Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Синстър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Devil’s Bride, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2019)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Стефани Лорънс

Заглавие: Годеницата на дявола

Преводач: Ваня Пенева

Година на превод: 2010

Издание: първо

Издател: Ирис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Правда Панова

ISBN: 978-954-455-068-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12057

История

  1. — Добавяне

1

Самършам, Кембриджшир

Август 1818 година

— Херцогинята е толкова… толкова… ами, тя е просто възхитителна. Толкова… — Мистър Посълтуейт, енорийски свещеник в Самършам, разпери ръце и се усмихна като ангел. — Толкова континентална, ако разбирате какво искам да кажа.

Онория Уедърби стоеше до оградата на свещеническата къща и с нетърпение очакваше да докарат двуколката й. В момента най-голямото й желание беше да разбере какво има предвид негово преподобие. Всеки път, когато отиваше на ново място, тя си поставяше задачата да посети местния свещеник и да изтръгне от него колкото може повече информация. В този случай имаше спешна нужда от сведения, а забележките на мистър Посълтуейт се оказаха неясни и с нищо не й помогнаха. Тя му кимна окуражително и се хвана за натъртената от него дума с надеждата тя да крие някакво по-дълбоко значение.

— Нима херцогинята е родена в чужбина?

— Херцогинята е вдовица — отвърна свещеникът със сияещо лице, сякаш този факт го радваше. — Тя харесва да я наричат така. Но вие ме попитахте дали е родена в чужбина… — Той наклони глава и се замисли дълбоко. — Да, вероятно би могло да се каже и така. Тя е родена и израснала във Франция. Но вече толкова отдавна е сред нас, че я приемаме като част от това място. Всъщност… — очите му засвяткаха още по-силно — … тя е като звезда на нашия сивичък хоризонт.

Онория вече знаеше всичко това. Точно поради тази причина държеше да научи повече.

— Вдовстващата херцогиня вероятно е член на вашата енория? Тогава защо не видях никъде херцогски герб? — Казвайки тези думи, тя посочи с глава красивата църквичка зад свещеническия дом и малкото гробище, където почиваха членовете на няколко аристократични фамилии, включително и няколко от семейство Клейполс, в чийто дом служеше от една седмица.

— О, понякога идва на служба — отговори с усмивка мистър Посълтуейт, — но в имението си имат собствена църква, много по-хубава от нашата. Капеланът им се казва мистър Мериуедър. Херцогинята е много набожна. — Той помисли малко и тъжно поклати глава. — Боя се, че това не се отнася за останалите членове на семейството.

Онория едва се удържа да не изскърца със зъби. За кое семейство говореше? От три дни й се искаше да го разбере. Новата й работодателка, лейди Клейполс, непрекъснато повтаряше, че скъпата й дъщеря Мелиса, в момента под крилото на Онория, е избрана да стане следващата херцогиня — това означаваше, че Онория непременно трябва да научи нещо повече за херцога и семейството му. Даже фамилното име би й помогнало много.

Онория не обичаше да се смесва с висшето общество, но благодарение на подробните писма на брат си Майкъл беше отлично информирана за всичко, което се случваше в семействата от този изискан кръг. И никога не забравяше, че тя също е част от този кръг — по рождение, следователно по право. На всяка цена трябваше да научи името на херцогското семейство.

Още в деня след пристигането й лейди Клейполс беше употребила цял час да й обяснява в подробности защо Мелиса е предопределена да стане следващата херцогиня, но нито веднъж не спомена името и сегашната титла на щастливия избраник. Предполагайки, че няма да й е трудно да разбере, Онория не попита изрично за кого става дума. Познаваше достойната дама съвсем отскоро и й се струваше неуместно да задава въпроси. След като се запозна по-отблизо с Мелиса и по-малката й сестра, разбра, че е по-добре да не ги пита за нищо. Ако покаже, че не знае, те ще променят отношението си към нея. По същата причина не се обърна и към прислугата в дома. Убедена, че ще научи всичко важно още при първото си посещение в местния дамски кръжец, тя използва свободния си следобед, за да направи визита на учтивост.

