Серия
Нови истории за вампирите
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vittorio the Vampire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 29 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД — София

 

A Ballantine Book

Published by The Ballantine Publishing Group

© 1999 by Anne O’Brien Rice


Посвещение от Ан Райс

Този роман се посвещава на Стан, Кристофър, Мишел и Хауърд; на Росарио и Натрие; на Памела и Илейн, и на Николо.

ГЛАВА 1
КОЙ СЪМ АЗ, ЗАЩО ПИША И КАКВО ПРЕДСТОИ

Когато бях малък, сънувах ужасен сън. Сънувах, че държа в ръцете си отрязаните глави на по-малките си брат и сестра. Те бяха все така живи и безмълвни, с големи примигващи очи и зачервени бузи, а аз бях толкова ужасен, че не можех да промълвя и дума, подобно на тях самите.

Този сън се сбъдна.

Но никой няма да плаче за тях или за мен. Погребани са безименни под пет изминали столетия.

Аз съм вампир.

Името ми е Виторио и в момента пиша това в най-високата кула на разрушения замък на върха на планината, където съм се родил — в най-северната част на Тоскана, най-красивото кътче в самото сърце на Италия.

По всеобщо мнение аз съм забележителен вампир, притежаващ голяма власт, тъй като съм живял петстотин години след славните времена на Козимо де Медичи, и дори ангелите ще потвърдят моята сила, ако успеете да ги накарате да говорят. Проявете предпазливост по този въпрос.

Само че аз нямам нищо общо със „Сборището на словоохотливите“ — онази група странни романтични вампири, обитаващи града в южната част на Новия свят, Ню Орлиънс. Те вече са ви обсипали с толкова много хроники и разкази.

Не зная нищо за онези герои от зловещи събития, маскирани като художествена проза. Не зная нищо за техния примамлив рай сред блатата на Луизиана. На тези страници няма да откриете нови сведения за тях, а отсега нататък дори няма и да ги споменавам.

При все това те ме предизвикаха да напиша историята на своя произход — легендата на моето сътворение — и да изложа този епизод от живота си под формата на книга, която да представя пред широкия свят, така да се каже. Там тя би могла да попадне в случаен или преднамерен контакт с техните красиво издадени томове.

Столетията на вампирски живот прекарах в интелектуално и бдително бродене и учение, без да предизвиквам и най-малката опасност от страна на своя вид, и без да събуждам тяхното знание или подозрения.

Но това няма да бъде разказ за моите приключения.

Това, както казах, ще бъде историята на моя произход. Смятам, че в себе си тая откровения, които ще ви се сторят много оригинални. Вероятно, когато книгата ми бъде завършена и вече не ми принадлежи, ще поема своя път и ще се превърна в герой от този грандиозен roman-fleuve[1], започнат от останалите вампири в Сан Франциско или Ню Орлиънс. Засега не мога да бъда сигурен, нито да се вълнувам от това.

Докато прекарвам спокойните си нощи тук, сред обраслите камъни на мястото, където бях толкова щастлив като дете, чиито зидове сега са порутени и обезформени, между трънливите къпинови храсти и благоуханни избуяли гори от дъб и кестен, се чувствам принуден да опиша онова, което ме сполетя, защото участта ми изглежда е била много по-различна от тази на всеки друг вампир.

Не винаги се подвизавам на това място.

Напротив, по-голямата част от времето си прекарвам в града, който за мен е кралица на всички градове — Флоренция, която обикнах в първия миг, щом я видях с детските си очи в годините, когато Козимо Старият управляваше лично своята могъща банка „Медичи“, макар да беше най-богатият човек в Европа.

В дома на Козимо де Медичи живееше великият скулптор Донатело, който ваеше фигури от мрамор и бронз, както и мнозина художници и поети, автори на магически произведения и творци на музика. Великият Брунелески, изработил купола на най-голямата църква във Флоренция, строеше още една катедрала за Козимо в онези дни, а Микелоцо не само реставрираше манастира „Сан Марко“, но и започваше изграждането на двореца на Козимо, който един ден щеше да стане известен в целия свят като Палацо Векио. Заради Козимо хората обикаляха цяла Европа, ровейки се из отдавна забравени прашни библиотеки в търсене на гръцките и римските класици, които неговите учени превеждаха на нашия роден италиански — езикът, който преди много години Данте бе дръзнал да избере за своята „Божествена комедия“.

И именно под покрива на Козимо, когато бях смъртно момче с многообещаващо бъдеще, видях — да, с очите си видях — величайшите гости от Трентския събор, дошли от далечна Византия, за да сложат край на разцеплението между Източната и Западната църква: папа Евгений IV от Рим, патриарха на Константинопол и самия император на Изтока, Йоан VIII Палеолог. Видях тези велики мъже да влизат в града сред ужасна буря от проливен дъжд, но въпреки това с неописуем блясък, видях ги и да се хранят на масата на Козимо.

Достатъчно, бихте казали вие. Съгласен съм с вас. Това не е история на Медичите. Но позволете ми само да кажа, че всеки, който ви заяви, че са били мошеници — тези велики люде, е пълен идиот. Не друг, а потомците на Козимо се погрижиха за Леонардо да Винчи, Микеланджело и безброй други художници. И всичко това се случи, защото един банкер, или кредитор ако щете, намираше, че е чудесно и редно да придава красота и великолепие на Флоренция.

Ще се върна към Козимо в подходящия момент, при това само с няколко думи, макар да се налага да призная, че изпитвам затруднения да бъда лаконичен по който и да е въпрос в тази история, но нека засега кажа, че Козимо принадлежи към живите.

Аз спя сред мъртвите от 1450.

А сега да разкажа как започна всичко, но ми позволете още едно въведение.

