Йордан Матеев
Книга, написана на пясък (3) (хроника на един човекоядец)

III

Само преди няколко дни бяха стрували панахида на Мария; бяха се изтърколили три кошмарни години от злощастната катастрофа, която бе отнела преждевременно все още младият й живот, а той изпитваше чувството, че е било едва вчера. Жена му бе приела трагедията с голяма болка, но не беше дала воля на емоциите си. Мъката по дъщеря им я ядеше непрекъснато отвътре — беше убеден в това — тъй като го виждаше постоянно в очите й.

Ако не беше обществената му ангажираност, разнообразните проблеми, свързани с дейността му на кмет на морския град, Цветан Борисов сигурно би изгубил ума си от скръб, но работата го спасяваше, откъсвайки мислите му от смъртта на единственото им дете.

Седеше зад служебното си бюро, пред включеният лаптоп и разглеждаше на дисплея му стари семейни снимки. Всъщност не бяха чак толкова стари — повечето бяха от сватбата на Мария с този… неуместен човек. В сърцето му нахлу отново омраза към амбициозното ченге, Боян Велев, който по волята на жестоката съдба, му бе станал зет и заедно с това, и екзекутор на дъщеря му. В нощта на произшествието именно той се беше блъснал в крайпътното дърво, убивайки на място жена си, която бе седяла в съседство до него. Една глупава шофьорска грешка беше лишила от дъщеря и бъдещи внуци семейство Борисови.

Разбира се, Боян Велев не понесе никаква отговорност за деянието си.

Установи се, че пътят бил мокър, че колата поднесла на един хлъзгав участък; за да избегне удар в насрещното движение, полицаят се бе опитал да отбие в канавката, а там автомобилът се бе натресал във фаталното дърво.

Трагично стечение на обстоятелствата: вина — липсваше, налице бе само един погубен живот — на тяхното скъпо момиче.

Цветан Борисов беше от самото начало против техния брак.

Неговата красива и образована в чужбина дъщеря с това нахакано, надуто и самонадеяно ченге, което освен мускулите си и нелепата си заплата на инспектор, нямаше нищо друго.

Но животът беше решил: Мария се беше влюбила лудо в този нелишен от обаяние мъж, скоро след това се ожениха; две години по-късно, тя бе мъртва, а съпругът й даваше интервюта в медиите като топ ченге.

Къде беше справедливостта в този свят? И нима силата на парите можеше да им върне обратно детето? Цветан Борисов беше много богат човек, но откакто бе изгубил единствената си рожба, бе презрял парите.

А тъкмо днес, четири дни след панихидата на Мария, ставаше за кой ли път въпрос за пари, и то за извънредно много; пари, които искаха да изтръгнат от него, изнудвайки го най-вулгарно.

Въздъхна тежко, затваряйки програмата за разглеждане на снимки и отново се пресегна към флашпаметта, която бе пристигнала преди обед заедно със служебните му писма.

Тикна я в един от слотовете на лаптопа, чукна с мишката върху изникналата икона на десктопа и после още веднъж върху видеофайла, който се намираше вътре в нея. За трети път изгледа краткото, но силно впечатляващо филмче.

Всъщност беше клип, майсторски монтиран от различни филмови откъси, показващи сцени на шокиращо насилие. Редяха се кадри на ожесточени престрелки, неконтролируема паника сред тълпата, предизвикана от злодеянията на убийци, кълцащи, режещи, ръфащи и поругаващи по най-изобретателен начин плътта на жертвите си. Героите на страховитите сцени бяха индивиди, задвижени от извратените си представи за смисъла на живота и скверните си схващания за доброто и злото.

Сюжетът на тази рапсодия на ужаса, се развиваше в град на морския бряг, като заключителните кадри, идентифицираха и точното му местоположение, показвайки модерната сграда на Общината и самият Цветан Борисов в най-различни работни моменти от ежедневието му на кмет.

