Тери Гудкайнд
Първият изповедник (1) (Легендата за Магда Сеарус)

Първа глава

— Чувала съм да разправят — подхвана старицата, — че сред дарбите на някои е и умението да разговарят с мъртвите.

Магда Сеарус се откъсна от разпилените си мисли и изгледа изпод вежди другата жена, която надничаше през рамото й. Напрегнатото изражение докара бръчки върху широкото плоско чело на Магда.

— Какви ги говориш, Тили?

Бледосините очи на онази зашариха по ъглите на сумрачната стая.

— Според слуховете дълбоко в недрата на Кулата, където хората с изключителни дарби се занимават с тъмните си дела, имало и такива, които разговарят с душите отвъд воала на живота — с душите, които вече са в света на мъртвите.

Магда прокара треперещи пръсти през бръчките на челото си.

— Тили, не бива да вярваш на подобни клюки.

Погледът на Тили за пореден път обходи мрачната стая, осветена само от тънък лъч светлина, който се промъкваше през процепите на старите разкривени кепенци, отдавна изметнати от черчеветата. В тесните ивици светлина се виждаха почти неподвижни прашинки, застинали над опряна в каменната стена дървена работна маса.

По масата имаше избледнели с времето тъмни петна, прорези и белези, резултат от разнообразна употреба през вековете. Ръбовете на масивния плот бяха неравномерно заоблени и загладени от допира на безброй ръце, които с времето бяха полирали дървото и му бяха придали тъмнокафяво покритие.

Седнала пред масата с лице към спуснатите кепенци, Магда се взираше в малката сребърна кутийка със спомени пред себе си и мисълта й се насочваше към онова, което бе изгубила.

А беше изгубила всичко.

— Не е просто клюка — добави Тили тихо и съчувствено. — Една приятелка, на която вярвам, работи долу в Кулата. Тя знае неща… вижда неща. И твърди, че някои от хората, чиято работа е да изучават света на мъртвите, не просто са разговаряли с преминалите отвъд, ами и нещо повече.

— Нещо повече ли? — Магда не можеше да откъсне поглед от спомените в кутията. — Какво се опитваш да ми кажеш?

— Приятелката ми казва, че родените с дарбата там, долу, си имат начини дори да върнат човек от света на мъртвите. Казвам, че можете да се опитате да си го върнете.

Опряла лакти на масата, Магда притисна слепоочията си с пръсти в опит да попречи на сълзите си да бликнат отново. Втренчи поглед в изсъхналото цвете, подарено й някога от него — рядко срещано бяло цвете, заради което се беше катерил цял ден, за да го откъсне. Наричаше я своето младо, неудържимо цвете и повтаряше, че й подобава само такава рядка красота.

Защо тогава избра да я изостави по този начин?

— Да си го върна? От мъртвите? — Магда бавно поклати глава и въздъхна. — Добри духове, Тили, какво те е прихванало?

Жената остави дървеното си ведро и потопи парцала, който държеше, в сапунената вода. Наведе се още малко, сякаш да се увери, че никой не я чува, въпреки че в притуленото, рядко използвано килерче нямаше никого.

— Винаги си била мила с мен, господарке — каза Тили и сложи сбръчканата си от водата ръка на рамото на Магда. — По-мила от почти всички в живота ми, дори когато не е било необходимо. Повечето просто не ме забелязват, докато си върша работата. Въпреки че съм работила тук през по-голямата част от живота си, много от тях дори не ми знаят името. Само вие се интересувате от мен, само вие ми се усмихвате или ми предлагате нещо за хапване, ако изглеждам изнемощяла. Само вие, никой друг.

Магда потупа топлата, утешителна ръка на рамото си.

— Ти си добра жена, Тили. Повечето хора не виждат елементарната истина пред очите си. А и не съм ти предложила нищо повече от обикновена любезност.

Тили поклати глава в отрицание.

— Повечето хора от вашия ранг биха предложили „обикновена любезност“ само на хората, родени с благородно потекло.

