останало само мястото, а вместо къщата там се издига грозна телеграфна станция, обаче преди шейсет години това бил домът на най-личния рибар на остров Сейнт Хилда. Тук живеел Гътри със съпругата си Джейн — същински деца, предоволни един от друг, нехайни към желанието, непознаващи страданието.

По здрач Гътри заставал на канарата и съзерцавал морето. Долу, на пристанището, рибарските лодки се полюшвали, привързани към пристана за през нощта. Мъжете си бъбрели край пристанищния зид и гласовете им долитали до него, примесени с тъничките викове на децата. Малкият пристан бил хлъзгав от водните пръски, кръвта и люспите на умрели риби. От комините се виел пушек — тънички сини струи, които се усуквали и къдрели във въздуха. На прага на къщата му се показала Джейн и се озърнала за него, заслонила очите си с ръка.

— Слизай долу! — провикнала се тя. — Вечерята е готова още отпреди час. Всичко ще изстине.

Гътри размахал ръце и се обърнал, но преди това хвърлил последен поглед към хоризонта. Небето било осеяно с перести бели облаци, а морето вече не било гладко като през деня, а се диплело на ниски талази покрай пристанището. Водата заливала скалите в източния му край. До ушите на Гътри достигнало тихо бучене — морето набирало сили и хладен ветрец разрошил косата му. Той хукнал надолу към селото и се провикнал към рибарите, застанали до зида:

— Излиза източният вятър — казал им. — Не виждате ли, че небето е като рибешка опашка, а морето се е надигнало като гърбица и залива скалите? Преди полунощ ще се разрази такава буря, че ще ви издуха главите, а морето ще се разяри повече и от самия дявол. Погрижете се за лодките.

Пристанището било закътано от вятъра, но лодките въпреки това били привързани здраво за носа и за кърмата, за да не понесат без посока по водата.

След като се уверил, че всичко е подсигурено за през нощта, Гътри се покатерил по пътеката до къщата си на скалата. Навечерял се мълчаливо. Чувствал се неспокоен и превъзбуден, а притихналата къща му действала потискащо. Заел се да кърпи дупка в рибарската си мрежа, колкото да се занимава с нещо, но не успявал да се съсредоточи над работата си. Току пускал мрежата, обръщал се и се ослушвал. Струвало му се, че в мрака се разнася крясък, но всъщност не се чувало нищо, освен тихото шумолене на вятъра и грохота на вълните, разбиващи се в скалите. Гътри въздъхнал и вперил поглед в огъня, обзет от необяснима тревога и с натежало сърце.

В спалнята Джейн стояла на колене, опряла глава на прозореца, и се вслушвала в морето. Сърцето й странно туптяло, ръцете й треперели, искало й се да се измъкне от къщата, да хукне към скалите и там да усети истинската мощ на вятъра. Той щял да връхлети върху гърдите й, да отметне косата й от лицето, щяла да чуе песента му в ушите си, да помирише солта в пръските, които ще парнат устните и очите й. Обзело я желание да се разкикоти с вятъра, да се разплаче с морето, да разпери широко ръце и да се отдаде на нещо, което ще я обгърне като тъмна наметка и няма да й позволи да стои далеч сред високите треви на самотните скали. Молела се денят да настъпи не плавно, както обикновено, а неистово, слънцето да посипе жар над полето и вятърът да замете бялото разпенено море и да посее разруха. А тя да стои в очакване на брега и да усеща мокрия пясък под босите си нозе.

Чула нечии стъпки пред стаята, потръпнала леко и се извърнала от прозореца. Бил Гътри. Взрял се сериозно в нея и й наредил да пресече шума на вятъра. Двамата тихомълком се съблекли и си легнали един до друг на тясното легло, без да разменят нито дума. Той усещал топлината й, но сърцето му не било при нея. Мислите му напуснали тялото, приковано тук, до нея, и отлетели в нощта. Тя го усетила, че заминава, ала нямала нищо против. Отместила студените му ръце от себе си и се отдала на собствените си сънища, до които той нямал достъп.

Така спали те — уж прегърнати, но разделени, като мъртъвци в гроб с отдавна отлетели и забравени души.

