Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Dearest Enemy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Кони Брокуей

Заглавие: Любимият ми враг

Преводач: Ваня Пенева

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Ирис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД — София

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 978-954-455-072-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12071

История

  1. — Добавяне

1

Новината за смъртта на Хорейшо Алджърнън Торн бе придружена с писмо от починалия.

До Ейвъри Джеймс Торн

Блумсбъри, Лондон

1 март 1887 г.

Ейвъри,

Лекарят ми твърди, че не ми остава да живея дълго и е по-добре да уредя наследството, което оставям. Това писмо е доказателство, че го правя. Ще се погрижа то да стигне до теб, преди да прочетат завещанието ми, за да си предварително уведомен за съдържанието на документа. Би трябвало да ми бъдеш благодарен, че семейното чувство ми натрапва тази учтивост, още повече, че ти явно нямаш опит в този вид отношения.

Вероятно си предполагал, че след смъртта ми ще бъдеш обявен за настойник на братовчед си Бернар — нали си единственият роднина от мъжки пол. Предположението ти е погрешно и сега ще ти обясня защо.

Първо — и това е основната причина! — ти приличаш твърде много на баща си. Въпреки всичките ми усилия да излича приликата ти с него, особено в качествата на характера, ти си остана безотговорен, агресивен и упорит. Последните две качества може би щяха да ти отиват, ако беше силен и издръжлив, какъвто бях аз в младостта си — тогава щях да те направя добър водач. За съжаление има още много да се желае по отношение на физическото ти състояние — няма човек на света, който доброволно да приема заповеди от слабак.

По мое мнение ти ще си лош пример за Бернар, най-вече защото и той има тази склонност към телесна слабост. Не си мисли, че съм забравил колко често се оправдаваше с болестта си, за да не ходиш на училище, а да лежиш в болницата. И колко пъти настояваше пред учителите си да пишат писма с молби да ти дадат почивка по време на семестъра. Убеден съм, че под твое влияние Бернар ще се превърне в същия изнежен младеж като теб, а като наследник на голямо богатство той е длъжен да преодолее детските си слабости.

Затова определих за настойници управителите на имуществото ми, които познавам от години.

А сега за теб, Ейвъри. Както вече казах, аз гледам много сериозно на семейните си задължения. През следващите пет години ще получаваш добра сума — или от гореспоменатите доверители, или от мис Лилиан Бийд, която след моята смърт ще управлява Мил Хаус и след изтичането на петте години ще наследи имението, ако е давало печалби. В случай че дамата не се справи добре, наследникът ще си ти.

Няма защо да се интересуваш по каква причина съм решил така. Мил Хаус ми принадлежи и ще правя с него, каквото искам. Може би си спомняш за намеците ми, че един ден вероятно ще наследиш имението, и аз бих желал да те информирам като джентълмен, какъвто съм, че не съм ги забравил. Ти вероятно си ги схванал като обещание. Все още си мисля, че именно ти ще наследиш имението. Все пак мис Бийд е само на деветнайсет години и съм почти сигурен, че няма да се справи задоволително. Ако съм уязвил мъжката ти гордост, като съм ти дал за съперник жена, се надявам това да те стимулира допълнително. Сигурен съм, че ще ти се отрази добре. Гледай на тези пет години като на период, през който ще увериш и себе си, и другите, че си достоен да наследиш Мил Хаус. Надявам се да докажеш годността си, но не ми се вярва, че ще си много нещастен от загубата на тази огромна отговорност. Вероятно се случва точно обратното: ти се радваш, че получаваш петгодишна отсрочка. Ти си равнодушен към наследството, както и към братовчед си.

След като изтекат петте години, ще бъдеш обявен за законен настойник на Бернар. Мога само да ти препоръчам дотогава да се упражняваш в скромност, пестеливост и семейно чувство.

Хорейшо Алджърнън Торн

— А пък аз ти препоръчвам да се продъниш в пъкъла!

Ейвъри се отблъсна от издрасканото писалище, опряно до стената на стаята. Погледът му обходи мебелите в наемното жилище — само най-необходимото, събрано оттук и оттам, повечето неща купени на старо. Досега понасяше обстановката само защото знаеше, че един ден ще притежава имение. Че след време Мил Хаус ще стане негова собственост.

Преди петнайсет години, една седмица след като грипът отнесе двамата му родители, Ейвъри бе пристигнал в Девън, за да се запознае с настойника си — чичо си Хорейшо. Тогава беше на седем години.

Все още си спомняше как завиха от обградената с кипариси алея към входната врата. Той се издаде навън през прозорчето, за да види по-добре каменното здание с цвят на кехлибар, и моментално се влюби в имението.

