Християн Иванов-Krischo
Течение (25)

Глава 25

За да помогне на дъщеря си, Ивета започна да се преструва, че не знае какво става.

— Не ви разбрах… Какво убийство?

— Няма как да не сте разбрали за убийството в Дубай. Просто не е възможно да не ме разбирате.

— Да, аз чух за убийството, но не разбирам какво общо има дъщеря ми!?

— Ще разбереш.

— Но…

— Мамо, стига.

Вики прегърна Краси и отиде при полицая, който я отведе. Ивета и Красимир също излязоха.

— Беб — извика се той. — Няма да те оставя.

Полицаят качи престъпничката в колата и потегли.

— Не, не. Не може така — изпадна в паника Ивета. — Отивам при нея. Къде ми е колата? Къде е?

— Отстрани на блока, винаги я паркирате там.

Изплашената майка се качи в джипа си и тръгна към районното.

Още щом тя потегли, Краси се качи в апартамента й. Беше отключено.

Като видя телефона на приятелката си, му стана любопитно с кого е говорила в Дубай. Включи го и изчака да зареди. Щом това стана той разбра, че има гласово съобщение и избърза да го пусне:

— Ало, Вики. Не знам къде си, но изобщо не се прибирай. Не идвай тук, разбра ли? Твоичкият дойде. Казва, че иска да ти се извини, но аз много не му вярвам. Знам ли го. Недей да идваш тук, защото може някой да те види и да те предаде в полицията. Бягай. Покрий се. Иначе ще трябва да кажа, че аз съм те накарала да го убиеш. Не искам да стигаме дотам. Бягай.

— Това е то — засмя се Краси. — Мила ми Ивета… Сега май ще заместиш скъпата си дъщеричка.

* * *

Тео и Михаела избираха мебелите за ресторанта. Това трябваше да е готово преди два дни, но заради това с Калин не успя.

— Я виж, — каза Мишето, — тази фурна кефи ли те.

— Брутална! Колко струва?

— 4000.

— Може да я купим… Калин къде е? Още ли е горе?

— Ами не е слизал.

— Нали и той искаше да участва в обзавеждането, защо не го извикаш? Или не, почакай. Аз ще отида.

Тео се качи горе и влезе в стаята. Приятелчето му гледаше замислено в тавана.

— Брат, какво правиш тук сам. Ела долу при нас… Ехо.

— Какво каза?

— Викам ти да дойдеш при нас. Нали ти искаше да поръчваш мебелите.

— Остави това сега. Може ли да те питам нещо?

— Разбира се, че може. Кажи какво те мъчи!?

Калин му показа същата снимка, която показа и на Михаела.

— Тази познаваш ли я? Попитах бейбито, но не ми даде обективен отговор.

— Хаха, какво ти каза?

— Каза, че е надувка.

— Хехех! Не е сбъркала.

— Вече разбрах, че я познаваш. Коя е тя?

— Ти иначе помниш ли я?

— Не. Позната ми е, но нямам идея коя е.

— Хей, хрумна ми нещо. Искаш ли да ти разказвам неща, свързани с теб и ти да казваш дали ги помниш?

— Окей, но първо започни с нея.

— Ами тя ти беше гадже.

— Ама ти сериозно ли?

— Да, тримата бяхме в една и съща паралелка до 8 клас. После всеки замина да учи в друго даскало.

— Къде?

— Ами аз и Виктория, така се казва момичето, останахме тук да учим в икономическата, а ти замина в Америка.

— Бил съм там?

— Да, отвори фейсбука и си виж снимките, ако не вярваш.

* * *

След около час Вики беше в тъмната стая за разпити и отговаряше без проблем на въпросите.

— Какво правехте в Дубай онази вечер?

— С приятеля ми бяхме отишли на почивка.

— На почивка?

— Да.

— Чакай малко, аз нещо не схващам. Била си на почивка, а си убила човек по най-жестокия начин…

— Нека ви обясня.

— Тук съм, за да те слушам, така че обяснявай.

— С Краси (гаджето ми) решихме да отидем на почивка като първо си мислех, че ще ходим край Бургас, но докато пътувахме разбрах, че е решил да ме заведе в Дубай. Искаше да ме изненада и успя.

— После?

— На втория ден от престоя ни там се записахме на един кастинг за актьори. Аз много не исках, той настоя. Отидохме и се стана така, че беше останала само една роля, която дадоха на мен, а не на него. Сигурна съм, че за това си тръгна. Търсих го и го намерих в хотелската стая, която бяхме наели. Обвини ме, че съм му „отнела“ детската мечта и ме помоли да се откажа от ролята. Аз обаче не исках да го правя, защото имах огромно желание да стана известна. Когато разбра, че няма да се откажа, той си взе куфара и изчезна. Не ми пукаше особено. Главозамаях се още тогава. На другата сутрин разбрах, че ролята е дадена на друга и откачих. Казах си: аз затова ли зарязах Краси? Стана ми много тъпо. Беше блокирал кредитната ми карта. Часове се мотах пред летището. После дойде онзи мъж и… Опита се да ме изнасили.

— Без оправдания.

— Трябваха ми пари. Знам, че съм извършила нещо много лошо. Готова съм да си понеса наказанието.

След тази случка Вики корено се промени. Тя да си признае? Никога.

* * *

Краси вече се беше прибрал. Докато Бориса се приготвяше за работа, той ровеше в телефона на Вики. Стана му много тъпо, когато отвори едно от приложенията — Secret diary. В полето за писане на парола той изписа своето име и хоп — записите се отвориха. Това беше първото нещо, което го впечатли. Интересно му беше какво ли е писала вътре и затова веднага започна да чете. Обръщаше се към дневника с брат. Имаше записи, публикувани преди 3 години. На него обаче му беше достатъчен последния, който го накара да съжали за постъпката си. В него пишеше следното:

Брат, никога не съм се чувствала толкова тъпо, честно. Как можах да го направя? Та, той е единственият човек, на който му пука за мен. Може да е малко, но все пак му пука. Ако можеше да говориш, ще кажеш, че съм говорила по същия начин и за Калин. Да, но него вече го няма, а и да си призная Краси е по-специален от него. Различен е. Нямам думи, с които да опиша колко много го обичам. Да, понякога се държа гадно, но това е, защото го обичам. Да, точно така…