Карън Мари Монинг
Мистерията на изчезналия амулет (3)

Едно

— Трудно е да ви открием, госпожице Лейн — каза инспектор О’Дъфи, когато отворих остъклената врата на „Книги и дреболии «Баронс»“.

Внушителната и живописна книжарница бе като мой дом, независимо дали го исках, или не. И въпреки разточителното обзавеждане, безценните килими и прекрасния подбор на безброй първокласни материали за четене, не ми харесваше. Дори и най-удобната клетка все пак си остава клетка.

Когато пристъпих напред, той ме изгледа пронизващо, огледа шинираните ми ръка и пръсти, шевовете на устната ми и избледняващите виолетови и жълти натъртвания, които започваха около дясното ми око и стигаха чак до челюстта ми. Вдигна вежда, но не направи коментар.

Времето беше ужасно. Аз стоях до рамката на отворената врата и бях твърде близо до него. Валеше от дни — неумолим, тягостен потоп. Носените от вятъра капки ме пробождаха дори под заслона на подпрения на колони свод над главния вход на книжарницата. В единайсет часа в неделя сутрин бе толкова облачно и мрачно, че уличните лампи все още светеха. Въпреки мътния им жълтеникав блясък, едва виждах очертанията на магазините по отсрещната страна на улицата през гъстата мъгла.

Отстъпих и пуснах инспектора да влезе. Пориви леден въздух нахлуха по петите му.

Затворих вратата и се върнах в зоната за четене към дивана, разположен близо до огъня, където бях прекарала утрото, увита в плетено одеяло и с книга в ръка. Спалнята ми беше на последния етаж, но когато книжарницата беше затворена през уикендите, слизах на първия, където имаше удобни кътчета за четене и емайлирани камини, и го превръщах в моя лична приемна. Вкусът ми към четивата бе станал малко ексцентричен напоследък. Бях наясно, че О’Дъфи ме изучава, затова незабелязано избутах някои от най-странните заглавия, които четях, под едно красиво старинно шкафче. „Дребният народ — приказка или факт?“ беше последван от „Вампири за глупаци“ и „Божествена сила — история на свещените реликви“.

— Ужасно време — отбеляза инспекторът, като пристъпи до камината и протегна ръце към меко съскащите пламъци.

Съгласих се може би с повече ентусиазъм при този безкраен потоп навън, който наистина ми се отразяваше зле. Още няколко такива дни и щях да започна да правя Ноев ковчег. Бях чувала, че в Ирландия вали много, но „постоянно“ беше доста повече от „много“ по моите сметки. Принудена от обстоятелствата да остана в тази страна и тъгуваща за дома си, бях турист по неволя. Направих грешката да проверя времето в Ашфорд. В Джорджия беше знойно. Синьо небе и трийсет и шест градуса — просто още един чудесен, напоен с цветове слънчев ден в дълбокия Юг. След няколко часа приятелките ми щяха да се отправят към някое от любимите ни езера, където щяха да поглъщат слънце, да оглеждат годни за срещи момчета и да прелистват последните модни списания.

В Дъблин беше десет градуса и толкова ужасно мокро, че човек оставаше с усещането, че е най-много пет.

Без слънце. Без годни за срещи момчета. А единствената ми модна грижа бе да се постарая дрехите ми да са достатъчно торбести, за да подслонят скритите под тях оръжия. Дори в относителната сигурност на книжарницата носех две фенерчета, чифт ножици и смъртоносно копие, дълго една стъпка, чийто връх бе увит със станиол. Освен това пръснах десетки фенерчета и различни предмети, които можеха да послужат като арсенал, из целия четириетажен магазин. Също така скрих няколко кръста и бутилки светена вода на различни места. Баронс щеше да ми се смее, ако знаеше.

Може би се чудите дали очаквам армия от ада.

Очаквам.