После зловещ мъжки глас, обработен с електронно устройство, съобщаваше, че този видео кошмар може да се разиграе и тук, в този спокоен засега град, ръководен от най-успешния си кмет. И че ако Цветан Борисов не намери десет милиона евро в най-кратки срокове, за да откупи сигурността на съгражданите си, то целият този клип може да се превърне в реалност и за последиците ще отговаря единствено той, градоначалникът.

Ние изобщо не се шегуваме, обяви строго неизвестният диктор, и скоро ще получите доказателства за това.

След отправената заплаха на екрана започнаха да се движат едни и същи цифри — 10 000 000 евро!!!

Кметът ядосан спря плейъра и за пореден път се зачуди дали това не е дебелашкото чувство за хумор на някой дързък хакер или наистина е болното въображение на някой опасен рекетьор.

Всъщност колебанието му не продължи дълго; телефонът в дясната половина на бюрото му, иззвъня силно и рязко, принуждавайки сърцето му да подскочи от притеснение.

Той посегна към слушалката с някакво нарастващо чувство за обреченост.

Изслуша трескавата тирада на полицейския шеф от другия край на жицата.

Фразите: „кървава баня“, „прекалено много жертви“, „препълнени болнични заведения“, „психоза в града“, се забиваха като кинжали в ухото му.

Очевидно нищо не беше случайно! Изнудвачът беше нанесъл удара си, за да покаже колко много желае откупа от десет милиона.

Кметът прекъсна разговора, обзет от извънредно лошо предчувствие, че неприятностите тепърва ще се множат и задълбочават.

Докато проблемите в Общината ескалираха, един мъж си имаше други в болничното легло.

Бяха намазали раните на лицето му с лекарство, а после го бяха обинтовали цялото. В горещината усещанията му не бяха от най-приятните, а като се добавеше и сърбежът върху наранената му кожа, състоянието му не можеше да се определи като блестящо.

Навън беше вече късен следобед; съдеше по косо падащите лъчи на слънцето; в стаята беше сам; климатикът не работеше или изобщо нямаше такъв; беше ужасно топло и полъхът на вятъра, който нахлуваше през отворения прозорец с нищо не допринасяше да се поразведри атмосферата.

Изведнъж вратата се разтвори и вътре влязоха две медицински сестри. Никак не му допаднаха; реши, че са празноглави клюкарки; за това се направи на заспал.

Едната се изкикоти като малоумна.

— Виж го, Ваня, прилича ми на Невидимия!

— Много си е видим даже! — троснато отвърна колежката й. — Не започвай пак с глупостите си, моля те…

— Не се сърди де. Във филма, Невидимия, беше обинтован с такива бинтове, а след като ги махна — отвътре нищо! Просто ужас!

— Много приказваш, Милке. Погледни, клепачите му са затворени.

— Спи ли?

— Да. Сложих сънотворно в системата му… Мислех, че вече се е събудил, но…

— Горкичкият! Кой знае какви ужасии е преживял в онова мазе!

Двете се засуетиха край него; едната оправи прилежно завивките му, другата забърника в системата му. Той се изплаши, че може да го приспи отново, но безпокойството му се оказа напразно.

Сестрата, която се наричаше Ваня, рече:

— Да си тръгваме, след малко ще дойде главният лекар с онзи инспектор. Не искам да ни виждат тук.

— Ще го разпитват ли? — възкликна възбудено Милка. — В това критично състояние?!

— Поне е оживял! Виж какво стана в „Пикадили“! Моргата е претъпкана с мъртъвци, а терапевтичният блок — с ранени! Някакъв изрод да изпозастреля сума ти народ, ей така, безпричинно! Не е ли това нечестива работа?

— Права си, Ваня! Да изчезваме по-бързо от тук — идват. Сигурно е главният и полицаят.

Двете хлопнаха вратата, а той пренапрегнат от новината за клането в магазина, неволно стисна още по-силно клепачите си. Чак очите го заболяха от усилието.

Нямаше време за размишления; вратата се отвори пак, за да пропусне вътре хора с по-тежки, по-солидни стъпки.