За съжаление бе забравила, че местните хора са свикнали да наричат херцога и вдовстващата херцогиня просто с титлите им. Всички съседи знаеха за кого става дума — само тя не знаеше. За съжаление се оказа неуместно просто да попита как се казва херцогът, защото дамите се отнасяха към домогванията на лейди Клейполс с неприкрита насмешка и предричаха, че тя никога няма да направи херцога свой зет. Онория героично изтърпя дългото обсъждане на предстоящото събиране на дарения за поправка на стария покрив на църквата, а после влезе в божия храм, за да прочете всички табелки с имената на енориашите. Напразно.

Решила да признае незнанието си, тя пое дълбоко въздух и попита:

— Каква титла…

— О, ето къде си бил, Ралф! — По алеята се зададе мисис Посълтуейт и продължи задъхано: — Извинете, че ви прекъсвам, мила моя. — Тя се усмихна на Онория и се обърна към съпруга си: — Ей сега дойде едно момче и каза, че старата мисис Майкълхем има спешна нужда от теб.

— Заповядайте, мис.

Онория се обърна стреснато. Градинарят на свещеника най-сетне бе впрегнал недоволния сив кон, избран от главния коняр на Клейполс Хол за нея. Явно днес нямаше да постигне нищо повече. Затова кимна дружелюбно на мисис Посълтуейт и мина през вратата, отворена широко от свещеника. Каза му довиждане, хвана юздите и се покачи на седалката с помощта на градинаря.

— Очаквам ви в неделя, мис Уедърби — сбогува се мистър Посълтуейт.

Онория кимна величествено.

— Нищо не би ми попречило да дойда.

И, допълни на ум тя, докато потегляше, ако дотогава все още не съм разбрала кой е проклетият херцог, ще си тръгна от къщата ти едва когато ми кажеш!

Онория прекоси селото, изпълнена с мрачни мисли. Едва когато остави зад гърба си последните къщи, усети напрежението във въздуха. Вдигна поглед и видя как небето бавно се покрива с буреносни облаци.

Това я уплаши и тя задиша тежко. Заповяда си да се стегне, погледна право пред себе си и се съсредоточи върху идващото кръстовище. Пътят към Чатърис водеше право напред после завиваше на север, а това означаваше, че тя се движи право срещу бурята. Отклонението за Клейполс Хол беше чак след три мили.

Силен порив на вятъра развя воала на шапката й и изсвири подигравателно. Онория потрепери, сивият кон се изнерви. Тя стегна юздите и се укори, че бе останала толкова дълго. Името на херцога не беше чак толкова важно. Как ще се оправи в тази буря?

Онория устреми поглед към тесния път, който се отклоняваше от главния след табелата. Той се виеше сред нивите, после влизаше в гъста гора и изкачваше някакво възвишение. Бяха й казали, че той е много по-кратък и само на метри пред имението Клейполс отново излиза на главния път. Вероятно това съкращаване на пътя беше единственият й шанс да пристигне в Клейполс Хол преди бурята.

Онория хвърли бърз поглед към застрашително надигащите се черни облаци отдясно и неволно ги оприличи на небесен потоп. Трябваше бързо да вземе решение. Изпъна рамене, плесна с юздите и насочи сивия кон наляво. Явно и конят усещаше опасността, защото се разбърза и двуколката се понесе покрай златните ниви. Облаците се спускаха все по-ниско. Бързо се стъмни.

В потискащата тишина отекна глух трясък. Онория се стресна и се опита да различи нещо между дърветата, които бързо се приближаваха. Бракониери? Възможно ли беше да са излезли при такова време, когато животните в гората са се изпокрили, за да се предпазят от идващата буря? Още докато търсеше причината за глухия трясък, гората се отвори пред нея. Сивият кон продължи напред и двуколката потъна между дърветата. Решена да не мисли за надигащата се буря и за страха, който предизвикваха у нея природните стихии, Онория се опита да си представи новите си работодатели и да открие причината за своите съмнения, че те са способни да оценят уменията й. Ти не можеш да си избираш работодателите, би й казала всяка друга гувернантка в нейната ситуация, но за щастие Онория не беше като другите. Тя разполагаше с достатъчно средства, за да не се налага да се труди. Работеше като гувернантка по свое желание, защото обичаше да върши нещо и защото искаше да намери приложение за талантите си. Това означаваше, че може сама да си избира работодателите, и досега инстинктът не я беше излъгал. Този път обаче съдбата сама реши и я изпрати у семейство Клейполс. Още първото й впечатление за тях не беше добро.