— Как ме намерихте? — попитах инспектора. Когато за последен път бях говорила с Гарда преди седмица, О’Дъфи ме бе притиснал да му кажа как да се свърже с мен. Дадох му стария си адрес в „Кларин“, където се бях подслонила за кратко, след като пристигнах. Не знам защо. Предполагам, защото просто вече не се доверявах на никого. Дори на полицията. Тук добрите и лошите изглеждаха еднакво. Попитайте мъртвата ми сестра Алина! Тя стана жертва на един от най-красивите мъже, които съм виждала — лорд Господар. Оказа се, че той е и един от най-злите.

— Аз съм детектив, госпожице Лейн — отвърна О’Дъфи със суха усмивка и аз разбрах, че няма намерение да ми каже. Усмивката изчезна и очите му се свиха с едва доловимо предупреждение: „Не ме лъжи! Ще разбера“.

Не се притесних. Веднъж Баронс ми каза същото, а той имаше завидни свръхестествени сетива. Ако той не можеше да види през мен, О’Дъфи също нямаше да може. Изчаках, чудейки се какво го е довело тук. Беше ми дал ясно да разбера, че смята случая на сестра ми за нерешим и приключен. Завинаги.

Той се отдалечи от огъня и пусна чантата, която висеше на рамото му, върху масата между нас.

По блестящия плот се пръснаха карти.

Не се издадох, но усетих студена тръпка по гърба. Вече не бих могла да гледам на картите както някога — безвредни пътеводители за заблудени пътешественици или объркани туристи. Сега, щом разгъна някоя, почти очаквам да намеря прогорени дупки там, където са Мрачните зони — онези парчета от нашите градове, които са изпаднали от картите, загубени заради смъртоносните Сенки. Вече не ме тревожеше това, което показваха картите, а това, което не показваха.

Преди седмица настоях О’Дъфи да ми каже всичко, което знае за следата, която сестра ми бе оставила на мястото на убийството й — думите, които бе надраскала по калдъръма на уличката, докато е лежала и е умирала. ЛаРу 1247.

Каза ми, че не са успели да открият такъв адрес.

Аз успях.

Просто проявих нестандартно мислене — нещо, в което ставам все по-добра, въпреки че не мога да си припиша много заслуги за напредъка. Лесно е да мислиш нестандартно, когато животът спусне двутонен слон върху теб. И какъв все пак е този стандарт, ако не вярванията, които избираме да поддържаме за света и които ни карат да се чувстваме в безопасност? Моите стандарти в този момент бяха сплескани и толкова полезни, колкото и хартиен чадър във всичкия този дъжд.

О’Дъфи седна до мен на дивана — твърде внимателно за толкова едър човек.

— Знам какво мислите за мен — каза. Тъкмо да запротестирам учтиво — добрите южняшки обноски умират трудно, ако изобщо умират, но той ме накара да замълча с поглед, който майка ми нарича „шъткаща вълна“.

— Работя тази работа от двайсет и две години, госпожице Лейн. Знам какво изпитват семействата на жертвите на убийство, чиито случаи са приключени, когато ме погледнат. Болка. Гняв — той се изсмя сухо. — Убеждение, че аз сигурно съм пухтящ идиот, който прекарва твърде много време в кръчмите и недостатъчно на работа, в противен случай любимите им хора ще почиват отмъстени, докато извършителите гният в затвора.

Гниенето в затвора бе доста мила съдба за убиеца на сестра ми. Освен това не бях сигурна, че килията би могла да го удържи. Този Ънсийли с червената роба би могъл да надраска символи на пода, да удари с жезъла си и да изчезне през удобен портал. Баронс ме бе предупредил да не се поддавам на предположения, но не виждах причина да се съмнявам, че лорд Господар е отговорен за смъртта на сестра ми.

О’Дъфи замълча, може би ми даваше възможност да отрека. Не отрекох. Той беше прав. Изпитвах всичко това, че и още, но след като претеглих петната от желе по вратовръзката и по ризата му на корема, който висеше над колана, като косвени улики, и отсъдих, че се мотае в пекарни и кафенета, а не в кръчми.

Той взе две карти на Дъблин от масата и ми ги подаде.

Изгледах го въпросително.

— Горната карта е от миналата година. Тази отдолу е издадена седем години по-рано.

Свих рамене.

