Джордж Оруел
Упадъкът на английското убийство

Неделя следобед е, за предпочитане преди войната. Съпругата вече е заспала върху люлеещия се стол, а децата са изпратени на хубава дълга разходка. Слагаш крака на дивана, наместваш си очилата и отваряш „Новини от Света“^[1]. Печено телешко и „Йоркшир“^[2] или печено свинско и ябълков сос, последвани от маслен пудинг^[3] и така да се каже „прокарани“ с чаша махагониево-кафяв чай просто са те докарали до точното настроение. Дърпаш си сладко от лулата, усещаш меките завивки на дивана под теб, огъня е добре разпален, въздухът е топъл и застоял. За какво би искал да почетеш в тези блажени условия?

За убийство, естествено. Но какъв вид убийство? Ако проучим убийствата, към които британската публика е показала най-голям интерес, убийците чиито истории като цяло са известни на почти всеки и са били адаптирани в романи, и разисквани отново и отново от неделните вестници, в повечето от тях ще открием сравнително силна семейна прилика. Голямият ни период на убийства — така наречената Елизабетинска епоха^[4] — изглежда е, грубо казано, между 1850 и 1925 г. и убийците, чиято репутация е устояла на изпитанието на времето са следните: Д-р Палмър от Руджли^[5], Джак Изкормвача^[6], Нийл Крийм^[7], Г-жа Мейбрик^[8], Д-р Крипън^[9], Седън^[10], Джозеф Смит^[11], Армстронг^[12], Бейуотърс и Томсън^[13]. В допълнение, през 1919 г. или някъде там имаше друг много известен случай^[14], който се вписва в общия модел, но по-добре да не го споменавам по име, защото обвиненият беше оневинен.

От гореспоменатите девет случая, успешни романи бяха базирани поне върху четири от тях, а един бе превърнат в известна мелодрама. Заобикалящото ги количество литература, под формата на вестникарски статии, криминологични трактати и спомени на адвокати и полицейски служители, би могло да запълни доста голяма библиотека. Трудно е за вярване, че някое скорошно английско престъпление ще бъде запомнено за толкова дълго и толкова подробно, не само защото насилието от странични събития е накарало убийството да изглежда маловажно, а защото преобладаващият тип на престъплението изглежда се променя. Основният „известен случай“ от времето на войната е така нареченото „убийство с пукнатата брадичка“, за което вече е писано в популярна книжка; дословното описание на процесът беше публикувано миналата година от господата Джарълдс^[15] с въведение от г-н Беххофър Робъртс^[16]. Преди да се върнем към този интересен само от правна и социална гледна точка жален и мрачен случай, нека се опитам да дефинирам какво читателите на неделните вестници имат предвид, когато с недоволство казват, че „в наши дни сякаш никога не попадаш на добро убийство“. Вземайки предвид гореизброените девет убийства можем да изключим случаят с Джак Изкормвача, който сам по себе си е специфичен. От другите осем, шест са случаи на отравяне, а осем от десетте извършители принадлежат към средната класа. По един или друг начин, само в два от случаите основният мотив е секс, а в поне четири от тях, една от основната причина за деянието е обществено положение — с други думи желанието за придобиване на сигурна социална позиция, или страха от загубата й заради скандал като развод. При повечето целта е била отнемането на някаква сума пари от наследство или застрахователна полица, но замесената сума почти винаги е малка. Най-често престъплението се разкрива бавно в резултат на внимателни разследвания започнали заради съмнения на близки или съседи, а почти винаги има някаква ключова случайност, в която ясно си проличава намесата на съдбата или пък такъв епизод, който никой писател не би посмял да измисли, като например бягството на Крипен през Атлантическия океан с любовницата си, преоблечена като момче, или Джозеф Смит, който свири на хармоника песента „По-близо до тебе, Господи“^[17], докато една от съпругите му се давела в съседната стая. Предисторията на всички тези престъпление, с изключение на това на Нийл Крийм^[18], е изключително семейна, като от дванадесетте жертви седем са или съпруги, или съпрузи на убиеца.