Когато се събудили, зората вече се била разпукнала на небето. Слънцето греело ослепително на синьото небе и обгаряло земята. Грамадни вълни, увенчани с бяла пяна, се разбивали в канарата и плисвали по скалите в пристанището, а през цялото време източният вятър духал, подмятал тревата, пръскал нагорещения бял пясък, тържествуващо си проправял път сред бялата мъгла от пръски и зелените вълни като демон, развилнял се на острова.

Гътри застанал на прозореца и погледнал навън. От устните му се откъснал вик и той изхвърчал от къщата, невярващ на очите си. Джейн го последвала. Хората в другите къщи също били станали, стоели с вперен към пристанището поглед и смаяно вдигнали ръце, а развълнуваните им гласове се извисявали във въздуха, но тутакси заглъхвали, неразличими от воя на вятъра. Защото на пристанището бил закотвен един бриг, който се полюшвал, блъскан от вятъра и от вълните. В сравнение с грамадните му мачти и с опънатите да съхнат по рейките платна рибарските лодчици приличали на джуджета.

Гътри застанала на пристана сред скупчилите се рибари. Всички от Сейнт Хилда се събрали там да посрещнат непознатите от кораба. Високи и смугли били тези мъже, мореплаватели от далечни морета с тесни бадемови очи и бели зъби, които лъщели, когато мъжете се смеели. Говорели на друг език. Гътри и другарите му ги поразпитали, а жените и децата ги наобиколили зяпнали, взирали се в лицата им, пипали дрехите им с плахи и учудени ръце.

— Как изобщо намерихте входа на пристанището — провикнал се Гътри, — след като вятърът и морето така се бяха сдружили против вас? Сигурно самият дявол ви е изпратил тук.

Моряците се смеели и клатели глави. Не разбирали какво изговори той. Погледите им се плъзгали отвъд него и другарите му към жените. Чужденците се усмихвали и си говорели помежду си, доволни от откритието си.

А през цялото време слънцето прежуряло над главите им, източният вятър духал и пърлел въздуха като пъклено дихание. През онзи ден никой не излязъл за риба. Високи като планини вълни с грохот се разбивали на входа на пристанището, затова рибарските лодки останали закотвени, дребни и незначителни до чуждоземния кораб.

Сякаш лудост обзела хората на Сейнт Хилда. Мрежите им лежали незакърпени до вратите на домовете им, нивите и цветните лехи на хълма над селото им останали необгрижени. Хората се интересували единствено от моряците от кораба. Качили се на борда, огледали всяко кътче, пипали дрехите на чужденците с любопитни и развълнувани пръсти. Моряците им се смеели, бъркали в сандъците си и подарявали на мъжете цигари, измъкнали ярки шалове и пъстри кърпи за жените. Гътри ги завел горе на скалите, самодоволно наперен като момче и с цигара в уста.

Рибарите отворили широко вратите на домовете си, кой от кой по-гостоприемни, всеки се стремял да прояви най-голяма любезност. Моряците бързо проучили острова и установили, че е бедно и голо място, което не представлява никакъв интерес. Спуснали се на брега и се разделили на групи по кея, прозявали се, мързелували и се надявали времето да се промени. Нямали какво да правят.

Източният вятър обаче продължавал да духа, да пръска пясък, да превръща пръстта в прах. Слънцето греело ярко на безоблачното небе, грамадните вълни се блъскали в бреговете зелени и пенести, извивали се и се гърчели като живи. Слънцето залязло тревожно и брулено от вятъра, разперило оранжеви пръсти към небето. Настъпила нощ, топла и оживена. Въздухът не знаел покой. Моряците се натъкнали на изоставения параклис в края на селото и се разположили на лагер там, донесли си цигари и бренди от кораба.