— И? — попитах. Преди няколко седмици щях да съм доволна на всякаква помощ от Гарда. Сега, след като знаех за Мрачната зона в съседство на „Книги и дреболии «Баронс»“ (ужасната пустош, сред която открих ЛаРу 1247, мястото, на което имах яростен сблъсък с лорд Господар и той едва не ме уби), исках полицията да остане възможно по-далеч от живота ми. Не исках повече мъртъвци да тежат на съвестта ми. И без това Гарда нямаше с какво да ми помогне. Само Шийте зрящ можеше да види чудовищата, които превзеха изоставения квартал и го превърнаха в смъртоносен капан. Средностатистическият човек би разбрал, че е в опасност едва след като е затънал до колене в смъртта.

— Открих вашата ЛаРу 1247, госпожице Лейн. Съществува на картата, издадена преди седем години. Странно, но не съществува на картата, издадена миналата година. Гранд Уок, една пряка след тази книжарница, също не е на картата. Нито пък Конъли Стрийт — следващата пряка. Знам. Отидох дотам, преди да дойда при вас.

О, Боже! Той е вървял из Мрачната зона тази сутрин? Денят едва ли беше достатъчно светъл, за да държи Сенките сврени там, където се криеха. Ако бурята бе довяла дори само още един плътен, заличаващ небето облак, най-дръзкият от тези изсмукващи живота паразити можеше да се осмели да излезе през деня за едно хапване. О’Дъфи беше танцувал със смъртта и дори не бе разбрал.

Нищо неподозиращият инспектор махна с ръка към купчината карти. Изглеждаха добре проучени. Една от тях вероятно бе смачкана на топка в момент на шок или може би на яростно неверие, после отново изгладена. Не ми бяха чужди тези чувства.

— Всъщност, госпожице Лейн — продължи О’Дъфи, — нито една от улиците, които споменах, не присъства на някоя от наскоро издадените карти.

Дадох му най-добрия си празен поглед.

— Какво се опитвате да кажете, инспекторе? Да не би да са преименували улиците в тази част на Дъблин? Затова ли ги няма на новите карти?

Лицето му се изопна, а погледът му режеше.

— Никой не е преименувал улиците — изръмжа той. — Освен ако не са го направили, без да уведомят съответните органи на властта — той погледна отново към мен твърдо. — Мислех, че е възможно да има нещо друго, което искате да ми кажете, госпожице Лейн. Нещо, което може да звучи… малко… необичайно.

Тогава го видях в очите му. Нещо се бе случило напоследък с инспектора, което рязко бе променило начина му на мислене. Нямах представа какво бе разтърсило прагматичния поглед към света на закоравелия, преуморен, търсещ факти детектив, но сега той също мислеше извън рамката.

Трябваше да го върна обратно в рамката му веднага. Извън рамката в този град беше опасно.

Мислех бързо. Нямах много материал, с който да работя.

— Инспекторе — казах, подслаждайки и смекчавайки провлачения си говор от Джорджия. „Да го караме по южняшки“, както го наричахме у дома. Нещо като словесно масло с мед, което да прикрие неприятния вкус на това, върху което го мажехме. — Знам, че сигурно ме мислите за пълен идиот, задето поставям под съмнение техниките ви на разследване, когато всеки може да види, че сте експерт в областта, а аз нямам и грам представа за детективските въпроси. Оценявам колко търпелив бяхте с мен, но вече нямам съмнения относно разследването ви на смъртта на сестра ми. Сега знам, че сте направил всичко по силите си, за да решите случая. Мислех да се отбия и да говоря с вас, преди да замина, но… истината е, че се чувствах малко засрамена от предишната ни среща. Онзи ден се върнах на уличката и огледах добре наоколо, без да плача и без да позволявам на чувствата да ме завладеят. Осъзнах, че сестра ми не ми е оставила никакви следи. Бях обзета от скръб и гняв; явно съм се залъгвала. Каквото и да е било надраскано на онази уличка, е било направено преди години.

— Каквото и да е било надраскано на онази уличка? — повтори О’Дъфи внимателно, а аз знаех, че си припомня колко непреклонна бях миналата седмица за това какво точно бе надраскано на уличката.

