Джордж Хигинс
Убивай ги нежно (1)

1

В сив костюм с фини червени райета, розова риза с избродирани инициали върху левия маншет и вратовръзка в тъмночервено и жълто, Амато седеше на бюрото си, вперил поглед в посетителите си.

— Да ви призная, скрихте ми шайбата и двамата. Идвате ми с четири часа закъснение, с лайнарски вид и лайнарска воня. По дяволите, изглеждате ми така, сякаш току-що сте духнали от панделата или нещо подобно — каза той.

— Той е виновен — обади се първият мъж. — Закъсня. Сума ти време го чаках да се натутка.

И двамата мъже бяха с черни обувки. Първият беше облечен с оръфан сив пуловер, пончо във войнишко зелено и избелели сини джинси. Имаше дълга русолява коса и бакенбарди. Вторият носеше подобно пончо, сив суитшърт и мръсни бели джинси. Черната му коса стигаше до раменете. Брадата му беше набола.

— Трябваше да си прибера кучетата — обясни вторият мъж. — Имам четиринайсет песа. Това отнема време. Не мога просто така да запраша на майната си, без да съм си прибрал кучетата.

— Целият си покрит с козина — установи Амато. — Сигурно си се гушкал с псетата си.

— Точно обратното, Амато, трябваше да ги отблъсквам от себе си — каза вторият мъж. — Излизам от панделата, не разполагам с твоите възможности, не ме чака някакъв сладичък бизнес и всякакви такива вкуснотии. Трябва да действам максимално бързо.

— Хората тук ме знаят като Джони. Повечето от наемните работници се обръщат към мен с „мистър“, но вие можете да ме наричате Джони — уточни Амато.

— Ще се постарая да го запомня, непременно ще го запомня — натърти вторият. — Само задръж малко топката и не ми вади душата, става ли? Току-що излизам от шибаната пандела. Главата ми е пламнала. Трябва да се нагаждам към това отвън.

— Можеше да ми намериш някой друг — обърна се Амато към първия мъж. — Тоя екземпляр тук е чист лайнар без всякакви обноски. Защо ме караш да го търпя?

— Можех да ти намеря, но нали ти ми спомена да ти намеря някого, който да свърши работа. Тоя Ръсел може и да е задник, но ако го изтърпиш, работата ще се уреди — каза първият.

— Разбира се — обади се Ръсел, — за човек като теб, който иска някой друг да му свърши работа, дето той не иска или не може да си я свърши сам, мисля, че май си вдигнал летвата прекалено високо.

— Франки, тоя наистина вече ми ходи по нервите — оплака се Амато на първия мъж. — Какво ще кажеш да ми намериш някой печен негър, дето да свърши работа? Не мисля, че мога да го изтърпя дотолкова, че да му обясня какво се иска от него.

— Ръсел, за Бога — каза първият, — защо не си затвориш плювалника и не спреш да дразниш човека? Той се опитва да ни направи услуга.

— Я, каква изненада — отговори Ръсел. — Аз пък си мислех, че иска ние да му свършим услуга. Такава ли била работата, Амато? Опитваш се да ни направиш услуга ли?

— Хайде, обирай си крушите — измърмори Амато.

— Хей, така не се говори на човек — каза Ръсел. — Чудя се как даваш уроци по кормуване с тия обноски.

— От тая работа, дето съм си я наумил, двамата, които ще хвана да я свършат, ще гушнат към трийсетина бона. Цели трийсет бона. А такива боклуци като тоя тук, Франки, ги имам с лопата да ги ринеш. Намери ми някой друг за тая работа. Нямам намерение да се хващам с такива лайнари.

— Помниш ли, когато ни събраха? — обади се Франки.

— Когато ни събраха ли? — запита Амато. — Че то ни събираха поне деветстотин пъти. Всеки път, само да се зазяпах нанякъде, и оная маймуна вадеше още нещо да му подписвам. Кои събирания имаш предвид?

— Когато ни събраха при федералните.

— Когато ни събраха за разпознаването, да — съгласи се Амато. — Тогава онова едро негро взе да ми се натиска.

— Дългуча Соли.

— Не му знам името. Не успяхме да проведем никакъв нормален разговор. Просто искаше да ми смъкне гащите, а аз се опитвах да му попреча, това беше целият шибан разговор, ако изобщо може да се нарече разговор. „Само стой мирно за минутка, снежинке, и ще споделя най-скъпото си нещо със захарното ти дупенце.“ Шибан брикет.

