Георги Б. Караджов
Срещи с Милка Стоева (2)

Относно задължителността на Гамата

Веднага трябва да кажа, че никога не съм бил дете-хорист в хора на Милка Стоева, постъпих едва в юношеската формация, бях един от създателите на този неин експеримент, заедно с двайсетина момчета — всички до един бивши хористи (за разлика от мен), и поотрасналите момичета от пионерския хор. Но това не беше първата ми среща със Стоева. Първата се състоя няколко години по-рано, съвсем неочаквано и съдбовно. Трябва да е било 71 или 72 година, по онова време посещавах кръжока „Млад дописник“ към Пионерския дом. Тези посещения се увенчаха с публикация — във вестник „Септемврийче“ — вестника на пионерите, за него трябваше да напиша очерк. Е, видях си името като автор във вестник — голяма работа! Само че освен името от текста ми не беше останала нито една дума — редакторите бяха преиначили абсолютно всичко. Както и да е, през оня паметен ден бях решил да ида до Пионерския дом и да покажа на ръководителката на кръжока свое творение в една друга област: Музикалните школи (малко цигулка, малко пиано), освен нотна грамотност, ми бяха дали и куража да опитвам да записвам собствени мелодийки, с поезия също се занимавах — никак не беше трудно да съчиня един стандартен текст със „щастливо детство“, „пионерска песен“, което по онова време просто естествено се римуваше с „живот чудесен“ и т.н. И така — моят опус едно беше готов — страхотна идея: „Марш на бургаските пионери“, самият той написан от пионер! Естествено в до мажор. Опитах се да съчетая маршовото с детското и ми се стори че съм се справил достатъчно убедително. Пък и — Марш на пионерите, написан от пионер — къде го има това, голяма работа! Така и така, бургаските пионери си нямат марш, от днес нататък, обаче, положението се променя, voilá! Преписах на чисто песента и се приготвих за излизане. Обаче работата се оказа не толкова лесна — сестра ми Златинка, четири години по-малка от мен, висна на ръката ми и настоя да дойде с мен — това на нея й беше редовният номер, казвах й на шега „ремаркето“. Беше досадно, защото щеше да ме забави по пътя, да иска това и онова, та й заявих, че понеже още не е пионерче, просто няма да я пуснат да влезе в Пионерския дом, тъй че трябва да си остане в къщи. Обаче номерът не мина, тук се намеси и майка ми — нямаше как, просто разходката и този път щеше да бъде „с ремарке“. Когато се добрахме до кабинета на ръководителката на кръжока и аз гордо й показах страничката от нотна тетрадка с моя опус, тя го погледна и каза: „То хубаво, ама не е за мен, знаеш ли какво, я да го покажем на Милка, тя тъкмо е долу!“ Изтръпнах — Милка — това е Милка Стоева, вече легендарната в града ни ръководителка на пионерския хор, който обикаляше Европа и обираше музикалните награди. По онова време, в нашето затворено общество самата възможност да си покажеш носа на запад беше уникална. Е, нямаше възможност за отстъпление — трябваше да слезем на първия етаж и да отворим тежката врата, на която имаше табелка „Музика“. Стоева беше сама в залата, седеше на голямата дъбова маса до пианото и пишеше нещо в един дебел дневник. Попита какво има. Удари съдбовния час, извадих аз Марша и обявих, че съм го написал сам. Милка Стоева пое листчето, разгледа го внимателно, след това погледна мен, пак листчето, завъртя се на пианото, просвири мотива и каза: — Интересно. Много интересно. Само че нашия репертоар засега вече е определен, може да бъде предложен за ученическите хорове в училищата. Много хубава идея. Само че тази тоналност — до мажор, не е подходяща за детски хор, много е ниско, предлагам да се транспонира поне във фа мажор.

След което гордият композитор взе един молив от масата и написа с големи букви на листа под песента: „Гамата не е задължителна!“

Видимо доволна от поправката, Милка Стоева и сега не се засмя, а само кимна усмихнато, отвори чекмеджето пред себе си и пъхна моето творение в него. После се вгледа в сестричката ми и каза:

— Ами това хубаво българско момиченце как се казва?

Сестра ми си каза името.

— Ох какво хубаво име — продължи Стоева. — Я ми кажи, Златинче, ти обичаш ли да пееш? Хайде да ми изпееш една песничка.

Сестра ми се усмихна и запя звънливо една детска песничка.

— Браво, каза усмихната Стоева. Я да видим сега можеш ли да изпееш тази мелодийка — завъртя се на пианото и започна да й задава музикални фрази, които сестра ми повтаряше без грешка — даже по едно време й стана смешно, че трябва да изпълнява такива лесни упражнения, все пак в Музикалната школа, където ходехме, солфежът беше къде-къде по-труден. Това не убягна от зорките очи на Стоева.

— Ама ти май свириш на нещо.

— Да, на пиано — гордо каза сестра ми.

— Това е много хубаво. Ами я ми кажи ти на мен искаш ли да пееш в нашия хор с другите деца?

Сестра ми засия.

— Ето това писмо ще занесеш на майка ти. И ако и тя е съгласна, в неделя идваш на репетиция. Искам да те взема направо в големия хор, защото си много музикална и имаш много хубав глас. И съм сигурна, че на следващия концерт ще бъдеш в Концертния състав на сцената. И да кажеш на майка ти, че много хубави панделки ти е вързала.

Връщахме се в къщи — аз ядосан, че шедьовърът ми потъна в чекмеджето, а сестра ми — грееща от щастие.

— Аз не исках да те взема, а всъщност ти спечели от цялата работа!

След месец сестра ми наистина стоеше на сцената на концертна зала — на първия ред и пееше с другите — беше вече част от това необикновено общество. Тази среща беше съдбовна за нея. Но тя се оказа съдбовна и за мен, както ще видим по-нататък, Милка Стоева не ме беше забравила.

Много години по-късно, при последната ми среща с нея на това същото място (бях си дошъл от Германия в отпуск, разбрах, че се събират бивши хористи да се сбогуват с музикалната стая, която, заедно с всички останали стаи в този дом, щеше да се превърне в нещо друго, отговарящо на повеите на новите времена), след радостта от срещата, Милка Стоева отвори чекмеджето (онова същото!), порови малко из него и извади… Маршът на бургаските пионери! Е, тогава се посмяхме (през сълзи) и двамата.

— Виж, Джорджи, кое е интересното — показа ми тя. — „Гамата не е задължителна!“ Какво ще кажеш?

— Да — отговорих, — така се оказа. „Гамата“ никога не е задължителна!