— Наистина, едва успях да го видя. Може да е било всичко.

— Така ли, госпожице Лейн?

— Да. И имах намерение да ви кажа, че и козметичната чантичка не беше нейната. И нея съм объркала. Мама каза, че е дала на Алина сребристата, а не златистата. Тя искаше да си ги различаваме. Вечно се карахме кое на кого е. Факт е, че се хващах за сламки, и съжалявам, че ви изгубих времето. Бяхте прав, когато ми казахте, че трябва да си събера багажа, да си ида у дома и да помогна на семейството си да преживее тези трудни времена.

— Разбирам — каза той бавно, а аз се боях, че наистина може да види през мен.

Не се ли опитваше преумореният, зле платен държавен служител само да смаже скърцащи колела? Аз вече не скърцах, така че защо той не разбираше намека и не прибираше масльонката си? Случаят на Алина бе приключен преди да дойда тук, той отказа да го поднови и проклета да съм, ако го стореше и сега. Просто щеше да бъде убит.

Изоставих подсладения провлачен говор.

— Вижте, инспекторе, опитвам се да ви кажа, че се отказах. Не моля вас или някого другиго да продължи разследването. Знам, че отделът ви е претоварен. Знам, че няма улики. Знам, че случаят на сестра ми е нерешен и приемам, че е приключен.

— Колко… неочаквано зряло от ваша страна, госпожице Лейн!

— Смъртта на сестра може да накара едно момиче да порасне много бързо.

Това беше истина.

— Предполагам, това значи, че скоро ще летите за дома.

— Утре — излъгах.

— С коя авиокомпания?

— „Континентал“.

— С кой полет?

— Никога не ги помня. Имам го записан някъде. Горе.

— По кое време?

— Единайсет и трийсет и пет.

— Кой ви би?

Примигнах, търсейки непохватно отговор. Едва ли можех да му кажа, че съм намушкала вампир и той се е опитал да ме убие.

— Паднах. По стълбите.

— Трябва да внимавате. Стълбите може да крият опасности — той огледа стаята. — Кои стълби?

— Те са отзад.

— Как си ударихте лицето? Улучихте парапета?

— Аха.

— Кой е Баронс?

— Какво?

— Този магазин се казва „Книги и дреболии «Баронс»“. Не можах да открия нищо в публичния архив за собственик, дата на продажба на сградата или дори разрешително за търговия. Всъщност, въпреки че този адрес се появява на картите ми, сградата не съществува. Така че, кой е Баронс?

— Аз съм собственикът на книжарницата. Защо?

Обърнах рязко глава, задушавайки ахване. Как се промъкваше! Той стоеше точно зад нас, образец на спокойствие, с едната ръка на гърба на дивана; тъмната му коса бе зализана назад, изражението му бе арогантно и студено. Тук нямаше изненада. Баронс бе арогантен и студен. Той също така беше богат, силен и много надарен. Една ходеща загадка. Освен това повечето жени, изглежда, го смятаха за ужасно секси. Слава Богу, аз не съм от тях. Не си падам по опасности. Падам си по мъже със силни нравствени фибри. Най-голямата близост, която Баронс някога можеше да постигне с фибри, щеше да бъде, ако мине покрай рафт със зърнени закуски в супермаркета.

Чудех се от колко време е там. С него никога не се знае.

Инспекторът стана. Изглеждаше леко смутен. Отчете ръста на Баронс, ботушите му със стоманени върхове и подовете от твърдо дърво. Джерико Баронс бе висок мъж със силно телосложение. Знаех, че О’Дъфи се чуди как е пропуснал да чуе приближаването му. Аз вече не губех време да се чудя на такива неща. Всъщност, докато продължава да ми пази гърба, няма да обръщам внимание на обстоятелството, че Баронс сякаш не се ръководи от естествените закони на физиката.

— Бих искал да видя някакви документи — изръмжа инспекторът.