Бяха мъжки. По-конкретно — на двама мъже.

— За съжаление, не е излязъл от упойката още — чу познатият глас на докторът. — Предупредих ви, че е рано за разпити…

— И без това съм зает — отвърна му сухо инспекторът. — Но все пак се надявах да му задам няколко въпроса… Той е единственият ни оцелял свидетел засега…

— Няма къде да се дене.

— За сигурността му съм поставил охрана пред вратата. С тези психопати, човек никога не се знае; може да се върне за него.

— Момчета ви ще го опазят. Двама души са чудесна охрана. Моля ви да ме извините, но от теравпетичния се нуждаят от мен, пациентите им са прекалено много. Никога не сме имали толкова случаи с огнестрелни рани …

— Изпълнявайте си задълженията си, докторе. Аз ще намина по-късно…

Двамата си отидоха, но той вече разполагаше с полезна информация — охраняваха го две ченгета. Тази непредвидена охрана малко усложняваше задачата му, но същевременно я правеше по-предизвикателна. Обичаше отправените предизвикателства, за това се изсмя изпод бинтовете.

Прозвуча зловещо като хъхрене, от което можеше да ти премалее под лъжичката, стига някой да чуеше, разбира се, непривичният звук.

Йордана и Велев си взеха „довиждане“ на паркинга пред универсалния магазин; тя за втори път пое към морския бряг или по-точно към психиатрията, където бе затворен Людоеда.

Слънцето срамежливо захождаше зад хоризонта, когато младата жена спря колата си пред неугледните, но здрави порти на зловещата сграда.

Жегата бързо беше пресушила мокрите последици след бурята, ала характерната мрачност и потиснатост на мястото си бяха останали непроменени.

Младият сержант, който нагло бе разглеждал гърдите й, бе изкарал смяната си; сега на поста му, дежуреше друг, по-възрастен полицай, който внимателно прегледа личната й карта. Едва след това я пропусна във владението на лудите.

Тя отиде веднага при главния лекар, за своя изненада го откри в кабинета му.

Той я посрещна свойски, като че ли се бяха разделили само преди няколко минути.

— Чух по новините — каза й съчувствено. — Ужасна трагедия… Представям си какво е състоянието на роднините…

— Ние сме на мнение, че вашият пациент, Борис Лилов, е свързан със случая. Ето, защо съм тук.

— Какво?!? — Той изобрази най-искрено удивление. — Болният не е напускал стаята си, откакто е въдворен тук, преди две години!

— Известно ми е. Днес ви попитах за връзките му с външния свят.

— Напоследък не е получавал писма. Когато е имало поща, винаги сме я проверявали стриктно. Ако бяхме забелязали нещо интересно, на секундата щяхме да ви уведомим.

— Може да сте пропуснали някое писмо?

— Глупости! Вие ме обвинявате в съучастничество!

— Не засега…

— Какво отношение може да има Людоеда към цялото това кръвопролитие? Изобщо не е мръдвал от мястото си!

— Косвено, най-вероятно. Сам ми призна, че е поддържал кореспонденция с имитатора си. Не смятате ли, че това е сериозен пропуск в сигурността ви?

— Мили Боже! За първи път чувам за подобно нещо!!!

— Приемам го за истина… поне засега. Искам да разпитам отново Лилов.

— Разбира се. Ще ви заведа при него.

— Ще се оправя и сама. Дайте ми ключовете, ще ви ги върна по-късно по вашия служител.

Докторът изнервяно издърпа чекмеджето, притиснало се в корема му; после й подаде обемистата метална връзка.

— Заповядайте, госпожице…

Вече от прага, тя се обърна към него и го запита:

— Означават ли нещо за вас думите: книга, написана на пясък?

Той учудено я погледна с аквамариновите си очи. Приглади разрошените си коси, преди да й отговори:

— Абсолютно нищо, детектив Йордана.