Моля, не търсете в този текст архаичен език. Няма да откриете онзи скован, фалшив английски, предназначен да омагьоса стените на замъка с претенциозна дикция и ограничен речник.

Ще разкажа историята си непринудено и убедително, без да пестя думи, защото ги обичам. И тъй като съм безсмъртен, повече от четири века съм поглъщал английския език от пиесите на Кристофър Марлоу и Бен Джонсън, до резките и наситени с груба емоционалност реплики от филм със Силвестър Сталоун.

Ще се убедите, че съм гъвкав и дързък, а понякога шокиращ. Но какво бих могъл да направя, освен да се възползвам докрай от способностите да описвам, които владея, и да отбележа, че сега английският вече не е език на една страна, нито пък на две, три или четири, а се е превърнал в език на целия съвременен свят, от горската пустош на Тенеси до най-отдалечените келтски острови и надолу до пренаселените градове на Австралия и Нова Зеландия.

Аз съм роден през Ренесанса. Ето защо се задълбочавам във всичко и не се страхувам да комбинирам, както и не се съмнявам, че стореното от мен е белязано от висша добродетел.

Що се отнася до родния ми италиански, вслушайте се нежно, когато изречете името ми, Виторио, и го вдъхнете като парфюм от останалите имена, които са изпъстрили този текст. Преди всичко той е толкова благозвучен език, че е превърнал английската дума stone, камък, в дума от три срички: pi-ea-tra. На света никога не е съществувал по-нежен език. Говоря всички останали езици с италианския акцент, който днес можете да чуете по улиците на Флоренция.

А това, че моите англоговорящи жертви намират за много красиви ласкателствата ми, изречени с този акцент, и се поддават на моето нежно, бляскаво италианско произношение, е постоянен източник на радост за мен.

Но аз не съм щастлив.

Не си го помисляйте.

Не бих написал книга, за да ви разкажа, че един вампир е щастлив.

Аз притежавам мозък, както и сърце, и около мен витае някакъв безплътен образ на мен самия, несъмнено създаден от висша сила, а дълбоко вплетено в неосезаемата нишка на този летлив образ е онова, което хората наричат душа. Аз притежавам такава. Не съществува толкова много кръв, която да отнеме живота й и да остана просто един преуспял възвращенец.

Добре. Няма проблеми. Да, да. Благодаря! — както би могъл да каже на английски всеки човек на този свят. Готови сме да започваме.

С изключение на това, че искам да цитирам един мрачен, но прекрасен писател, Шеридан льо Фану, думите, изречени с непосилна мъка от герой, обсебен от духове в един от многото му великолепно написани разкази. Този автор, роден в Дъблин, е починал през 1873, но забележете колко свеж е езикът му, и колко ужасяващо се изразява героят, капитан Бартън, в разказа, наречен „Демонът“[2]:

„Истината е, че колкото и да съм несигурен в автентичността на това, което са ни учили да наричаме божествено творение, за един факт съм дълбоко и ужасяващо сигурен, че отвъд този свят съществува духовен свят — една система, чието действие общо взето за наша милост е скрито от нас, но и система, която би могла и понякога успява да ни се разкрие частично и страховито. Сигурен съм, знам, че има Бог — ужасен Бог — и че вината е последвана от възмездие по начини най-мистериозни и изумителни, чрез въздействия най-необясними и ужасяващи; съществува такава духовна система — Боже Господи, как съм сигурен в това! — система злостна, неумолима и всемогъща, под чието въздействие страдах и сега страдам мъченията на обречените.“

Какво мислите за това?

Аз самият съм доста впечатлен, сякаш съм смъртен. Не мисля, че съм готов да нарека нашия Бог „страховит“ или системата ни „зловредна“, но като че в тези думи се долавя зловещо и неизбежно правдоподобно звучене, написани са като художествена проза, но очевидно с много емоция.

Това е важно, защото над мене тегне ужасно проклятие, доста необичайно за един вампир, струва ми се. Тоест, останалите не го изживяват. Но все пак мисля, че всички ние — хора, вампири, всички, които изпитваме чувства и можем да плачем — всички сме жертви на проклятие, проклятието, че знаем повече, отколкото можем да понесем, и не можем да направим нищо, абсолютно нищо срещу силата и изкушението на това знание.

Накрая можем отново да се спрем на това. Да видим какво сте разбрали от моята история.

Тук е началото на вечерта. Дръзките останки от най-високата кула на баща ми все така неустрашимо се извисяват на фона на прекрасното, осеяно със звезди небе, за да виждам от прозореца сгрените от луната хълмове и долини на Тоскана, да, дори и блещукащото море под мините на Карара. Долавям мириса на избуялата зеленина по стръмната, неизследвана местност, около която ирисите на Тоскана продължават да цъфтят в ослепително червено или бяло, за да мога да ги намирам в копринено меката нощ.

Обгърнат и защитен по този начин, аз пиша, подготвен за мига, когато пълната, но винаги мрачна луна ще ме изостави, за да се скрие сред облаците, и да запаля свещите, наредени в готовност, цели шест, закътани сред плътното, грубо обработено сребро на канделабъра, който някога стоеше върху бюрото на баща ми, в дните, когато той беше старомодният феодален владетел на тази планина и всички нейни села, както и непоколебим съюзник във война и мир на великия град Флоренция и неин неофициален владетел. Времената, в които бяхме богати, безстрашни, любопитни и необичайно доволни. Нека сега разкажа за онова, което изчезна.

Бележки

[1] Роман-поредица, фр. ез. — Бел.пр.

[2] Шеридан льо Фану, „Неясно като в огледало“, 2005, Весела Люцканова, преводач Ралица Дерилова — Бел.ред.