Очаквах Баронс да изхвърли О’Дъфи от магазина за ухото. Нямаше законова принуда да се подчини, а Баронс не търпеше глупаци, освен мен, а това е само защото има нужда от мен да му помогна да намери Шинсар Дъб. Не че аз съм глупачка. Ако изобщо бях виновна за нещо, то това беше безгрижният ми слънчев нрав на човек, който се е наслаждавал на щастливо детство, на любещи родители, дълги лета с лениво въртящи се вентилатори на тавана и на драмите на малкия град в дълбокия Юг. Което, въпреки че е страхотно, изобщо не те подготвя за живота след това.

Баронс се озъби на инспектора с вълча усмивка.

— Разбира се — отвърна и извади портфейл от вътрешния джоб на костюма си. Протегна го напред, но не го пусна. — И вашите, инспекторе!

О’Дъфи стисна челюст, но отстъпи.

Когато мъжете размениха документите си, аз се плъзнах по-близо до О’Дъфи, за да мога да надзърна в портфейла на Баронс.

Чудесата никога нямат край. Като истински човек той имаше шофьорска книжка. Коса — черна. Очи — кафяви. Височина — метър и деветдесет сантиметра. Тегло — сто и единайсет килограма. Рожденият му ден (Той шегуваше ли се?) — Хелоуин. Беше на трийсет и една години и инициалът на средното му име беше З. Съмнявах се, че е донор на органи.

— За адрес сте посочили пощенска кутия в Галуей, господин Баронс. Там ли сте роден?

Веднъж попитах Баронс за произхода му. Той ми бе отговорил, че е пикти и баски. Галуей беше в Ирландия на няколко часа западно от Дъблин.

— Не.

— А къде?

— В Шотландия.

— Не говорите като шотландец.

— Вие не говорите като ирландец. Обаче все пак сте тук и работите в полицията на Ирландия. Но пък англичаните се опитват да натъпчат законите си в гърлата на съседите си от векове, нали, инспекторе?

О’Дъфи имаше тик на окото. Не бях го забелязала преди.

— Откога сте в Дъблин?

— От няколко години. А вие?

— Аз съм този, който задава въпросите.

— Само защото ви позволявам.

— Мога да ви отведа в управлението. Това ли искате?

— Опитайте!

Тази единствена дума бе предизвикателство за инспектора да опита на всяка цена. Придружаващата усмивка гарантираше провал. Чудех се какво ще направи, ако О’Дъфи опита. Моят загадъчен домакин, изглежда, притежаваше бездънна торба с трикове.

Инспекторът издържа погледа на Баронс по-дълго, отколкото очаквах. Искаше ми се да му кажа, че не е срамно да отвърне поглед. Баронс притежаваше нещо, което останалите — всички ние, нямахме. Не знам какво беше, но го усещах през цялото време, особено когато бяхме близо един до друг. Под скъпите дрехи, непроследимия акцент и изтънчения блясък имаше нещо, което никога не изпълзяваше напълно от блатото. Не искаше. Там си му харесваше.

О’Дъфи очевидно сметна размяната на информация за по-мъдър или просто за по-лесен начин.

— В Дъблин съм от 12-годишен. Когато баща ми умря, майка ми се омъжи повторно за ирландец. Има един мъж в „Честър“, който казва, че ви познава, господин Баронс. Казва се Риодан. Нещо напомня ли ви?

— Госпожице Лейн, върви горе! — каза веднага Баронс меко.

— Много съм си добре тук — отвърнах. Кой ли беше този Риодан и какво не искаше да знам Баронс?

— Горе! Стълбите! Веднага!

Намръщих се. Нямаше нужда да поглеждам към О’Дъфи, за да съм сигурна, че ме наблюдава с остър интерес и съжаление. Той мислеше, че Баронс е името на стълбището, по което паднах. Мразя съжалението. Съчувствието не е чак толкова лошо. Съчувствието казва: „Знам какво е чувството. Не е ли гадно?“. Съжалението значи, че те смятат за победена.

— Той не ме бие — казах раздразнено. — Бих го убила, ако го правеше.

— Би го направила. Избухлива е. Упорита също. Но работим по това, нали, госпожице Лейн? — рече Баронс, обърна вълчата си усмивка към мен и кимна с глава към тавана.