Тя излезе, без да се сбогува; имаше нещо хлъзгаво в този човек; може би прикриваше някаква тайна; може би бе заприличал, без да го иска на пациентите си, но този тип никак не й харесваше.

Йордана прилежно отключи и заключи всички врати, докато най-сетне се добра до килията на Людоеда.

Когато влезе в изолираното преддверие, затворникът се беше изправил на крака, посрещайки я радушно усмихнат.

— Очаквах ви — заяви с тих любезен глас. — Съжалявам, че хлапето ви е създало такива неприятности, но аз ви предупредих, детектив Йордана, нищо още не е приключило! Жалко, че се проля толкова невинна кръв… Но правилата на играта са си правила, не можем да ги променяме!

— Откъде си научил за „Пикадили“? Да не си чел утрешните вестници? — попита го ядосано тя. — И за какви правила ми разправяш? Ти си с доживотна присъда и за теб са валидни единствено затворническите правила!

— Къде отиде учтивостта ви, детектив? Напразно сте ми ядосана, повярвайте ми!

Тя си пое дълбоко въздух; осъзнаваше ясно, че гневът е лош съветник; но явно този извратеняк й въртеше номера още от самото начало. Кой беше в случая ченгето — не беше ли редно, тя да му залага капани?

Борис Лилов я изгледа с присвити очи; после се усмихна помирително.

— Не се ядосвайте така, детектив Йордана. Подобни емоции са вредни! Аз мога да ви бъда полезен, само трябва запазете самообладание.

— След цялата посята смърт днес, искате от мене светски маниери…

— Не, за Бога. Само да поговорим разумно, няма да съжалявате за това.

— Чудесно. Убедихте ме. Извинете ме за острия ми тон, но нали няма да започнете да си правите чекии като последния път? В това ли се състои разбирането ви за маниерност?

— Не бъдете толкова злопаметна! Напомних ви кой съм аз.

— И кой сте? Психопат-всезнайко? Или играта ви е по-сложна?

— Да, аз съм канибал! Нещо ужасяващо според моралните критерии на обществото. Но, вие сте абсолютно права, аз съм много добре осведомен човек.

— Как така? Вие сте затворен в клетката си. Пощата ви е проверявана редовно; наистина — четете пресата, но за кървавата баня в „Пикадили“ още не е написан нито ред…

Той се приближи до бронираното стъкло и я погледна изпитателно. Дълбоко в проницателните му очи се таеше нещо. Някаква тайна или подигравка?

— Получих писмо — продума. — Минути преди убийствата…

Тя замълча за известно време, после го отряза:

— Лъжете! Не можете да получите писмо, без никой да узнае. Просто няма начин!

— Книга, написана на пясък — промълви той, без да откъсва погледа си от нея. — Чрез нея се осведомявам за всичко, но не очаквам да ми повярвате…

Йордана се отдръпна като ужилена. Той знаеше за загадъчното съобщение, написано от масовия убиец. Само ченгетата бяха информирани за него; дори от медиите бяха скрили тази важна подробност.

— Кой ви каза за това?!? — изсъска жената. Съвсем живо си представи, как езикът й се плъзга между зъбите й, раздвоен като на пепелянка. Стори й се доста правдоподобна асоциация.

Той очевидно триумфираше, но изрече съвсем сериозно:

— Зная го от книгата. Там е написано всичко, което трябва да зная; тя е един вид контакта ми с цивилизацията отвън. Непонятно е за вас, но един ден ще разберете.

Тя удари с юмрук по стъклената преградата, която ги делеше.

— Не се правете на умен! Къде е въпросната книга, кога сте я чели? Та убиецът остави съобщението си само преди няколко часа върху едно огледало в козметичен салон. Откъде може да сте разбрали?!?

— Става дума само за една книга. Не се разстройвайте, детектив. Ще се състарите преждевременно, а ще бъде твърде жалко за една хубава жена…

— Не си играйте с мене, Лилов. Мога да ви стъжня живота!