Магда се усмихна разсеяно.

— Всички сме благородни, Тили. Всяка искрица живот е…

Магда бе принудена да преглътне от страх, че ако изрече само още една дума, ще изгуби баланса.

— … безценна — довърши изречението вместо нея Тили.

Магда успя да й се усмихне.

— Безценна — съгласи се най-накрая. — Може би виждам нещата по различен начин, защото самата аз не съм родена с благородно потекло. — Тя прочисти гърлото си. — Но когато животът свърши — край. Това е положението. Човек се ражда, живее и умира. Няма връщане назад.

Магда се замисли върху собствените си думи и осъзна, че не са съвсем точни.

За пръв път й хрумна, че може би той е донесъл смъртта обратно със себе си, че макар да се бе завърнал от рискованото пътешествие до света на мъртвите, все пак не беше успял да се измъкне от лапите на смъртта. А вероятно и не би могъл.

Тили, зареяна в мисли, разсеяно заопипва връзките на престилката си.

— Не искам да ви разстройвам, господарке — промълви тя накрая. — На вас мога да кажа онова, което не бих си и помислила да споделя с другиго, защото винаги сте била мила с мен и винаги сте се отнасяли с уважение. Но само ако искате да ме чуете. Ако не, само една ваша дума е достатъчна никога повече да не повдигна въпроса.

Магда въздъхна тежко.

— Кажи ми, щом е така.

Тили прокара пръст по долната си устна, докато оглеждаше за последно тъмната стаичка, преди да проговори.

— Долу, в погребалните крипти, господарке, в тунелите, дето проникват надълбоко под земята, където някои покойници спят вечния си сън и не се допускат почти никакви посетители, приятелката ми казва, че магьосниците, дето се занимават с изкуството на войната, са открили начин да съживяват мъртъвците. Въпреки че, признавам си, не съм го видяла с очите си, тя се кълне в душата си, че е истина.

Ако е истина, тогава вероятно… Вероятно има начин да съживим Господаря Баракус. — Тили повдигна вежди. — От висотата на положението си вероятно е възможно да поискате такива привилегии.

— Нима вече забрави кой беше съпругът ми, Тили? От мен да го знаеш, магьосниците са майстори на заблудата. Те са способни да предизвикат всякакви илюзии и да убедят хората да им вярват.

— Не, господарке, не съм забравила кой беше съпругът ви. Мнозина го обичаха, в това число и аз. — Тили вдигна кофата. Остана на място, замислена над думите на Магда. — Щом казвате, значи е така. Знаете много повече от мен за илюзиите. — Тя приведе глава в знак на уважение. — Трябва да вървя да си върша работата, господарке.

Магда изпрати с поглед жената, която се отправи към изхода. Тили накуцваше леко вследствие на едно падане миналата зима. Явно счупеното бедро така и не беше зараснало правилно.

Преди да стигне до вратата, Тили се обърна.

— Нямах намерение да ви разстройвам, господарке, с приказките за връщане на любим човек от света на мъртвите. Зная как страдате. Исках само да помогна.

Женицата вероятно дори не можеше да си представи, че съпругът на Магда, човек с огромна мощ и способности, веднъж вече се беше връщал от света на мъртвите. След като други се провалиха в опитите си да отговорят на предупреждението на червената луна, която изгряваше всяка нощ — този отчаян зов за помощ, дошъл от Храма на ветровете отвъд воала, — съпругът й сам се отправи на това единствено по рода си пътуване.

Отиде в света на мъртвите и не се върна оттам.

Но Магда знаеше, че този път няма да се върне.

Тъй като в света на живите не я задържаше нищо, единственото желание на Магда бе да отиде при съпруга си.

Тя се насили да се усмихне още веднъж на жената.

— Зная, Тили, всичко е наред. Благодаря ти, че искаш да ми помогнеш.

Тили сви устни и реши да каже още нещо.

— Господарке, може поне да идете при някоя спиритистка. Такава жена би могла да влезе във връзка със съпруга ви вместо вас. Там, долу, има една. Мисля, че магьосниците се допитват до нея в работата си.