Някой ден ще притисна Джерико Баронс колкото мога, пък да видим какво ще стане. Но ще изчакам малко, докато стана по-силна. Когато съм сигурна, че имам коз.

Може да бях вкарана насила в тази война, но се учех да избирам битките си.

 

 

Не видях Баронс до края на деня.

Като покорен войник се оттеглих в окопите, както ми беше наредено, и се свих там. В тези окопи получих просветление. Хората се държат с теб толкова лошо, колкото им позволиш.

Ключовата дума тук е позволиш.

Някои хора са изключения — предимно родители, най-добри приятели и съпрузи, въпреки че в работата си като барман в „Тухларната“ виждах женени двойки да си причиняват на обществено място по-лоши неща, отколкото аз бих направила насаме на човек, когото не мога да понасям. В общи линии, светът ще те притиска толкова, колкото му позволиш.

Баронс ме отпрати в стаята ми, но аз бях идиотът, който отиде. От какво се боях? Че ще ме нарани, ще ме убие? Едва ли. Спаси живота ми миналата седмица. Нуждаеше се от мен. Защо му позволих да ме принуди?

Бях отвратена от себе си. Все още се държах като Маккайла Лейн — отчасти барманка, отчасти поклонничка на слънцето и изцяло обаятелно момиче. След скорошната ми схватка със смъртта стана ясно, че онази мацка няма да оцелее тук — твърдение, категорично подчертано от десет нелакирани счупени нокътя. За съжаление, когато получих просветление и се втурнах обратно по стълбите, Баронс и инспекторът вече ги нямаше.

За да влоши вече гадното ми настроение, жената, която управляваше книжарницата и изпитваше несподелена любов към Баронс, беше пристигнала. Зашеметяваща, пищна, в началото на петдесетте, Фиона изобщо не ме харесваше. Подозирам, че ако знаеше, че Баронс ме целуна миналата седмица, щеше да ме харесва още по-малко. Бях почти в безсъзнание, когато той го направи, но помня. Беше невъзможно да го забравя.

Когато вдигна поглед от цифрите, които набираше на мобилния си телефон, реших, че може би тя знае. Очите й бяха отровни, устата й изразяваше отвращение, обградено от деликатни бръчици. С всяко бързо, плитко вдишване дантелената й блуза трепваше над пълната й гръд, сякаш току-що бе дотичала отнякъде или изпитваше огромно страдание.

— Какво правеше Джерико тук днес? — попита тя с измъчен глас. — Неделя е. Не се предполага да е тук в неделя. Не мога да си представя причина да се отбие — добави и ме изгледа от глава до пети, търсейки, предполагам, следи от скорошно натискане — разрошена коса, може би незакопчано копче на блузата или пропуснати в бързината на обличането бикини, останали да висят от крачола на дънките ми. Веднъж го направих. Алина ме спаси, преди мама да ме хване.

Едва не се разсмях. Натискане с Баронс? Събуди се!

— Какво правиш ти тук? — парирах. Нямаше го вече добрия малък войник. Книжарницата беше затворена и никой не трябваше да е тук и да разваля вече скапаното ми настроение.

— Бях на път към месаря, когато видях Джерико да излиза — каза тя напрегнато. — Колко време беше тук? Къде беше ти току-що? Какво правехте двамата, преди да дойда? — попита. Ревността толкова ярко оцветяваше думите й, че очаквах дъхът й да излезе на малки зелени облачета. Сякаш призовано от неизреченото обвинение, че сме правили нещо мръсно, видение на Джерико Баронс гол — тъмен, деспотичен и вероятно истински свиреп в леглото — проблесна в ума ми.

Беше зашеметяващо еротично. Обезпокоена, припряно направих справка с календара на ум. Бях в овулация. Това беше обяснението. Изпитвам неконтролируема възбуда около и по време на овулацията. Малкият подъл начин на Майката Природа да подсигури оцеляването на човешката раса, предполагам. Оглеждам момчета, които обикновено не бих погледнала, особено тези с тесните дънки. Хващам се, че се опитвам да реша дали си го пускат отляво или отдясно. Алина ми се смееше и казваше, че ако не мога да позная, значи не искам да знам.

