Иван Вазов
Русия!

I

Бях — малък аз, но още помня:

във стаята ни бедна, скромна

висеше образ завехтел

до божата света икона.

Над него имаше корона,

под него пък — двуглав орел^[1].

И често майка ми тогази

ме вдигаше да видя ази

отблизо тоз лик свят и стар

и нежно думаше ми: „Чадо,

целуни тоя хубав дядо,

целуни българския цар!“

И оттогаз го аз обикнах.

Кога на възраст попристигнах,

от моя тейко аз узнах,

че руский цар родей се с нази,

че турците той гони, мрази,

че той ще ни спаси от тях.

Кога ни псуваше тиранът,

„Московци!“ — викаше ни с гняв.

Разбрах, че тейко беше прав.

И вярвах, че да ни отбранят,

ще хвъркнат бърже къмто нас,

все колчем плачехме със глас.

II

И тъй отрано с таз идея,

с таз вяра хванах да живея.

И чакам аз, за мъст готов,

и целият народ ми чака,

кога в теглото и във мрака

да чуем руский силен зов.

 

И чакаме… тъй както роба

на мъка си последний час,

тъй както Лазар чака в гроба

да чуй гласа на своя спас!

 

Навред, де чуват се въздишки,

де сълзи ронят се вдовишки,

де тежки железа дрънчат

и дето кървите течат,

и дето има мъченици,

и обезчестени девици,

и бедни, голи сироти,

и окървавени бащи,

и черкви, села развалени,

и пълни с кокали полени —

при Тунджа, Тимок и при Вит;

вред, дето робът жаловит

към север горестно поглежда,

вред, дето грей една надежда,

вред, дето пълно е с тъга,

навред, по всичка България,

една се дума чуй сега,

един стон, един глас: Русия!

III

        Русия! Колко ни плени

туй име свято, родно, мило!

То в мрака бива нам светило,

надежда — в нашите злини!

 

        То спомня ни, че ний кога сме

забравени от целий свет,

любов, що никога не гасне,

за нази бди с най-сладък свет.

 

        Русия! Таз земя велика

по шир, по брой, по сила! Тя

с небето има си прилика

и само с руската душа!

 

        Там, там молбите ни се чуват

и в днешния печален час

сърца все братски се вълнуват

осемдесет милйона с нас!

IV

О, скоро нам ще се протегне

могъща, силна, братска длан

и кръв поганска пак ще текне,

и пак ще гръмне стар Балкан!

Че царят волята си ясно

яви в свещената Москва

и през уста му едногласно

Русия цяла хортува:

„Решил съм, каже, да избавя

от робство братята ни днес.

Това дългът ми повелява,

това го иска руска чест.

Ще гледам с мирен начин ази

да стигна таз свещена цел,

но не сполуча ли — тогази

ще вдигна руският орел.

В такъва случай се надея,

че всяк от вас ще бъде пръв

за таз великата идея

да жертвува имот и кръв!“

И от далечната Камчатка,

дори до финските моря

една светкавица засвятка,

един разчу се вик: „Урра!“

V

О, здравствуй ти, Русийо мощна,

света трепна от твоя глас,

скокни, царице полунощна,

зовем те ний, ела при нас!

България сега те вика.

Часът настана: твой завет

и твойта мисия велика

да ги изпълниш в тоя свет!

 

Затуй си ти прочута, славна

и друга нямаш с тебе равна;

затуй обхващаш полусвет —

царства, народи, океани —

и нямаш изглед, край и чет;

затуй те бог до днес отбрани

от толкова беди, душмани;

затуй можа да съкрушиш

Мамая-хан и Бонапарта,

затуй врага си ти страшиш,

кога те гледа и на карта,

затуй зовеш се ти Света,

затуй те любим кат баща

и чакаме като Месия:

        Затуй си ти Русия!

 

22 ноември 1876