— И каква полза, ако се видя с такава жена?

— Ами поне ще поговорите с нея и ще я помолите да ви помогне с някои отговори, които да направят така, че да приемете по-лесно стореното от Първия магьосник Баракус. Един медиум може да успее да предаде думите на съпруга ви, изречени оттатък воала, и така сърцето ви да получи покой.

Магда не вярваше сърцето й да бъде отново някога спокойно.

— Може да ви е нужна помощ, господарке — добави Тили. — Може би Първият магьосник Баракус все някак ще успее да ви опази.

Магда се намръщи към жената в другия ъгъл на малката стая.

— Да ме опази? Какво имаш предвид?

Тили помълча един момент, преди да отговори.

— Хората са жестоки, господарке. Особено към онези, които не са родени с благородно потекло. Вас много ви уважават, независимо че сте толкова по-млада от Първия магьосник, защото сте красивата му жена. — Тили докосна късата си коса и вдигна ръка към Магда. — Дългата ви коса е знак за високия ви пост. Вие се възползвахте от авторитета си, за да се застъпите пред Съвета за хората без глас в Средната земя. Вие едничка им дадохте глас. Вие сте известна и уважавана навсякъде заради това, не само защото бяхте съпруга на Първия магьосник.

Но сега, когато Господарят Баракус го няма, няма кой да ви защити, да ви подкрепи пред Съвета — а всъщност и където и да било другаде. Може да се окаже, че светът не е приятелски настроен към вдовицата на толкова могъщ човек, при положение че самата тя не притежава дарбата и не е с благородно потекло.

Магда вече беше обмислила всичко това, но нямаше да доживее да се сблъска с този проблем.

— Сигурно спиритистката може да ви даде ценни съвети, изпратени от отвъдното. Навярно покойният ви съпруг може поне да обясни причините да постъпи така, с което да успокои болката ви.

Магда кимна.

— Благодаря ти, Тили. Ще помисля над думите ти.

Погледът й отново потъна в сребърната кутийка със спомени. Не можеше да намери разумно обяснение на постъпката на Баракус, нито пък вярваше, че той би могъл да я утеши от отвъдното. Ако той бе желал, щеше да й обясни причините си, имаше предостатъчно възможности да го направи. Би могъл поне да напише писмо, което тя да прочете, като се върне.

Освен това знаеше, че Баракус не би могъл да направи нищо от гроба, за да защити позицията й. Но това всъщност нямаше значение.

Когато Тили отвори вратата в другия край на стаята, по пода пробяга бледа светлина от свещи.

— Господарке?

Магда погледна през рамо и видя Тили да стои пред отворената врата, стиснала дръжката.

Отвън в коридора стояха мъже, чиито лица бяха скрити в тъмното, виждаха се само събраните им отпред длани.

— Имате… посетители, господарке.

Магда се обърна отново към масата и затвори сребърната кутийка с безценни спомени.

— Покани ги вътре, ако обичаш, Тили.

Магда беше очаквала да се появят — рано или късно. Явно щеше да е по-скоро рано, отколкото късно. Бе възнамерявала да приключи с всичко, преди да са дошли. Но май и това нямаше да стане.

Би могла да се почувства и по-зле, но вече просто нямаше накъде повече. Какво значение има? Има ли изобщо нещо значение? Скоро всичко щеше да свърши.

— Искате ли да остана, господарке?

Магда прокара пръсти през дългата си, гъста, току-що сресана коса, преметната отпред на рамото й.

Трябваше да бъде силна. Баракус би искал да е силна.

— Не, Тили — овладя гласа си тя. — Всичко е наред. Покани ги, ако обичаш, а после можеш да се върнеш към работата си.

Тили направи дълбок реверанс, после отстъпи назад, като придържаше вратата широко отворена, за да влязат мъжете. Щом и седмината потънаха в стаята, Тили побърза да затвори вратата зад себе си.