Алина. Боже, липсваше ми!

— Нищо, Фиона — казах. — Аз бях горе.

Тя насочи пръст към мен, очите й опасно блестяха и внезапно се уплаших, че ще заплаче. Ако заплачеше, щях да изгубя смелост. Не мога да понасям по-възрастни жени да плачат. Виждам мама във всяка от тях.

Почувствах облекчение, когато вместо да заплаче, тя ми се озъби:

— Да не мислиш, че той излекува раните ти, защото си важна за него? Мислиш ли, че му пука? Ти не значиш нищо за него. Ти не би могла да разбереш този мъж и настроенията му. Нуждите му. Желанията му. Ти си глупаво, егоистично, наивно дете — изсъска тя. — Върви си у дома!

— С радост бих си отишла у дома — изстрелях. — За жалост, не мога да избирам.

Тя отвори уста, но не чух какво каза, защото вече се бях обърнала и блъсках междинните врати към частното жилище, без настроение да бъда въвлечена още повече в спора, който тя изгаряше да подхванем. Оставих я да крещи нещо — как тя също нямала избор.

Качих се горе. Вчера Баронс ми каза да махна шините. Отвърнах, че костите не заздравяват толкова бързо, но ръката отново ме сърбеше адски, затова отидох в банята и ги свалих.

Внимателно размърдах китката си, после сгънах дланта. Ръката очевидно не е била счупена, а само изкълчена. Усещах я цяла, по-силна от всякога. Махнах шините от пръстите, за да открия, че и те са съвсем добре. Имаше бледо петно в червено и черно на ръката ми като от мастило. Докато го плакнех, завъртях лице пред огледалото, мечтаейки си натъртванията също да са минали толкова бързо. Бях прекарала по-голямата част от живота си като привлекателна блондинка. Сега в мен се взираше зле натъртено момиче с къса черна коса.

Обърнах се.

Докато се възстановявах, Баронс ми донесе един от онези малки хладилници, които колежаните използват в общите спални, и ме зареди със закуски. Отворих си сода и се проснах на леглото. Четох и сърфирах из интернет през останалата част от деня, опитвайки се да се образовам по всяка паранормална тема, която омаловажавах и пренебрегвах през първите двайсет и една години от живота си.

Вече от седмица очаквах да дойде армия от ада. Не бях толкова глупава да вярвам, че това малко спокойствие е нещо друго, освен затишие пред буря.

Дали Малуш бе наистина мъртъв? Намушках вампира с лимонени очи по време на безплодния ми конфликт с лорд Господар и последното, което видях, преди да изгубя съзнание от раните, които той ми нанесе в отплата, беше Баронс, който го запрати в стената. Но изобщо не бях убедена в смъртта му и нямаше да бъда, докато не чуех нещо от поклонниците с празни очи, които изпълваха до пръсване готическото имение на вампира в южната част на Дъблин. В служба на лорд Господар (междувременно играещ двойна игра и укриващ могъщи реликви от водача на Ънсийли), Малуш се бе опитал да ме убие, за да не издам мръсната му тайна. Ако беше още жив, не се съмнявах, че отново ще дойде за мен и вероятно няма да се забави.

Малуш не бе единственият, който тревожеше ума ми. Лорд Господар наистина ли не можеше да мине през древните стражи, положени с кръв и камък около книжарницата, както Баронс ме бе уверил? Кой караше колата, която превозваше обвързващото ума зло на Шинсар Дъб покрай книжарницата миналата седмица? Къде беше откарана? Защо? Какво правеха точно сега всички онези Ънсийли, освободени наскоро от лорд Господар? И точно колко аз бях отговорна за тях? Това да бъдеш един от малкото хора, които можеха да сторят нещо за даден проблем, правеше ли те отговорен за решаването му?

Заспах след полунощ. Вратата на стаята ми беше заключена, прозорците — затворени плътно, а осветлението грееше ярко.

В мига, в който отворих очи, знаех, че нещо не е наред.