— На следващата нощ вече го нямаше там — напомни Франки.

— На следващата нощ и аз вече не бях там — уточни Амато. — Ако бях останал, оня шибан негър нямаше да го има изобщо. Намерих едно длето на Били Дън да види сметката на оня шибаняк, щеше да го сграбчи в двора, ако бях там. Само дето тъпакът му с тъпак се осра, никога не можеш да разчиташ за помощ от тия хора.

— Ти беше в Норфолк.

— Да, бях в Норфолк — каза Амато. — Седях си там по цял ден и слушах как някакъв пикльо прави на луд шибания ми адвокат, а в главата ми само се върти как Били ще му види сметката на гадния негър, когато се върна там, и изведнъж, хоп, оказва се, че заминавам за Норфолк. Единственият човек, когото видях онази нощ, беше оная монахиня в сиво расо, дето искаше да знае дали съм искал да се науча да свиря на китара.

— Знам я — обади се Ръсел. — Там всички я знаят. Веднъж беше и в Конкорд. Един път й казах: „Сестро, ако исках да се науча да свиря на китара, щях да взема някаква шибана китара“. След туй вече ме остави на мира. Повечето от хлапаците там си падаха по нея.

— Оная нощ негърът отиде в болницата — каза Франки.

— Добре. Надявам се черният шибаняк да е пукнал — ухили се Амато.

— Не, аз го видях. Но на главата му липсваше цял квадратен метър кожа.

— Хайде бе.

— Той я свърши тая работа — Франки се обърна, кимайки към Ръсел.

— Да не ме бъзикаш? — навъси се Амато.

— Да бе, обели го като шибан портокал — каза Франки.

— Беше като да лющиш кора на дърво — уточни Ръсел. — Тоя педал имаше кожа, дето никъде я няма.

— После не те ли потърси? — запита Амато.

— Някакъв ме потърси, разбира се. Един такъв, дето изглеждаше тъй, сякаш беше най-голямата горила в света. Обаче си имах нож. Един, с когото се запознах, докато ни караха към дранголника, ми го предложи за стотачка. Каза, че сигурно ще ми потрябва. Така и стана. Още не бяха минали и десет минути, и оня негър ми се натресе. Обаче не ми се наложи да повторя номера.

— Виждаш ли? — каза Франки. — Може и да е шило, ама си разбира от работата.

— Чист ли е? — запита Амато. — Чисти ли сте и двамата?

— Франки, да не би да се дупчиш или да смъркаш нещо? — обади се Ръсел.

— Затваряй си плювалника, Ръсел, правиш голямо течение — отговори Франки. — Откакто излязох, не съм употребявал нищо освен алкохол. Дори не и твърд алкохол. Най-вече бира. Чакам само да платят и веднага запивам здраво.

— Ти си на таблетки — изсумтя Амато. — Налапаш ли таблетките и веднага го загазваш. Видях те, не забравяй. Та ти направо изкукуригваше, ако не си вземеше дозата.

— Джони, какви ги дрънкаш? — възмути се Франки. — Никой не сервираше бира. Тогава взех само онова, което имаха. Откакто съм излязъл, не съм се докосвал до дрога.

— А той? — попита Амато.

— Брей, такова нещо няма да пипна — каза Ръсел. — Най-много няколко бири и малко трева. Е, може да съм направил една-две пътечки, но нищо повече. Изобщо не се докосвам до твърда дрога. Ходя в „Куб Скаутс“. А там те опипват и те проверяват, почват да те учат как да връзваш възли и всичко останало.

— Ясно, хероин — обърна се Амато към Франки. Франки сви рамене. — Помолих те да ми намериш подходящ човек за толкова проста работа, от която ще гушнем едни много добри парички, а ти ми домъкна това недоразумение. Трябват ми двама човека да свършат една фасулска работа, без да я осерат, а ти ми довлече това абсолютно лайно. Шибан наркоман. И аз да ви изпратя двамата там, да се намъкнете вътре и да оцапате работата, дето идва веднъж на милион години. Хич нямам намерение да бера ядове с вас, затова ще изляза и ще потърся някой свестен, който да е готов да я свърши. Тия шибани мангизи ми трябват. Страшно ми трябват.