— Защо се косите? Книга, написана на пясък, е, само една книга — наистина много специална, но само една книга, за Бога…

— Къде е тогава? Искам да я прочета? Защо заради нея избиха толкова невинни?

— Не сега, но след време ще я прочетете, обещавам ви. Още не сте подготвена за съдържанието й, детектив Йордана, а освен това има и определени правила…

— Аз определям шибаните правила!!! — изпусна си нервите отново тя.

Лицето на събеседника й се вкочани. Приближи се до нейното, деляха ги само няколко сантиметра пространство, той процеди студено.

— Грешите! Аз дърпам конците и вие ще играете по свирката ми! Повярвайте ми, най-накрая, изгодата ще е взаимна…

— Дайте ми някакво доказателство за лоялността си.

— Вече ви го дадох — изрече спокойно той. — Имитаторът… Вие го държите от няколко часа в ръцете си.

— Какво?!?

— Ами ето, заявявам ви го в прав текст, имате възможност да го изобличите за престъпленията му… Не сте ли го разпитали още?

Йордана се вцепени.

Той я наблюдаваше самодоволно усмихнат. Приличаше на баща, подхвърлил подарък под коледната елха и сега е изключително доволен, че е успял да изненада децата си.

После многозначително погледна китката си, все едно че сверяваше часа с несъществуващия си часовник на нея.

— Е, струва ми се, — каза с известен сарказъм — че може и да сте позакъснели малко, но ако побързате, може и да успеете… За колко време е възможно да стигнете до болницата, Йордана?

Най-сетне, тя трябваше да признае истината пред себе си — откритата жертва в онова мазе, всъщност бе самият имитатор! И сега този крайно опасен психопат беше в болницата, където нищо неподозиращият медицински персонал се грижеше за него. За един изверг!

Тя с треперещи пръсти извади джиесема от джоба си, набра нервно номера на Боян Велев. Стори й се цяла вечност, докато й отговори.

— Бързо!… — изхриптя. — Имитаторът е в онзи здравен център… Бързо, Бояне докато не е станало много късно!…

Докато се водеше този драматичен разговор, медицинската сестра, на име Милка, шпионираше зад ъгъла на коридора, двете ченгета, които, без да знаят, пазеха опасен сериен убиец.

Бяха млади, в цивилни дрехи и големи симпатяги; личеше им, че са полицаи по яките мускули, ниските прически, но най-вече по пистолетите, затъкнати в кожените им кобури на коланите.

Единият от здравеняците, по-русият, с ослепителната усмивка, отиде до кафемашината, която беше в непосредствена близост до наблюдателния пункт на младата жена. Полицаят се засуети, явно нямаше подходящите монети за автомата и тя услужливо му предложи дребни.

— Ако пуснете цели петдесет стотинки, няма да ви върне ресто — обясни на красивия мъж. — Големи измамници са тия автомати, от мене да го знаете…

Младежът й поблагодари, пусна монетите в тесния процеп, изчака пластмасовите чашки да се напълнят до горе, а междувременно я заговори най-приятелски. Уговориха се да се срещнат след края на смяната му и да пийнат ароматно кафе в барчето, което той обикновено посещаваше.

Момичето се усмихна очарователно, обеща, че ще го изчака след края на работата му, за да осъществят това интересно предложение. След това изтича право при колежката си, Ваня, за да й разкаже най-подробно за неочакваната свалка.

Това се случи някъде преди час и трийсет минути.

Тя на няколко пъти минаваше по коридора на път за манипулационната и всеки път поглеждаше крадешком към новия си ухажор.

Но ето че при последният „транзит“, Милка остана много изненадана, защото и двамата полицаи ги нямаше на поста им.

„Да не са ги отзовали по спешност?“ — озадачено си помисли тя. Изпита голямо разочарование, че още първата й среща с русия красавец се проваля заради някаква служебна заангажираност.

Преди десетина минути и двамата мъже бяха пред вратата на охранявания пациент; бяха заели лежерни пози и дори бяха малко отегчени от заслепяващите ги последни лъчи на залязващото слънце.