Вятърът вече съскаше, стенеше и въздишаше като призрак. Клоните плющяха, триеха се едни в други и скърцаха застрашително.

Онория сви глава между раменете и отново се съсредоточи върху семейство Клейполс. Възпитаницата й се казваше Мелиса — най-голямата дъщеря, бъдещата херцогиня. Онория си я представи и изкриви лице. Крехко момиче, бледо, да не кажем безцветно, изоставащо в развитието си. Що се отнася до темперамента, малката очевидно живееше според максимата „Виждаме децата, но не ги чуваме“ и изобщо не беше в състояние да води разумен разговор. Единственото й предимство според преценката на Онория беше по природа елегантната й стойка — всичко останало щеше да й коства много усилия. В този момент й се струваше почти невъзможно да направи Мелиса достойна за изискванията на един херцог.

За щастие недоволните размишления отклониха вниманието й от бурята, а и гората беше толкова гъста, че небето престана да се вижда. Онория прогони настойчивия въпрос за самоличността на херцога и се опита да си го представи според описанията на лейди Клейполс.

Разумен, спокоен, отличен управител на имотите си, зрял, но не стар и по думите на лейди Клейполс, готов да уседне и да напълни детската стая. Явно за дамата херцогът беше въплъщение на всички добродетели, без нито един недостатък. Лейди Клейполс бе описала трезв, сериозен, сдържан индивид със склонност към отшелничество. Последното качество бе добавено от самата Онория — защото само херцог, който изобщо не излиза в обществото, би бил готов да поиска ръката на Мелиса.

Сивият кон ставаше все по-нервен и Онория с мъха удържаше юздите. Бяха минали покрай две отклонения, които само след няколко метра се губеха в гъстата гора. Пътят пред нея зави остро наляво. Сивчото изцвили тревожно и продължи.

Онория забеляза, че стръмното изкачване е свършило, и въздъхна облекчено. Кончето явно се чувстваше по същия начин, защото неочаквано препусна в галоп и юздите се изплъзнаха от ръцете на Онория. Тя изруга, успя да ги хване, изтегли се назад и се опита да спре двуколката.

Сивият изцвили и се вдигна на задните си крака. Онория изпищя и дръпна юздата с все сила. Успя да го спре и въздух на дълбоко, опитвайки се да успокои лудото биене на сърцето си. Конят изведнъж се вцепени и Онория се намръщи неразбиращо. Досега не бе чула нито една гръмотевица. Плъзна поглед по пътя и видя паднало край храстите тяло.

Времето спря — даже вятърът утихна.

— Мили боже! — извика стреснато Онория.

Вятърът отново зашумя в листата на дърветата. От пътя се разнесе металически мирис на кръв. Сивият се дръпна уплашено. Онория го успокои и преглътна буцата в гърлото си. Не беше нужно да се напряга особено, за да разбере каква е тъмната, блещукаща локва под падналата фигура. Човекът е бил застрелян само преди няколко минути. Може би е още жив?

Без да се колебае, тя скочи от седалката. Сивият кон стоеше съвсем тихо, увесил глава. Онория върза юздата за най-близкия храст и здраво затегна възела. Свали ръкавиците си и ги прибра в джоба. Пое дълбоко въздух и се запъти към ранения.

Веднага щом коленичи до него в тревата, тя разбра, че мъжът е още жив. Лежеше на една страна, сгърчен и с една протегната ръка. Тя го хвана за дясното рамо и го обърна по гръб. Позата облекчи дишането му, но Онория почти не го забеляза, защото ужасеният й поглед бе намерил назъбената дупка в жакета — точно над мястото, където беше сърцето. С всяко вдишване от раната струеше кръв.