— Виж какво, Амато — каза Ръсел, — когато бях хлапе, се друсах. Нямах никакви проблеми. Когато работех за чичо ми, трябваше да се вмъквам в едни шибани тунели. Мажех си лицето с вакса и влизах в ония тунели с един 45-калибров в ръката и нож в зъбите. Всеки ден слизах в гадните тунели. Ако в тунела не ме дебнеше нищо, значи беше хубав ден. Денят нямаше да бъде чак толкова хубав, ако там се спотайваше някаква голяма шибана змия или нещо, дето иска да те изяде. Доста лош ден щеше да бъде, ако там се навърта някакъв мършав куку с пистолет и иска да ми види сметката. Много лош ден щеше да бъде, ако мършавият куку успее или има някаква мина с тел, а ти не внимаваш или си нещо разсеян, пък тя е заредена така, че да те направи на парчета, ако гръмне, или пък има някаква летва с гвоздеи и разни отрови по тях, така че да си набодеш ръката и една светкавична инфекция да те тътне за нула време.

Ръсел спря за малко, после продължи.

— Не съм имал и един лош ден. Бродих в ония тунели почти две години, но нито веднъж не съм имал лош ден. Не съм си купил „Мустанг“ или давал уроци по кормуване, но не съм имал лоши дни. Работата е там, Амато, че когато слизах в гадните тунели, изобщо и през ум не ми е минавало, че ще имам лоши дни. Когато започнах да се занимавам с това, си мислех, че главното е да си куражлия. Винаги съм бил куражлия. И се чувствах отлично, защото това беше цялата работа, да си куражлия, а аз бях такъв и всичко си беше наред. В един момент обаче видях как изкарват в зелени найлонови чували двама, дето бяха слезли долу, нали разбираш? А когато ги извадиха, те не само бяха останали без топки, ами и без инструмента си, щото не бяха извадили късмет, а да се пъхнеш под земята, когато си без късмет, това е истинска лудост, само с една вакса по лицето, дето не те пази ни от куршум, ни от одраскване. Шибаните мини те разкъсват без дори да разбереш какво става.

И тогава почнах да си мисля и изведнъж ми просветна как съм се озовал до шията в лайната и как не мога да се измъкна. Имам си само топките и късмета, но единственото нещо, за което със сигурност знам, че имам, са топките. Просто не можех да имам лоши дни. И така, вече ми беше станало навик да се измъквам цял-целеничък, но ми се загнезди една мисъл: ами утре пак ще трябва да се пъхам в оня мрак долу. Цял ден останах навън и изкарах в мислене. Това е всичко. И тогава изпуших една трева. И ми просветна.

Гледах другите и си мислех — ами че те всички, или поне повечето от тях, най-малкото пушат. А сред тях има и хлапаци, дето са на трева. Ама много яко, на някои от тях даже вече им се отразява. Виждам какво става с мен, какво става с тях, малко по малко проглеждам и загрявам какво става, и си мисля — ами когато са почнали да пушат, сигурно и те са почнали с малко. Човек обикновено забравя, щото нехае за нещата. Много странна работа. А някои от момчетата, дето са по-големи, пият доста. И много скоро почва да им се отразява. А това е лошо. Ръцете ти почват да треперят. Не си вече толкова нащрек. И когато слезеш долу в каналите, там те чака телчето на мината или някое намазано с отрова гвоздейче или нещо такова, и ти е нужно далеч повече време да обмисляш стъпките си или пък хич няма и да стане нужда да мислиш. Не можеш да си позволиш да слизаш долу със забавени реакции.

И тогава реших малко да разнообразя нещата. Вземах си малко от оня бял прашец и какво мислиш, че правех с него? Ползвах го след като се измъквах от дупките. Първо го смърках. После няколко пъти го пробвах по другия начин, но повечето пъти го смърках. Пробвах го и ми хареса.

Вярно, хубаво ти става, лошо няма. Когато си там вътре, ако си го взел, полза от него няма, само вреда. Но когато го вземаш след като си излязъл, и когато редовно ти се налага да се мушкаш в ония тъмници и не искаш да се тормозиш с разни мисли, че този път вече няма излизане, че не знаеш дали ще се върнеш, че късметът ти е вече на привършване, когато ей такива мисли ти се въртят из куфалницата, тогава ползата е страхотна. Хич не ти забавя реакциите, само те кара да се чувстваш страхотно, а на мен точно това ми трябваше.