Интересно, защо си бяха отишли така внезапно? Това я обезпокои. Беше обидена, че новият й познат дори не беше си направил труда да я потърси, преди да си тръгне.

Издебна мига, когато никой не гледаше към нея и открехна вратата на стаята с тайнствения болен.

Очакваше да зърне пазачите му и да чуе смеха им заради проявената й бдителност, но не се получи така…

Стаята изглеждаше обикновено: болният спеше в леглото си, а през отвореният прозорец продължаваше да нахлува топъл въздух отвън.

— Ама че съм глупава… — измърмори момичето и се запита, защо за Бога, се промъква така гузно в стаята, та нали работеше тук!

Въздухът бе пропит с една особена въз сладникава миризма, която й бе смътно позната.

Милка на пръсти отиде до спящия мъж. Стори й се странно, че продължава да спи толкова дълбоко и спокойно; всъщност, ако човек се вгледаше по-внимателно, завивките му изобщо не се помръдваха, сякаш въобще не дишаше.

Тя се взря в него и забеляза нещо, от което сърцето й подскочи чак в гърлото й…

Бинтът върху лицето му не беше вече снежнобял, а обилно подгизнал от тъмночервена кръв. Тя избиваше през превръзката, стичайки се зловещо от цепките за очите му. Изведнъж, жената осъзна, че лицевите кости отдолу сигурно са размазани до неузнаваемост от множество силни и брутални удари. Най-вероятно след подобно третиране, се бяха превърнали в кървава каша…

Със сподавен вик, сестрата отстъпи назад и в същия миг попадна в прегръдката на две здрави ръце. Обърна пребледнялото си лице към непознатия, който неусетно бе влязъл след нея в стаята и запищя пронизително и отчаяно, сякаш я режеха на късове…

Тя се свести след няколко минути. Някой беше бутнал шишенце с амоняк под носа й и това беше свършило работа. Сега Милка оглеждаше недоумяващо колегите си и инспектор Велев, който й беше взел акъла.

— Видяхте ли нещо в онази стаята? — попита я той.

Тя се досети, че това е началникът на двамата полицаи, а това я върна към ужаса, преживян само преди мигове. Ясно си представи обезобразеното лице под бинта и се сви подплашена като притиснато в ъгъла животинче.

— Нищо не зная… — отговори му глухо. — Влязох там от любопитство… — гласът й спадна съвсем. — И тогава,… и тогава… видях… целия онзи кошмар…

— Успокойте се. Това е всичко засега. — Инспекторът беше наясно, че сестрата не е убила никого, но трябваше да изтръгне някаква информация от нея.

Остави я на грижите на колегите й от болницата и напусна манипулационната.

В коридора гъмжеше от полицаи; лицата на всички бяха сурови и вкочанени; бяха отнели живота на две ченгета; нямаше как да не са обезпокоени и ядосани!

Само за един ден в града имаше нечувана ескалация на насилието; Боян Велев се чудеше в коя държава всъщност живее — в България, голяма „колкото една човешка длан“, или в САЩ, където имаха сериозни проблеми в тая сфера.

От стаята на имитатора изнасяха телата на жертвите.

Убиецът беше проявил черно чувство за хумор, намествайки трупът на единия от мъртвите полицаи в леглото си, дори беше обинтовал главата му, за да може приликата да е пълна. Кръвта обаче беше избила бързо по превръзката и беше провалила номерът му.

Трупът на второто ченге бе натикан под леглото и за това бе останал за известно време незабелязан там.

Когато детектив Йордана му се обади по телефона, Боян Велев беше скочил веднага в колата си и бе шофирал като луд чак до тук, но, уви, бе пристигнал твърде късно.

Само дето беше изплашил до смърт сестрата.

Видя Йордана, която се задаваше целеустремена от края на коридора.

Беше разстроена от случилото се; когато стигна до него, той само повдигна безпомощно раменете си. Белята беше вече станала.