Трябваше да спре кървенето. Погледна безпомощно дрехите си и извади кърпичката си, но веднага разбра, че няма да е достатъчна за раната. Затова бързо свали копринения шал, който украсяваше кафявата й рокля, и направи нещо като компрес. Отвори напоения с кръв жакет и притисна временната превръзка върху зейналата рана. Едва тогава погледна ранения в лицето.

Той беше млад — твърде млад, за да умре. Лицето му беше бледо, чертите — класически красиви, все още със следи от детска мекота. Гъстата кестенява коса падаше по широкото чело, над затворените очи се извиваха гъсти вежди.

Пръстите на Онория овлажняха. Кърпичката и шалът не бяха в състояние да спрат кръвта. По-добре да свали и неговото шалче. Извади внимателно иглата, която придържаше ленените гънки, смачка шала на топка, сложи го върху раната и притисна внимателно. В този миг отекна първата гръмотевица.

Дълбок, разтърсващ гръм разкъса въздуха. Сивият кон изцвили диво и се втурна да бяга. Онория извика тихо и безпомощно проследи как двуколката изтрополи покрай нея по пътя, влачейки зад себе си храста, на които беше вързала юздата.

Мълния проряза небето. Покривът от листа я скри, но пътят се озари в призрачна белота. Онория затвори очи и напрегна цялата сила на волята си, за да прогони плашещите спомени.

Изведнъж чу тих стон. Отвори стреснато очи и се наведе над ранения, но той все още беше в безсъзнание.

— Прекрасно…

Онория се огледа безпомощно. Трябваше да погледне истината в очите. Тя беше сама в гората, под дърветата, на мили от най-близкото убежище, без двуколката, в местност, която познаваше едва от четири дни, в самия център на бурята, която огъваше старите дървета — а на земята пред нея лежеше тежко ранен младеж. Как, по дяволите, би могла да му помогне?

Главата й се изпълни с безутешна празнота. И тогава чу конски тропот. Отначало помисли, че сънува, но тропотът се усили и се приближи. Онория въздъхна облекчено и изправи гръб. Притисна по-силно компреса и се опита да разбере откъде идва тропотът. В последния момент скочи и излезе на пътя. Безумна постъпка, но нямаше друга възможност.

Земята се разтрепери. Отново отекна гръм. Онория вдигна очи и погледна в лицето на смъртта. Могъщ черен жребец изцвили уплашено и се надигна на задните си крака точно пред нея. Подкованите с желязо копита минаха само на сантиметри от главата й. На гърба на коня седеше самият дявол, облечен изцяло в черно, и могъщите му рамене закриха сумрачната светлина. Вятърът развяваше дългата тъмна коса, сатанинските черти изразяваха неумолима суровост.

Жребецът стъпи отново на предните си крака и изцвили гневно. Очите му се въртяха диво. Теглейки юздите си, конят се опита да завърти глава към Онория и когато това му бе отказано, реши отново да се вдигне на задните си крака.

Макар и замаяна, Онория видя как мускулите на ездача издуха раменете и дългите крака, които се притискаха в тялото на жребеца. Минутата, която премина в борба между животното и ездача, й се стори цяла вечност. После стана тихо — жребецът се предаде и от гърдите му се изтръгна дълга, трепереща въздишка.

Сърцето й се качи в гърлото, но тя се реши да погледне ездача в лицето. Видя очите му и въпреки оскъдната светлина разбра съвсем ясно какъв е цветът им. Ярко, светещо зелено. Господи, какви очи — изглеждаха, сякаш виждат всичко и са видели всичко. Огромни и дълбоки под красиво извитите вежди, те бяха най-яркият белег на изразителното мъжко лице. Погледът им беше пронизващ, хипнотичен — не от този свят. В момента Онория беше твърдо убедена, че сатаната е дошъл да завладее бедната й душа. И тялото й, разбира се.

И тогава въздухът около нея се оцвети в синьо.