Включено в книгата
Оригинално заглавие
Элемент крови, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 4 гласа)
Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Zотов

Заглавие: Еликсир в Ада

Преводач: Ива Николова

Език, от който е преведено: руски

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Експреспринт ООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-011-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5069


Пролог

Мили боже, ама че жега. Още не бе започнал да копае и само след минута вече беше вир-вода. Дебелият плат залепна по тялото му като втора кожа и се пропи с влагата, а въздухът беше горещ и сгъстен като масло, направо с нож да го режеш. Жалко, че вече нямаше нито един помощник и нямаше нито копейка да плаща за услугите на работниците. Какво да се прави, налагаше се да копае сам.

Той плю по навик на изранените си длани и лопатата отново се заби в сухата почва. Ситната прах се вдигна в облаче и увисна в задушното пространство. Търсачът вече на два пъти си жабури устата с водата от каната, но пръстта продължаваше да хрущи гадно между зъбите му.

Изкопът вече стигаше почти до гърдите му, но очевидно му оставаше да копае още дълго. Търсачът беше преровил тази местност надлъж и нашир и околността приличаше на решето — цялата беше на дупки. Нима и това донесение щеше да се окаже фалшиво като предишните? Щеше му се да вярва, че няма да е така, тъй като източниците в губернаторската библиотека можеха да се смятат за сигурни. Щом тамошните архивари бяха взели пари, значи бяха подали подробна информация, а не както миналия път… Само като си помисли човек в какъв свят живеем… За да даде рушвет на правилните хора, се наложи да позлати ръчичките на чиновниците от ниските нива, та да го заведат при нужния човек. И направо не му се искаше да си спомня колко злато струваше самата карта на находката. Наложи му се да продаде къщата на майка си.

Явно щеше да му се наложи да копае до вечерта. Предишните рани по ръцете му още не бяха зараснали, а днес вече се появиха нови. Той завъртя глава, опитвайки се напразно да изтърси прахоляка от косата си.

Дълбочината на изкопа стигна до врата му, а пръстта се посипа от ръбовете на ямата. Още малко и силите щяха да го напуснат, и той щеше да зареже всичко и да се отправи към къщичката на Мустафа, както се случваше много пъти досега. Вече почти бе изгубил надежда, когато лопатата се заби и пружинира върху нещо твърдо. Търсачът в един миг изгуби сили и падна на колене, разглеждайки трескаво пръстта по ръцете си. Задъхвайки се, той не можа да сподави крясъка си. По дяволите! Това беше дърво. Най-обикновено парче изгнило и почерняло от времето дърво, което се разпадна на прах. Колко такива фалшиви находки беше изкопал тук… И направо го обземаше ужас, като си помислеше колко още щеше да изкопае.

Злобата заслепи очите му. Той се изправи на крака и ядосано удари дървената гнилоч с лопатата, влагайки в този удар цялото си съжаление за изхарчените напразно пари, които даде за рушвета. Най-неочаквано започна да се хлъзга, не успя да се задържи на повърхността и пропадна почти до кръста в дупката, която внезапно се образува под краката му. Лопатата се изплъзна от ръцете му и се плъзна лекичко в ямата. Боже мой…

Нима това наистина беше въпросното скривалище?! Той не вярваше на очите си. Това плесенясало парче дърво ли? О, не! Изглежда, това бяха остатъци от врата към малка пещера… Към изкопан от някого тунел. Търсачът се преви и като се задъхваше, започна трескаво да се провира през тесния отвор, който приличаше на меча дупка. Това е! Нима наистина се бе озовал на мястото, което търсеше толкова дълго? Да. Беше повече от очевидно, че ОНОВА НЕЩО е тук…

Под земята почти нямаше въздух. Придвижвайки се с огромно усилие в полумрака, търсачът пълзеше през тесния тунел и хлипаше, предвкусвайки радостта си. И само след няколко минути се натъкна в тъмното на нещо топло и грапаво. Пламъчето на газената му лампа едва потрепваше, той не виждаше почти нищо и се опитваше опипом да определи какво представлява намереният предмет. Май че това беше сандък. Да, голям сандък от някакво почти изгнило дърво също като вратата на пещерата. То почти се разпадна, а вътре нещо проблесна. Кашляйки от прахта, която напълни белите му дробове, и дерейки ръцете си, Търсачът разчупи дървените пръти. Вдигна лампата и присви очи. Какво беше това? Сандък или саркофаг от бронз, позеленял от времето. Интересно защо ли от него се разнасяше толкова странна миризма?

Без да осъзнава какво върши, избърса внимателно с ръкав лицето, изсечено в профил върху капака на саркофага. В косите на човека с античен хитон се виеха бронзови змии, а очите му нямаха зеници и изглеждаха като на слепец. Когато отново приближи угасващото пламъче към главичките на змиите, Търсачът едва не изпусна лампата. Лицето от окисленото ваяние над масивната ключалка му беше много добре познато.

Когато след четирийсет минути разби на парчета ключалката и захвърли огънатата лопата, той ясно осъзна, че и този път не е извадил късмет. Гадните архивари го бяха подвели. Търсачът отново не откри онова, което търсеше толкова дълго.

Но сега това вече не го вълнуваше. Беше намерил нещо много по-хубаво…