Хорейшо, който се забавляваше със страхопочитанието и възхищението на момчето и тогава още не знаеше за „нетърпимата му слабащина“, му обеща къщата в пристъп на напълно нетипична за него спонтанност. Хорейшо можеше да си позволи подобен каприз. Мил Хаус не означаваше нищо за него — просто още една провинциална къща, наследена от баща му.

През следващите години Ейвъри бе идвал рядко в Мил Хаус — два пъти през Коледната ваканция и веднъж за две седмици през една невероятно красива есен, — но никога не забрави това място. През дългите дни, докато лежеше в болничната стая на Хароу, той гонеше болките, като си представяше как се разхожда по коридорите на къщата.

От години чакаше да стане собственик на Мил Хаус. Възхищаваше се на къщата като предан любовник и я желаеше с цялата сила на сърцето си. Но не разкри тази страст пред никого, защото съзнаваше, че един ден могат да я използват срещу него. Ето че сега това старателно демонстрирано равнодушие се превръщаше в неговата гибел! Къщата му щеше да отиде в ръцете на някаква си деветнайсетгодишна суфражетка[1]!

Ейвъри сключи пръсти около дебелия плик и устните му се опънаха в горчива усмивка. За да компенсира телесната си слабост, той отдавна беше заключил душата си в броня. Научи се да приема пораженията като джентълмен, какъвто се стремеше да стане: парираше всеки телесен и емоционален удар, нанесен от настойника му, от съучениците или от съдбата, с желязно достойнство и хаплива подигравка. Така успя да си завоюва поне уважението на съучениците си.

Истината беше съвсем друга: твърде често беше молил учителите да не съобщават на Хорейшо, че здравето му отново е разклатено. Отлично знаеше какво отвращение изпитва настойникът му към човешката слабост. Едва днес разбра от неговото писмо, че молбите му невинаги са били изпълнявани.

Всичко, което притежаваше, беше острият си ум, статутът на джентълмен и обещанието да притежава къщата. А сега наследството му се отлагаше във времето. Къщата му щеше да принадлежи на някоя си Лилиан Бийд!

Знаеше името на тази жена. Веднъж бе видял снимката й в някакъв вестник. Високо момиче с кестеняви, почти черни коси и външност на циганка. Любимката на суфражетките!

Как това малко зверче е успяло да се промъкне в сърцето на Хорейшо? И защо е приела това безумно изискване? Без съмнение написаното от чичо му отговаряше на истината: момичето щеше да управлява Мил Хаус в продължение на пет години. Макар и неуспешно.

Пет години! Ейвъри отпусна глава върху облегалката на въртящото се кресло и се отблъсна с крак. Креслото се завъртя бавно и той се опита да се успокои. Никаква полза. В гърдите му бушуваше гняв. Цели пет години! Стига толкова! Няма да търпи повече! Разкъса писмото на малки парченца. Гордостта му беше скъпо удоволствие, но в този случай беше единствената ценност, която притежаваше. Отвори тясната си шепа и проследи как парченцата от писмото се изсипаха на пода. Вече знаеше какво ще направи.

 

 

Тъмната орехова врата към светилището на адвокатите Джилкрист и Гууд, се удари шумно в стената, когато Лили Бийд изхвърча от кантората. Потта, която се стичаше по дланите й, попиваше в дебелия плик, който стискаше с две ръце.

Огледа се. Никой не я следваше. Нито очарователната вдовица, нито слабичкото малко момче, нито красивата дъщеря на средна възраст. Вероятно продължаваха да седят пред адвокатите и да зяпат смаяно. Липсваше само една личност, засегната от условията в завещанието на Хорейшо Алджърнън Торн: Ейвъри Торн, предполагаемият наследник на Мил Хаус и… неин подопечен. Разбира се, ако приеме да изпълни последната воля на Хорейшо.

При тази мисъл коленете й затрепериха.

Откри ниска пейка до отворения прозорец и благодарно се отпусна върху твърдата дъска. Тази сутрин си блъскаше главата как ще плати наема на мизерното си таванско жилище, а сега й предлагаха господарски дом!

И още нещо — настойничество над възрастен мъж.

Замайването се върна. Кой би предположил, че нещата ще се развият по такъв начин? Тя бе срещала Хорейшо Торн един-единствен път: преди три години, след ранната смърт на родителите й. Възрастен мъж с тънки устни и мрачен поглед, който бе дошъл да й предложи финансова помощ. Оказа се, че скъпата му починала жена била леля на Лили. Сестра на майка й.

Останала съвсем без средства, Лили преглътна гордостта си и се възползва от предложената й сума, за да се запише в един от новите женски колежи. След като завърши училище, установи, че висшето образование не осигурява добра работа. В действителност тя изобщо не си намери работа. Когато получи изненадващата вест, че трябва да присъства при отварянето на завещанието на Хорейшо, изпита безсрамно облекчение.

