Георги Б. Караджов
Срещи с Милка Стоева (8)

Три години по-късно

През септември на 1980 година Милка Стоева ми се обади неочаквано по телефона и ме попита с какво се занимавам в момента. Преди десетина дни бяха съкратили щата, на който работех след казармата — в Дома на Армията — Бургас, където се занимавах с какво ли не — от ръководител на самодейни състави, през осветител, озвучител, сценичен работник, та чак до дежурен в портиерната. Бях останал неочаквано без работа и трябваше да се хвана на първата възможност, тъй като имах намерение да кандидатствам в Консерваторията, през следващата година, а според тогавашния закон, за да имам това право, трябваше да съм работил до деня на изпита без прекъсване. Та от седмица връзвах арматури в един цех на Строително-монтажния комбинат. Работата не беше тежка, въпреки ранното ставане, но железният и ръждивият прах, с който беше пълен цеха и който всички ние дишахме, беше започнал да одрезгавява и моят глас, което едва ли щеше да ми бъде от полза, ако исках да стана певец. Та предложението на Стоева да заема освободената по член 64 длъжност на методист в Пионерския дом и да стана репетитор на хора беше спасение за мен. С радост се съгласих. Отново бях в Хора — вече не като хорист, а като ръководител. Милка Стоева с удоволствие избираше помощниците си измежду бившите хористи, които знаеха нейните методи и ги прилагаха в работата и които не бяха чужди на атмосферата в колектива. Тук се върнах буквално сред приятели. Дадоха ми най-малките, възложиха ми да търся нови деца по училищата, спомням си грейналите личица на желаещите да се запишат в хора, първите репетиции, в които те ставаха, разхождаха се из залата, играеха това, което пеят и трябваше търпеливо да им обяснявам, че е необходимо да го изразяват само с гласа си. Минал беше първият национален конкурс за детска песен в града ни (все още без име) и на малките особено се харесваше наградената „Мравка черноглавка“ от Големинов. Спазвах принципите на Стоева изключително внимателно да работя с гласовете на децата, на всяка цена да пазя „детското“, звънливото звучене, когато го „школувам“ според законите на певческата техника. Този принцип беше в основата на нашите успехи в чужбина, мисля си, детските хорове в Западна Европа бяха или тенденциозно „нешколувани“, като децата на „Златната монета“ в Болоня, или прекалено много школувани, като хоровете към църковните общества. При тях, разбира се, изискванията на преобладаващия църковен кантатно-ораториален стил го налагат. Та много внимателно им показвах как да „окръглят“ тончето, че да стане то още по-хубаво и децата се стараеха. Понякога им изнасях и беседи, разказвах им за живота на Бетовен, на Моцарт, опитвах се да им предавам сложния иначе материал както се разказва приказка, радвах се, когато успявах да ги накарам да ме слушат захласнато, слушахме заедно и плочи. Виждах блясък в очите им, значи бяха доволни, аз — също. В големия хор онези, с които бях пял „Въртележката“ вече бяха пораснали, бяха станали на свой ред каки и батковци, грижеха се, както някога ние за тях, за новите малки, радвах се, като виждах солиден тим от приятели, знаех, че хорът е в сигурни ръце.

Особено силно този дух се изрази на лагера в Международния Младежки Център край Приморско, където удоволствието им да са заедно, да правят заедно нещата, независимо дали е репетиция, или просто разходка по брега на морето, беше по-голямо от нашето някога. Трябваше да отида на консултация за предстоящото ми кандидатстване в Консерваторията в София и помолих Стоева да ме освободи за два дена. По-късно, преподавателят, който ме чу, пожела да се появя на следващия ден отново. Позвъних на Стоева в лагера — едва я открих. И тя ми каза буквално следното:

— Разбира се, че ще останеш, Джорджи, колкото е необходимо, не се тревожи. Сега си решаваш бъдещето, много е важно. Ние ще се оправим и без теб, не се притеснявай за нас.

Досега съм й благодарен за този отговор.

След лагера закипя отново „акорда“ — идваше вторият национален конкурс за детска песен, който спонтанно щеше да бъде кръстен от децата „Сладкопойна чучулига“. Регламентът на този конкурс предвиждаше песните, одобрени от журито, да се предоставят на хора в последния момент. Разделихме децата на състави и започнахме разучаването на пристигналите песни, в почивките Милка Стоева въртеше телефоните, за да накара композиторите, които още не са изпратили песните си, да го направят по възможност бързо. Имаше песни, които не бяха довършени, Стоева се обаждаше на композитора и го питаше какво да правим, композиторът казваше:

