Сара Дж. Маас
Среднощна корона (35)

34

— Има ли някакви промени в състоянието й?

— Стана от леглото.

— И?

Рес стоеше в огрения от слънцето коридор на един от по-горните етажи на стъкления замък и обичайно веселото му лице беше мрачно.

— Сега седи на стол пред огъня. Като вчера. Става от леглото, сяда на стола, стои по цял ден там и по залез се връща в леглото.

— Все още ли не говори?

Рес поклати глава и снижи гласа си, когато един придворен мина покрай тях.

— Филипа казва, че само си седи там и гледа в пламъците. Не говори. Почти не се храни.

Очите на Рес станаха по-угрижени, когато се спряха на драскотините по бузата на Каол. Две вече бяха зараснали и щяха да изчезнат, но имаше и една изненадващо дълбока, която все още бе чувствителна. Каол се запита дали няма да му остане белег. Щеше да го заслужава.

— Може би превишавам правомощията си…

— Тогава не казвай нищо — изръмжа Каол. Знаеше какво ще каже Рес. Същото, което го бе посъветвала и Филипа, а и останалите, които го гледаха съжалително. „Опитай да говориш с нея.“

Не беше наясно как се бе разпространило, че тя се е опитала да го убие, но явно всички знаеха колко дълбок е разривът помежду им. Бе смятал, че двамата са били дискретни, а и знаеше, че Филипа не е клюкарка. Но явно това, което бе чувствал към нея, бе изписано на лицето му. А какво изпитваше сега тя към него… Той сподави подтика да докосне драскотините по лицето си.

— Стражата да остане до вратата и прозорците й — нареди той на Рес. Бе на път към друга среща, към караница какво да правят с бунта в Ейлве след смъртта на принцесата. — Не се опитвай да я спреш, ако излезе, но се постарай да я забавиш достатъчно.

Достатъчно, за да може той да разбере, че най-сетне е напуснала покоите си. Ако някой можеше да застане на пътя на Селена, да й се противопостави след случилото се с Нехемия, това бе той. Дотогава щеше да й остави пространството, от което имаше нужда, дори ако мълчанието между тях го убиваше. Бе се преплела до такава степен с живота му — от тичането рано сутрин до обедите и целувките, които открадваше от него, когато никой не ги гледаше — че сега без нея се чувстваше кух. Не знаеше обаче как да я погледне в очите.

„Винаги ще си ми враг.“

Бе искрена, когато го каза.

— Считай го за направено — кимна Рес.

Младият страж отдаде чест и Каол се отправи към съвещателната зала. Щеше да има още срещи днес, още много срещи, тъй като все още не бе ясно как ще реагира Адарлан на смъртта на Нехемия. Освен това, макар да се мразеше, задето го признава, си имаше и други грижи освен смъртта на Нехемия. Кралят бе призовал всички южни лордове в Рифтхолд.

А сред тях бе и баща му.

* * *

Хората на Каол обикновено не пречеха на Дориан. Не му харесваше обаче ден и нощ да го следват стражи, които следят за всяка заплаха. Не му харесваше ден и нощ стражите да не го изпускат от очи, като следят за всяка заплаха. Смъртта на Нехемия обаче бе доказала, че замъкът е уязвим.

Майка му и Холин бяха затворени в покоите си, а много от благородниците или напуснаха града, или се снишиха. Освен Роланд.

Майката на Роланд бе избягала в Мий още на сутринта след смъртта на принцесата, но Роланд остана, като настояваше, че в момента Дориан повече от всякога се нуждае от помощта му.

Беше прав. По време на срещите на Съвета, които ставаха все по-претъпкани от придошлите лордове от Юга, Роланд всеки път защитаваше предложенията на Дориан. Двамата се противопоставиха на изпращането на повече войски към Ейлве в случай на бунт, а Роланд подкрепи идеята на Дориан за публично извинение към родителите на Нехемия за смъртта й. Баща му избухна, когато го предложи, но престолонаследникът изпрати на родителите й писмо, в което изразяваше най-дълбоките си съболезнования.