Надяваше се на малко наследство. Вместо това се изправи пред невероятно предизвикателство. Вгледа се в дебелия плик в ръцете си. Защо, за бога? Разкъса го и извади няколко листа.

1 март 1887 г.

Мис Бийд,

Както знаете, аз не бях съгласен майка ви, сестрата на жена ми, да се свърже с вашия баща. Той беше длъжен да легитимира връзката си с майка ви, да я направи своя съпруга и вие да станете законно дете. От уважение към паметта на скъпата си съпруга ще се опитам да поправя поне част от тази несправедливост, като ви подпомогна финансово.

Представете си как се ужасих и как се разочаровах, когато прочетох името ви във вестника! В статията за така нареченото женско движение цитираха изказването ви срещу „легалното робство“, което се нарича брак.

Предвид положението, в което се намирате, бях уверен, че тъкмо вие ще се обявите в защита на свещената институция, която предлага закрила на жените. А що се отнася до твърдението ви, че жените са в състояние да правят всичко като мъжете, дори и по-добре, мога само да кажа: глупави дрънканици! За съжаление знам твърде добре колко безсмислено е да се опиташ да научиш на нещо днешните упорити младежи. Затова ви предлагам да си научите урока чрез собствен опит.

Давам ви шанс да докажете смелото си твърдение, като превърнете Мил Хаус в носещо печалба предприятие. Ако след пет години се установи, че сте управлявали имението разумно и успешно, ще го получите цялото в наследство — с всичко, което му принадлежи. Така ще постигнете онова, което искате, и ще водите живот, напълно свободен от всяко мъжко влияние. Ако обаче се провалите, къщата ще стане собственост на племенника ми Ейвъри Торн.

В момента Ейвъри е абсолютно неподходящ да управлява имението — също като вас, макар че той притежава (по-точно би трябвало да притежава) мъжките качества, необходими за това. За нещастие момъкът още не е демонстрирал тези свои качества и аз реших да отправя това предложение към вас.

На Ейвъри му липсват самодисциплина и скромност. Като ви правя отговорна за финансовата му издръжка, се надявам да извадя на бял свят тези две качества.

Ако вече ви е ясно, че сте сгрешили с онова свое изказване, спокойно можете да се оттеглите още сега. Ейвъри ще наследи Мил Хаус, а за вас ще остане добра годишна издръжка — само трябва да признаете публично, че мястото на жената в обществото е под закрилата на мъжа. Ако името ви отново се появи във връзка с движението на суфражетките, моментално ще бъдете лишена от наследство.

С най-голямо уважение:

Хорейшо Ейвъри Торн

Лили смачка писмото и изпита известно удовлетворение. Този самодоволен, надут пуяк! Устните й се опънаха в тънка линия. Кръвта нахлу в бузите й. Как смееше да съди семейството й! Да, тя беше незаконно дете, но родителите й бяха успели да я опазят от набожни сноби като Хорейшо Торн. А що се отнася до брака — тази институция изобщо не беше гарант за сигурност, уют и щастие. Бракът гарантираше единствено, че жената съвсем легално става крепостна на един мъж, изцяло зависима от капризите и агресията му. Даже собственият й брат, и сестра и… Лили потисна болезнената мисъл и отново се съсредоточи върху конкретния проблем.

Не можеше да приеме предложението на Хорейшо. Изненада се, че старата лисица е успяла да завери подобно завещание. Нищо чудно някой да го оспори. Дъщерята на Хорейшо? Снаха му? Или Ейвъри Торн? Със сигурност.

Обаче, каза си тя и вътрешностите й отново се загърчиха с надежда и някакво неясно предчувствие, ако никой не оспори завещанието… Ако наистина стане управителка на имението и работата й се увенчае с успех…

Мисълта я изкушаваше. Вече нямаше да се притеснява кога ще се нахрани следващия път и ще намери ли пари за наема. Още по-интересна беше перспективата да се запознае с хора, които имаха същите възгледи и убеждения като нейните. Може би дори ще срещне мъж, който няма да иска да й открадне сърцето и да й предложи потисничество. Усмивката й угасна. Защо се държеше като глупаво момиче? Разбира се, че някой ще оспори завещанието.

Върху плика, който продължаваше да стиска в ръка, падна тъмна сянка. Лили усети миризма на виолетки и вдигна очи.

Евелин Торн, снахата на Хорейшо, стоеше мълчаливо пред нея, обляна от слънчева светлина. Скръстените й ръце трепереха. Изглеждаше смъртнобледа, русата й коса беше почти бяла и Лили неволно си помисли, че има пред себе си дух.

— Сигурно ще искате да си съберете багажа — започна Евелин с тих, пресекващ глас. — Изпратете за кола. Разбира се, ако това ви се струва правилно.

Лили я погледна втренчено, без да разбира.

По лицето на Евелин пробяга колеблива усмивка.