Знаеки всичко това можем да си представим какъв би бил „перфектният“ убиец от гледна точка на читателя на „Новини от Света“. Той трябва да бъде дребен мъж от професионалната класа — да кажем зъболекар или адвокат — живеещ изключително порядъчен живот някъде в покрайнините и за предпочитане в полуприлепена къща, което ще позволи на съседите да чуват подозрителни звуци през стената. Трябва да бъде председател на местния клон на Консервативната партия или водещ свободомислещ човек, както и силен подражател на въздържанието от алкохол. Препоръчително е да кривне от правия път подхранван от гузно увлечение по секретарката си или по съпругата на конкурент и трябва да стигне до убийство само след дълга и мъчителна битка със съвестта си. Решен да убие, той трябва да го планира внимателно и да пропусне само някой малък непредвиден детайл. Избраното оръдие на убийството, разбира се, трябва да бъде отрова. В крайна сметка той трябва да извърши убийство, защото това изглежда по-малко унизително и по-безопасно за кариерата му, отколкото да бъде хванат в изневяра. При тези обстоятелства едно престъпление може да има драматични и дори трагични черти, което го прави запомнящо се и предизвиква съжаление както към жертвата, така и към извършителя. Повечето от гореспоменатите убийства се доближават до тази атмосфера, а три от тях, включително едно, чието име не споменах, силно се доближават до описаното от мен.

Сега да го сравним с „убийството с пукнатата брадичка“. В него няма дълбоки чувства. Почти пълна случайност е, че двамата замесени са извършили даденото убийство^[19] и е чист късмет, че не са последвали още няколко такива. Произходът не е семеен, а по-скоро е свързан с мистериозния живот от залите за танци, както и с фалшивите ценности на американските филми. Двамата извършители са осемнадесетгодишна бивша сервитьорка на име Елизабет Джоунс и дезертьор на име Карл Хултен, представящ се за офицер от американската армия. Те били заедно само от шест дни и изглежда съмнително да са научили истинските си имена преди да бъдат арестувани. Срещнали се случайно в магазин за чай и още същата нощ се повозили на краден военен камион. Джоунс се представила за стриптийз артистка, което не било близо до истината (дотогава тя имала едно единствено и то неуспешно изпълнение) и обявила, че искала да направи нещо опасно „като например да бъде гангстерска любовница“. Хултен се описал като голям чикагски гангстер, което също не било истина. По пътя те се натъкнали на момиче, каращо колело, и за да докаже колко е груб Хултен я блъснал с камиона си, след което двойката я обрали вземайки едва няколкото шилинга. В друг случай те повалили в безсъзнание момиче, на което предложили да я откарат, взели палтото и чантата й и я хвърлили в една река. Накрая най-безпричинно убили таксиметров шофьор, който имал 8 паунда в джоба си. Скоро след това се разделили. Хултан бил заловен, защото безразсъдно задържал колата на мъртвеца, докато Джоунс непринудено отишла в полицията за да си признае всичко. В съда всеки от тях хвърлил вината върху другия. Във времето между престъпленията и двамата изглежда са демонстрирали дълбоко безсърдечие: те похарчват 8-те паунда за кучешки състезания.

Съдейки по писмата й, случаят на момичето има известна доза психологически мотив, но това убийство вероятно се появява на първите страници за да разсее нацията от падащите бомби и тревогите свързани с битката във Франция. Джоунс и Хултен извършили убийството под звуците на V1, а били осъдени под тези на V2^[20]. Случаят предизвикал и значително вълнение, защото — както било характерно за Англия — мъжът бил осъден на смърт, а момичето на затвор. Според г-н Реймънд^[21] помилването на Джоунс предизвикало всеобщо възмущение и потоци от телеграми до Министъра на Вътрешните Работи. На множество стени в родния й град се появили надписи „ТЯ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ОБЕСЕНА“ придружени с рисунка на фигура висяща на бесило. Вземайки предвид, че във Великобритания само десет жени са обесени през този век, и че тази практика в голяма степен изчезва заради общественото възмущение спрямо нея, би било трудно да не останем с усещането, че цялата тази врява подканваща да се обеси едно осемнадесетгодишно момиче е отчасти в резултат на бруталният ефект от войната. Всъщност, цялата безсмислена история с нейната атмосфера на клубове за танци, филмови замъци, евтин парфюм, фалшиви имена и откраднати коли в основата си принадлежи към военния период.

Може би е значителен фактът, че най-обсъжданото английско убийство за последните години е извършено от американец и англичанка, които отчасти са се американизирали. Въпреки това е трудно да повярваме, че този случай ще се помни толкова дълго, колкото старите семейни драми с отравяне — продукт на стабилно общество, в което преобладаващото навсякъде лицемерие поне гарантира, че толкова сериозни престъпления като убийство трябва да са подтикнати от силни емоции.