— Добре — обади се Амато. — Значи от това ще имаш нужда, когато се готвиш да свършиш работата, дето съм я намислил, ще си друсан до козирката и когато някой нещастник там запищи или нещо се замята и го гръмнеш, ще осереш тотално чудесната възможност, дето и едно хлапе с детския си акъл няма да прецака. От това се боя най-много.

— Той ще е наред, Джони — намеси се Франки.

— Може и да бъде наред. А може и да не бъде. Може ти да не си наред. Не искам някой да пострада при тая работа. Няма никаква причина някой да пострада при тази работа, нито от хората, които ще отидат там да свършат работата, нито от ония там, дето играят, когато нашите влязат при тях. Става въпрос за пари, за нищо друго. Никаква трева или прах или каквото и да е от тоя сорт, дето ще изкара всички из нерви и всичко останало. Знам, че мангизите ще са там, знам го, така че мога да рискувам. Значи трябва да наема двама човека, дето ме е страх, че могат да се паникьосат нещо и да осерат работата, и да им повярвам на клетвите, че всичко ще е наред. Наемам ги, те отиват и осират всичко, само че в тоя случай това не е банка, дето мангизите ще са си там и след две седмици, когато вече ще съм намерил двама свестни пичове, дето са си на мястото и ще си свършат съвестно работата. Само че тоя случай е различен от банката. Осереш ли нещата, край, всичко се изпарява, казвам сбогом на мангизите. Трябва да обмисля всичко. Да съм сигурен. Ще говоря с някои хора. Няма да бързам, ще използвам всичкото време, дето имам, да обмисля добре нещата.

Франки се обърна към Амато.

— Джони, трябват ми мангизи, спешно. Бях в панделата много дълго време и съм обрулен до шушка. Не можеш така ме да разиграваш.

— Приятелю, нали познаваш жена ми Кони? — попита Амато. — Готви страхотно свинско печено. Ама като ти казвам страхотно, значи наистина е страхотно. Снощи сготви свинско печено. За пръв път откакто се прибрах от дранголника. Не можах да го погледна. Казах й: „Кони, никога повече не ми готви това, никога повече“. А на времето умирах за печено, винаги й казвах, че това е най-хубавото ядене, дето приготвя, а тя е добра готвачка. Казвам ти, наистина много я бива в готвенето. Затова е такава бъчва, умира да си хапва и обича да готви, майстори нещата и после сладко си похапва. Викам й: „Бекон, шунка, пет пари не давам, че ги правят от свинско месо. Но никакво свинско печено. Ще ми направиш свинско с фасул, това е. Само не ми сервирай свинското с него, а само фасула. Без свинското“. Затуй излязох и отидох до един щанд със сандвичи и ядох в колата, а само допреди месец цели седем години не се бях хранил със семейството си. И въпреки това ядох шибания сандвич от щанда.

Нали си спомняш, че на времето една работа се прецака яко? Направих голяма грешка с един човек, дето хич не трябваше да му гласувам доверие за оная работа, нали всички все бързаме, нямаме време за губене, мангизите не чакат, той пък бил смятан за много точен пич, и аз се оказах най-големият глупак от всички. Избрахме го за оная работа, а аз си знам, нещо ми шепне, че на тоя не му е чист косъмът. Няма как да ви го обясня, просто си го знаех, че не е за тая работа. Но въпреки всичко го взех. И наистина се оказа, че изобщо не бил за тая работа, и после в продължение на почти седем години всеки ден се тъпчех до повръщане с мазно свинско, всеки Божи ден, а децата ми през това време растяха, бизнесът ми съвсем закрета, а аз си гниех в панделата. Вече не мога да си позволя пак да се върна там, разбираш ли?

Амато се замисли, после каза:

— Сега няма да бързам, ще обмисля работата. Пет пари не давам какво ви смущава. Ако можем да свършим работа, чудесно, ще я свършим. Ако можем да я свършим чисто, без да я осерем, ще е добре. Чуйте ме обаче добре какво ще ви кажа: аз си изядох последната порция от шибаното свинско и повече нямам намерение и да го близна. Приключих и с осиранията. Франки, обади ми се в четвъртък. Тогава ще съм наясно.