Изглежда сред тях царяло безредие. Нямало дисциплина, не се спазвали никакви заповеди. На пост на кораба останали само двамина. Поведението на моряците не озадачавало рибарите — присъствието им на острова било нещо толкова рядко и прекрасно, че нищо друго нямало значение. Местните отишли при гостите в параклиса и за пръв път опитали бренди. Песни и викове заотеквали в нощта. Островът се преобразил изцяло, оказал се изтръгнат от покоя, разлюлян от нещо неизказано и преливащ от странни желания. Гътри седял сред другарите си с пламнали страни, а студените му очи искрели глупаво. В ръката си държал чаша и пресушавал брендито на големи доволни глътки. Хилел се заедно с моряците — дивашки и без всякаква причина. Какво като не разбирал нито думичка! Светлините се люшкали пред очите му, земята се изплъзвала под нозете му, имал чувството, че досега просто не е живял. Вятърът виел, морето ревяло и тътнело, светът го зовял. Отвъд острова се намирали други острови, домът на тези моряци. Там щял да открие живот, красота и невероятни, необикновени приключения. Нямало вече да превива гръб, да обработва безполезната земя. Песните на моряците отеквали в ушите му, тютюневият дим смъдял в очите му, брендито сякаш се примесвало с кръвта във вените му.

Жените танцували с моряците. Отнякъде донесли малък акордеон и цигулка с три струни. Лудешки мелодии се разнесли във въздуха. Жените никога преди не били танцували. Вихрено ги повдигали от земята и фустите им се развявали подире. Моряците се смеели и пеели, и отмервали ритъма с крака. Рибарите глуповато се подпирали на стените — пияни, щастливи, забравили за времето. Един моряк се приближил към Джейн и се усмихнал, протягайки ръце. Тя затанцувала с него поруменяла, развълнувана, обзета от желание да му достави удоволствие. Все по-бързо и по-бързо звучала музиката, все по-бързо и по-бързо летели стъпалата им из стаята. Тя усетила как ръката му обхваща по-здраво талията й и усетила топлината на тялото му, притиснато до своето. Дъхът му докосвал бузата й. Тя вдигнала глава и срещнала погледа му. Той се взрял в очите й, видял я гола и навлажнил устните си с език. Двамата се усмихнали, прочели взаимно мислите си. По тялото й преминала невероятна тръпка, като докосване на студена ръка. Краката й омекнали. Тя свела поглед, съзнавайки желанието си, и се извърнала да провери дали Гътри е забелязал, за пръв път обзета от вина.

А източният вятър се блъскал в църквата, разтърсвал покрива и долу, на брега, вълните се разбивали с грохот.

Следващият ден се очертавал същия — неумолимо горещ.

Вятърът не отслабил силата си, нито пък морето укротило беса си. Бригът продължавал да се люлее на котва между рибарските лодки. Рибарите се облегнали заедно с моряците на пристанищния зид, пиели и пушели без никаква мисъл в главата и без никакъв живец, проклинайки вятъра. Жените се помайвали в кухнята, не похващали да кърпят. Стоели на прага на домовете си, загърнати с нови шалове, пребрадени с алени забрадки, нетърпеливи като деца, неспокойни, в очакване на усмивка.

Така минал този ден и още една нощ, и още един ден. Слънцето греело, морето тръпнело и пенело вълни, вятърът духал. Никой не напускал пристанището да излиза за риба, никой не обработвал земята. На острова нямало ни едно сенчесто място, тревата покафеняла и повехнала, листата висели изсъхнали и безжизнени по малобройните дървета. Отново се спуснала нощ, а вятърът не стихвал. Гътри седял в къщата си, стиснал главата си с ръце и не мислел за нищо. Зле му било, чувствал се изморен и много, много стар. Само едно нещо можело да попречи на вятъра да пищи в ушите му и на слънцето да изгаря очите му. Дробовете му били сухи, гърлото го боляло. Залитайки, излязъл от къщи и заслизал надолу по склона към църквата, където моряците и рибарите били налягали един връз друг на пода и от устите им се стичало бренди. Метнал се сред тях и засмукал жадно, безразсъдно, всеотдайно, за да забрави за морето и за вятъра.