А баща му можеше да върви по дяволите.

Това обаче започваше да става проблем, осъзна той, седнал в стаята си в кулата, докато прелистваше документите, които трябваше да прочете преди утрешната си среща с благородниците от Юга. Дълго време бе внимавал да не противоречи на баща си, но какъв човек беше, ако само го следваше сляпо?

„Умен“ — обади се една малка част от него, потръпваща от онази студена древна сила.

Поне четирима пазачи останаха пред покоите му. Личната му кула бе достатъчно висока, че никой да не може да достигне балкона, а имаше само едно стълбище, водещо до нея. Бе лесно защитима. Но лесно можеше да се превърне и в затвор.

Дориан се загледа в стъклената писалка на бюрото си. Онази нощ, когато Нехемия бе починала, той не бе искал да спре китката на Селена във въздуха. Просто бе осъзнал, че жената, която обича, се кани да убие най-стария му приятел заради недоразумение. Бе твърде далеч, за да я хване, докато спускаше кинжала надолу, но тогава… сякаш от него изникна призрачна ръка, която спря китката й. Бе усетил окървавената й кожа, все едно наистина я докосва.

Не бе знаел обаче какво точно прави. Бе действал по инстинкт и от отчаяние.

Трябваше да се научи да контролира тази сила, каквато и да беше тя. Ако успееше да я овладее, можеше да й попречи да се проявява в най-неподходящия момент. Като по време на онези глупави срещи на съвета, когато гневът й се разпалваше и той усещаше как магията му се размърдва неспокойно в отговор.

Дориан си пое дълбоко въздух, съсредоточи се върху химикалката и си пожела тя да помръдне. Бе спрял удара на Селена, бе разхвърлял томове книги във въздуха — можеше да помръдне една химикалка.

Тя не помръдна.

След като я гледа, докато очите не го заболяха, Дориан простена и се облегна на стола си, като притисна очи с длани. Може би полудяваше. Може би си бе въобразил всичко това. Нехемия му бе обещала, че ще е до него, когато има нужда, когато силата му се пробуди. Тя бе знаела.

Дали убиецът освен нея не бе убил и всяка негова надежда да намери отговори?

* * *

Селена бе седнала на стола си само защото вчера Филипа й се бе оплакала от мръсните чаршафи. Изкуши се да й каже да върви по дяволите, но тогава си спомни с кого бе споделяла леглото и внезапно се зарадва от това, че ще ги сменят. Не искаше и следа от него. Затова остана пред огъня до залез, загледана в жаравата, която ставаше все по-ярка, докато светът притъмняваше.

Времето течеше и се отдръпваше от нея. Някои дни минаваха като час, други — като цял живот. Беше се изкъпала веднъж, колкото да измие косата си, а Филипа я бе наблюдавала през цялото време, за да е сигурна, че няма да се удави.

Селена прокара палец по облегалките на стола. Нямаше намерение да слага край на живота си. Не и преди да стори това, което е необходимо. Сенките в стаята се удължиха, а жаравата сякаш въздъхна. Заедно с нея, с всеки удар на сърцето й. В тези дни на тишина и сън бе осъзнала едно нещо — че асасинът бе дошъл отвън.

Може би бе нает от онзи, който пръв бе заплашил Нехемия. А може би не. Но не бе свързан с краля.

Селена стисна облегалките на стола и заби нокти в полираното дърво. Не бе и някой от асасините на Аробин. Тя познаваше стила им — не бяха садисти. Припомни си отново детайлите от стаята, които се бяха отпечатали в съзнанието й.

Познаваше само един човек, способен на такава жестокост.

Грейв.

Бе научила много за него по време на съревнованието за кралски шампион. Бе чула какво прави с телата на жертвите си.

Оголи зъби.

Грейв познаваше двореца. Бе тренирал тук, точно като нея. И бе знаел кого убива и осакатява. Какво би означавало за нея.

Познатият черен пламък се разпали в стомаха й, след което я обзе цялата, повлече я в яма без дъно.

Селена Сардотиен, Асасинът на Адарлан, бавно се изправи от стола си.