— Ще се преместите в Мил Хаус още сега, нали? — И след кратко мълчание добави: — Би било разсипничество да поддържате две жилища.

Лили, която очакваше враждебност, не устоя на дружелюбната усмивка. В очите й блесна разкаяние.

— В момента живея под наем. Не бих могла да нарека стаята си дом, мис Торн.

Бузите на Евелин пламнаха.

— Простете — промърмори Лили и се надигна. Беше по-висока от Евелин с цяла глава. Застанала съвсем близо до нея, тя видя съвсем ясно фината мрежа от бръчици в ъгълчетата на красивите сиви очи. Очевидно Евелин беше по-възрастна, отколкото беше смятала досега. Сигурно към средата на трийсетте.

Лили прибра писмото в джоба на полата си.

— Аз съм осъдена да изгубя, мис Торн. Условията, които постави свекърът ви, са невъзможни за изпълнение. Аз нямам никаква представа как се ръководи голямо имение.

— Разбирам — кимна Евелин. — Не смея да се меся, но ако ми позволите да изкажа едно предположение, ще кажа, че Мил Хаус е ръководен по традиционния начин. — Гласът й пресекна съвсем и тя преглътна.

Лили я измери със замислен поглед. Евелин беше права. След кончината на Хорейшо имението със сигурност не беше спряло да работи. Ако намери време да разбере как вървят нещата там…

— Какво ще кажете за дъщерята на мистър Торн? Изглежда ми способна млада жена. Сигурно няма да й хареса, ако в къщата й се настани чужд човек и поеме юздите в свои ръце. Особено ако е някоя неопитна хлапачка като мен…

— Франческа? — Очите на Евелин се разшириха от учудване. — Тя винаги е гледала на къщата като на временно убежище! Уверявам ви — Франческа изобщо не се притеснява кой ще живее в Мил Хаус и ще управлява имението. Впрочем, Хорейшо остави достатъчно пари и на нея, и на мен, и на сина ми.

— Е, тогава остава мистър Ейвъри Торн — добави с леко раздразнение Лили. — Мил Хаус е бил обещан на него. Не се съмнявам, че той ще оспори завещанието. Трябва само да отиде в съда и да поиска правото си. Да не говорим, че той е мъж и всички ще кажат, че е много по-способен от мен. Той…

— Ейвъри замина за Африка, мис Бийд — прекъсна я меко Евелин. — Само преди два дни. В петък.

— Какво?

— Получихме писмо от него. Смята да прекара следващите пет години в пътешествия.

— Пътешествия… — повтори смаяно Лили.

— Да. Той… той ни писа, че е много… разочарован от завещанието и смята след завръщането си да поиска Мил Хаус, защото се смята за законния наследник. — Евелин разпери ръце. — Той няма да оспори завещанието, в никакъв случай. Е, при тези условия не смятате ли, че ще е по-добре да се преместите в имението? Поне докато разберем какви са намеренията му. Там се живее приятно, уверявам ви.

— Да имам дом…

Лили не можеше да повярва, че Ейвъри се е отказал от Мил Хаус без борба. Но може би къщата не означаваше нищо за него? Може би не изпитваща такава отчаяна нужда като нея?

Евелин отново се изчерви и ресниците й затрепкаха.

— Аз… ние, разбира се, ще се изнесем. Веднага щом пожелаете.

— Не! — извика шокирано Лили. — Моля ви! Дори да реша да приема условията, поставени в завещанието, никога няма да поискам да напуснете!

— О! Но ние можем да живеем и в градската къща. Там е много… много хубаво. Великолепни мебели…

— Но там не е вашият дом!

— Разбирате ли, не бих могла да живея спокойно в Мил Хаус, като знам, че не приемате предложението само заради мен! — Гладкото чело на Евелин се набръчка, в гласа й звънна упоритост. — Искам да кажа, ако си поделим разходите, бихме могли…

— Да? — подкани я нетърпеливо Лили.

— Бихме могли всички да живеем там.

Лили зяпна смаяно.

— У дома — уточни Евелин.

У дома. Думите събудиха в сърцето на Лили мъчителен копнеж. Никога досега не беше имала дом. Винаги бе живяла в наети стаи или къщи.

Какъв избор имаше? Ако престане да изказва мнението си по крайно непопулярната тема за правата на жените, ще си живее безгрижно години наред. Или ще улови уникален шанс!

— Да — отговори тихо тя. — Мисля, че е възможно. Но първо трябва да уредя някои неща. Ще пристигна в Мил Хаус в края на седмицата.

Обаче си знаеше, че няма да има сили да мълчи цял живот по темата за брачното робство.

Бележки

[1] Суфражетка — така в края на 19 в. и началото на 20 в. в Англия са наричали участничките в движението за граждански права на жените. — Б.р.