Джейн затворила вратата на къщата зад гърба си и изтичала на скалите. Нагазила до глезените във високата трева, вятърът фучал в косата й. Напявал в ушите й — победоносен призив. Морето се мятало на скалите долу и пръски пяна се разпилявали нагоре към нея. Знаела, че ако изчака, той ще дойде при нея от параклиса. През целия ден я следил с поглед, докато обикаляла сред моряците до пристанищния зид. Само това имало значение. Гътри бил пиян, заспал и забравен, но тук, на скалите, звездите греели над нея и източният вятър духал. Тъмен силует изникнал иззад група дървета. За миг тя се уплашила. Само за миг.

— Кой си ти? — провикнала се, но гласът й избягал с вятъра.

Морякът се приближил към нея. Отметнал дрехите й със сръчни и навикнали пръсти, тя вдигнала ръце да скрие лицето си. Той се засмял и заровил устни в косата й. После тя застанала с протегнати ръце, в очакване, гола и безсрамна като бяло привидение, брулено и кършено от вятъра. Долу, в параклиса, мъжете крещели и пеели. Биели се помежду си, пияни и обезумели от алкохола. Един от рибарите метнал нож и приковал брат си към стената. Той се заизвивал като змия, врещейки от болка.

Гътри се изправил.

— Тихо, псета такива! — провикнал се той. — Не можете ли да се наливате мирно и кротко и да оставите хората да си мечтаят? Така ли чакате вятърът да задуха от другаде?

Възгласи и смях заглушили гласа му. Някой го посочил с треперещ пръст:

— Не ми говори за мирно и кротко, Гътри, слабосилен глупак такъв, че жена ти и сега срами леглото ти с един чужденец. Май ще си имаме свежа кръв на острова.

Разнесъл се дружен смях и хората започнали да го сочат с пръст:

— Ей, Гътри, я иди намери жена си!

Той им се нахвърлил с яростен вик и замахнал да им размаже физиономиите. Но онези били твърде много, изхвърлили го от параклиса, проснали го на твърдия пристан. Той полежал зашеметен за миг, после се отърсил като куче и се изправил. Значи Джейн е развратница. Джейн го е измамила. Спомнил си тялото на жена си, бяло и слабо. Като мъгла го обгърнала лудост, примесена с ненавист и желание. Запрепъвал се в мрака и поел нагоре по склона към къщата си. Нито един прозорец не светел, стаите били празни.

— Джейн! — провикнал се той. — Джейн, къде се криеш с проклетия си любовник?

Никой не отговорил. Гътри се разридал гневно и отскубнал от стената една брадва — голяма и недодялана, за цепене на дърва.

— Джейн — провикнал се отново, — покажи се, чуваш ли?

Гласът му бил безсилен срещу вятъра, който разтърсвал стените на къщата. Гътри приклекнал до вратата и зачакал с брадва в ръце. Часовете се нижели, а той седял вцепенен и чакал жена си да се върне. Тя си дошла преди зазоряване, пребледняла и разтреперана, не на себе си. Той чул стъпките й по пътеката. Клонка изпукала под нозете й. Брадвата се вдигнала.

— Гътри — пропищяла тя. — Гътри, пощади ме, пощади ме!

Разперила ръце умолително, но той ги избутал и стоварил брадвата върху главата й, премазал я, строшил черепа й. Тя рухнала на земята сгърчена, неузнаваема, ужасяваща. Той се привел и се вгледал задъхан в тялото й. Пред очите му се спуснала кървава пелена. Приседнал до жена си с блуждаещи сетива, с празни мисли. Потънал в пиянски сън, положил глава върху възглавето на гърдите й.

Когато се събудил, трезвен, отново на себе си, съзрял мъртвото тяло в краката си. Взрял се в него ужасено, неразбиращо. Брадвата още лежала на земята.

Гътри лежал слисан, отвратен и уплашен, неспособен да помръдне. После се ослушал, сякаш търсейки познат звук. Навсякъде тишина. Имало някаква промяна. Вятърът! Вече не чувал вятъра.

Изправил се на крака, залитайки, и погледнал надолу към острова. Въздухът бил хладен. Докато спал, било валяло. От югозапад духал хладен и постоянен вятър. Морето било сивкаво и спокойно. Далеч на хоризонта се виждала черна точка, а на фона на небето се очертавали бели платна.

Корабът бил отплавал със сутрешния прилив.

Край