Тя започна да му разказва за любопитния разпит на Людоеда, когато един от служителите на техническите служби се приближи до тях, видимо развълнуван.

Беше облечен в бели дрехи, носеше някакви абсурдни терлици върху обувките си, както и боне на главата си в същия светъл цвят. Така според специалистите се гарантираше пълна стерилност на местопрестъплението и опазването на важните улики. В дланта си, човекът държеше внимателно окървавено парче хартия.

— Какво, по дяволите… — възкликна инспекторът.

Специалистът го изгледа с подчертана гордост.

— Открихме го в хранопровода на жертвата от леглото… Ново съобщение, инспекторе!

— Прилича ми на листче от малък бележник.

— Най-вероятно е точно това, но убиецът е използвал човешкото гърло за пощенска кутия.

— И какво ни е написал този път? — не издържа детектив Йордана.

— Сега ще ви го прочета: „Господин кмете, цената на откупа се вдига, защото бавите парите! Сега искам дванайсет милиона евро!“

Тримата се спогледаха безмълвно.

В тоя момент мобилният телефон на Боян Велев завибрира в джоба му.

— Иларионов е — чу в ухото си баритонът на главния комисар на града. — Оставете хората си да се оправят сами и елате веднага с детектив Йордана в Общината. По спешност трябва да разискваме някои неотложни въпроси…

— Да, господин главен комисар.

Той предаде заповедта на шефа на младата си сътрудничка.

Двамата напуснаха медицинския център като не забравиха да вземат със себе си и съобщението на серийния убиец. Всъщност около него витаеха някои интересни въпроси, които очакваха отговорите си.

Каква беше ролята на бившия тъст на Велев в тази афера и за какъв откуп ставаше дума? Назованата сума бе просто изумителна! Срещу какво имитаторът би изтъргувал такива големи пари и кой би му ги платил? В края на краищата, това не бяха дребни за джобни разходи…

Боян и Йордана паркираха колите си едновременно на паркинга пред сградата на Общината.

Нощта се беше спуснала и сградата грееше, обляна отгоре до долу в светлини.

Двамата се легитимираха пред постовия полицай на входа и без да преминат през металотърсача, влязоха вътре и се качиха направо във високоскоростния асансьор.

Той ги отведе за броени секунди до етажа с конферентната зала, където им бе назначена срещата.

За тяхна изненада, там беше пълно с хора.

Освен главният комисар Христо Иларионов, тук бяха кметът на града, Цветан Борисов, неговият първи заместник, Стефан Андреев; бяха дошли и част от общинските съветници, членове на различни комисии, оглавени от председателя си — Божидар Аргиров. Имаше и някои шефове от общинската управа, които седяха съсредоточени с бележници в ръце, загледани в патрона си, Цветан Борисов.

Разговорите бяха под сурдинка, но когато се появиха двамата полицаи незабавно секнаха.

Възцари се малко неловка тишина.

Главният комисар им махна с ръка да се настанят на свободните места до него.

След това кимна с глава на кмета, който стоеше като истукан с непроницаемо лице; беше прав до една голяма видео стена.

Градоначалникът на свой ред изгледа аудиторията си и като обигран оратор се покашля, за да привлече вниманието й.

Впрочем това не беше нужно, тъй като всички се бяха вторачили в него и шушуканията отдавна бяха спрели.

Цветан Борисов ги фиксира още веднъж с безизразния си поглед и рече:

— Всички знаете за днешната драма. За кървавата баня, която се разигра в един от универсалните магазини на града. Осведомени сте за броя на жертвите и за националния траур, който ще бъде обявен през следващите три дни. Но не знаете нищо за мотивите, които са подтикнали към действие касапинът от „Пикадили“, по-точно — мотивите на лицата, застанали зад него. Защото се оказа, че това не е просто изблик на психически неуравновесен индивид, а добре обмислен и логистиран заговор! — Тонът на кметът драматично се повиши. — За да бъда конкретен, ще ви пусна един видео материал, който получих днес заедно с пощата си. Гледайте го внимателно, но ви предупреждавам, че сцените, които ще видите не са от най-приятните. Нека сега го изгледаме, а след това думата ще получи главният комисар за разяснителен коментар.