— Вярно бе, ама че съм разсеян, гледай ти! Много се извинявам, имаш ли там при теб нотна хартия и молив? — и диктуваше по телефона края на песента си. Един от композиторите дописа опуса си вече по време на записите на песните в Поморие. Ако много внимателно се вслушате в грамофонната плоча от конкурса, ще дочуете в паузите на една от песните как друга от групите разучава с композитора току-що написания финал на песента му в съседна зала. Милка Стоева се обаждаше и за да поправи недоглеждания на композиторите, ръкописни грешки, спомням си, че докато преглеждаше една новопристигнала песен, скочи, плесна се по челото и каза:

— Чуваш ли, Джорджи, това са Половецките танци на Бородин, как не го е забелязал — и изтича до телефона, да сподели откритието си с композитора, подготвена с нотна хартия и молив в ръката, за да запише продиктуваните й корекции. Вече на оркестрови репетиции тя каза на един от участниците, че песента му ще звучи по-добре, ако е с един тон нагоре и по време на репетицията композиторът разписваше щимове и ги подаваше в оркестрината на музикантите. Усърдието му се увенча — песента му „звънна“ и получи награда. Виктор Чучков беше довел сина си да изпее песента му, той настояваше тя да бъде изпята „като в Болоня“, естествено, нешколувано, „непрофесионално“. Тъй като това стилистично се различаваше от всичко останало, тонрежисьорите се хванаха за главата, молеха Милка да им подготви набързо някое друго дете. Стоева, обаче, беше непреклонна — волята на композитора е закон, само той има правото да определя как ще се изпълни неговата песен. И Борко изпя песента, която получи награда. А на следващата година пя друга песен на баща си на „Монетата“ в Болоня и научи италианчетата на българските неравноделни тактове! Спомням си, че на генералната репетиция бяхме много изнервени, трябва да съм се развикал на някоя от групите деца в гардероба, изведнъж пред мен застана Борко с ръце на кръста и ми каза строго: „Ей, ти защо се караш на децата?“ „Ами такава ми е работата, — казах му, — да се карам на децата.“ „Пък моята работа — каза ми натъртено той, — е да ти кажа да не им се караш!“ Трябваше да му обещая, че вече няма да им се карам, за да се успокои. Групите излизаха една след друга на сцената, публиката ръкопляскаше, бях се запознал с известни аранжори и композитори — двама от тях само след месеци щяха да ми преподават в Консерваторията — Георги Костов по хармония и Александър Текелиев — по инструментознание.

Конкурсът премина като ураган, получи своето име и все по надеждно се утвърди като традиция, по време, когато по-скоро се закриваха музикални конкурси, хорът се зае с ежедневните си репертоарни грижи, а аз — с кандидатстването си. Трябва да кажа, че тази година беше особено щастлива за възпитаниците на хора — четирима от тях бяха приети за студенти по музика, трима — Ивайло, Димо и аз — в Българската Държавна Консерватория, специалност пеене и сестра ми Златина — в Института по музика — специалност обой. Веднага си спомних как създавахме нашия средношколски смесен хор, с който Стоева искаше да докаже, че внимателното пеене на тази възраст не разваля гласовете, а ги формира — ние тримата бъдещи певци бяхме живото доказателство за това. Събрахме се да отпразнуваме приемането си в дома на Стоеви в Поморие и… окончателното си сбогуване със света на нейния хор, отсега нататък щяхме само да го носим в сърцата си, да се връщаме към него в трудни мигове, за да си вземем оттам чиста детска радост, воля за живот и творчество. Онова неясно състояние на духа, което можем да наречем „Родина“, то е там.

Безкрайно дълго мога да говоря за уроците на Хора и на Стоева, за това какво те са дали лично на мен, как са ме формирали като човек и музикант, как са пробуждали и насърчавали твореца в мен. Всичко тук е съвсем лично, то показва моята гледна точка, моите спомени и преживявания. А се усещам, че съм употребявал предимно „ние“. Нека тези, които не са съгласни с мен, не се сърдят, аз съм убеден, че ако има поне още двама, които да са изживявали нещата по подобен на мен начин, имам правото да кажа „ние“.

Искам да завърша с едно стихотворение, което изпратих като приветствие за 75 годишнината на Хора, от две хиляди километра и… много години разстояние, стихотворение, което бях написал някога, след „първата“ си раздяла с хора, едно от малкото стихотворения от оня период, под което мога да се подпиша и днес.

Като далечен спомен за някакъв акорд,

От строг хорал отломен, величествен и горд,

Трепти и резонира със струните ми глас,

Останал във всемира и негов дар от нас.

 

И днес в пространство синьо пак слънчев ме зове

Едно далечно минало от детски гласове,

Тъгата ми навежда замислено очи,

Превръща се в надежда. И вслушана мълчи…

Джорджи

6 януари 2013 година

Богоявление