Робърт Бърнс
На едно мишле

Мишле плашливо, що за смут,

аз хвърлих в плахата ти гръд!

Как презглава се втурна лудо

да отърваваш кожа!

Не се плаши от моя плуг,

не е за тебе ножа!

 

Разби човешкото господство

природния закон за родство,

та с право бягаш с лошо чувство

да се спасиш!

Земляк, нас двама свързва братство

на сиромаси!

 

Аз знам, че си зверче крадливо,

душицо бедна, да си живо!

Че житен клас от сноп си свило,

не е беда голяма!

От зрънце си ме отървало,

за мене липса няма!

 

Отиде крехката ти къща,

как бури с бяс я преобръщат,

от мъх зелен да я изграждаш

е вече късно!

А зимен вятър с хлад смразява

и реже бясно!

 

Видя полето — гола пустош,

че идва люта зима чувстваш,

от хали търсиш място скришно,

приют удобен.

Уви, жестока участ срещна —

да си бездомно.

 

Таз къща — слама на купчина,

макар с огромен труд събрана,

от вятъра е разпиляна.

Къде подслон,

сега те люта зима хвана

и нямаш дом!

 

Ний с теб, мишле, сме все в беда,

кроиме смело — суета,

с една съдба сме на света

и мишките, и хората.

Аха да дойде радостта,

а вечен зора!

 

Но ти благословено си, да знаеш,

че само днеска те касае,

от миналото аз ридая,

че виждам само мрак.

Как бъдещето да гадая,

все тръпна в страх!