Кметът се отдръпна театрално от плазмения екран, насочвайки дистанционното в ръката си към уредбата под него.

Файлът от флашпаметта бе записан на диск, който пък бе възпроизведен от включения DVD плейър и мигновено привлече вниманието на публиката.

Сцените на брутално насилие, естествено, не се харесаха на никого, а накрая, когато присъстващите чуха ултиматума на изнудвача, възмущението им прерасна в шумно негодувание.

Кметът изключи DVD-то и възползвайки се от целия си авторитет, въведе ред в разбунената като кошер зала.

— Моля ви, запазете спокойствие! — Извика той. — Давам думата на главен комисар Христо Иларионов, за да разясни ситуацията!

Полицейският шеф се изправи от мястото си в относително възстановената тишина.

— Докато гледахте филма — тежко изрече той. — Научих, че има промяна в размера на откупа. — Полицаят беше едър мъж, с масивна челюст, побелели от времето коси и грубо изсечени черти на лицето. Сега то бе по-вдълбано от бръчките му и по-мрачно от всякога. Той продължи с още по-натежал глас: — Убиецът, наричан още имитатора, е оставил ново съобщение. Той вече иска дванайсет милиона евро, за да остави града ни на мира. Ето, листчето, с което ни уведомява за това. — Главният комисар размаха пликчето с окървавеното късче хартия в него.

Аудиторията в залата се взриви от гняв; дори кметът Борисов изглеждаше изненадан от развитието на събитията.

— Но това си е направо лудост — крещеше някой.

— Не може да допуснем да ни изнудват!… — ядосваше се друг с фалцетен глас.

— Къде е полицията?!? Защо не предприеме нещо?!? За глупаци ли ни взимат?! — сипеха се обиди отвсякъде.

— Безобразие! Избиват ни и после искат да им се плати за труда…

— Това е тероризъм!!!…

Градоначалникът повиши тон, за да поохлади развихрилите се страсти. Оказа, че това съвсем не е лека работа.

За нещастие всичките му усилия отидоха на вятъра. Случи се нещо толкова нагло, че всъщност бе абсолютно в духа на разигралите се досега събития.

Телефонът, който бе на масата пред кмета, иззвъня неочаквано, силно и настойчиво. Цветан Борисов се поколеба дали да се обади. После неохотно взе слушалката и се заслуша в събеседника си отсреща. След това включи високоговорителят на апарата.

Чу се смутеният тон на секретарката му, която очевидно му обясняваше нещо.

— … настоява да разговаряте!… Твърди, че обсъждате негово предложение и че той има нови сведения по въпроса…

— Добре, Маргарита… Свържете ме на първа линия…

Той се пресегна към телефона, усилвайки още повече звука му.

Гласът на непознатия прозвуча необичайно; точно, както би прозвучал в някой научно фантастичен филм, тъй като явно се филтрираше през устройство за преправяне на интонацията.

— Дами и господа, налага се да внеса някои важни уточнения. Първо да се представя — казвам се Учителя. Скоро ще получите от мен конкретни указания как да изплатите поискания откуп. Не се опитвайте да ми попречите, ще последва светкавична наказателна акция! А след това ще увелича сумата! Освен това, нямате никакъв шанс да ме заловите! Погрижил съм се добре за сигурността си, повярвайте ми! Очаквайте следващото ми обаждане с инструкциите за парите! За мене беше чест, дами и господа. И внимавайте какво ще решите в следващите часове!

Роботизираният глас на Учителя секна във високоговорителя.

На мястото му се възцари страхотен хаос от истерия и ярост.

Велев и Йордана се спогледаха шокирани.

Кой, по дяволите, беше този тип?!?

Нима в града им вилнееше още един психопат?

И двамата усетиха как им призлява при тая мисъл.