Дженифър Блейк
Среща на разсъмване (1)

1

Ню Орлиънс, Луизиана

Март 1840 година

След полунощ да мине през гробището, за да се прибере вкъщи — Сейд Рой О’Нийл сам си бе наложил това наказание. Не го правеше, за да си напомня, че е смъртен, не, точно обратното — за да опознае смъртта.

Мъж като него, за когото боравенето с оръжие беше професия, живееше под постоянна заплаха от смъртоносен удар, все едно дали щеше да улучи него или неговия противник. Недостатъчен замах на китката, секундно колебание при парирането на сръчен финт — и край. Какво ще стане след това? Счупена шпага, приятелите му с черни ленти на ръкавите, мрачно шествие към гробищата. Но понякога, когато мракът падаше над Ню Орлиънс като отвратителна гъста мъгла и единствените шумове бяха далечно трополене на колела и лай на кучета, О’Нийл беше убеден, че няма да му е никак трудно да приеме един такъв край с равнодушие, та дори с известна благодарност.

Подобни размишления не произтичаха от меланхоличен нрав, а бяха естествен израз на ирландския му произход. Сейд беше католик и бе получил строго възпитание в манастирски училища. Свещениците и монасите застъпваха становището, че ирландските хлапаци трябва отрано да опознаят сенчестите страни на живота. Сега, след толкова години, той разбираше, че са били прави.

В една ранна сутрин точно преди един месец Сейд прониза с шпагата си сърцето на Йожен Моасан. Усещането не предизвика у него нито срам, нито триумф, само някакво неясно удовлетворение, което не желаеше да изпита още веднъж.

Гордо изправен, той крачеше през гробището, стиснал шпагата си, и разглеждаше белите мраморни гробници, които приличаха на малки къщи с фронтони и куполи, блестящи под лунната светлина. Не му се щеше да си има неприятности, но нямаше намерение да ги избегне. По улиците на града винаги беше опасно, но тук, в така наречения град на мъртвите, беше още по-опасно. Поради високото ниво на подземните води всички гробове бяха над земята и редом с високите паметници и мраморните гробници предлагаха превъзходно укритие за скитащите крадци и убийци.

Пътеката от счукани мидени черупки скърцаше под ботушите на Сейд, наметката му се издуваше при всяка крачка и метеше праха от сухите храсти, обграждащи алеята. Сейд вдишваше сухия въздух и усещаше слабия полъх на гнило и на варта, с която бяха боядисани стените на гробището. Нощта беше хладна за началото на март по тези ширини. Миналия ден от север бе нахлул студен въздух и бе прогонил обичайната мека топлина, така че дъхът на Сейд образуваше бели облачета.

Когато зави зад ъгъла на алеята в този тих град, където тесните, извити пътеки бяха прокарани повече според нуждите, отколкото по план, той видя пред себе си гроба на Моасан. Беше направен от сив мрамор, отдалеч напомняше на голямо легло и бе ограден с желязна решетка, украсена с прастария символ на гробищата — плачещата върба.

Тази нощ на гроба лежеше нещо… крехка, бледа фигура в тънка рокля… Сейд остана няколко мига неподвижен. После шумно пое въздух и продължи пътя си. Скърцането на ботушите му по алеята беше крайно неподходящ шум — сякаш можеше да смути покоя на издяланите ангели, особено на онзи, който лежеше върху гроба на Моасан, бял като алабастър. Когато наближи, Сейд забеляза меки златнокафяви къдрици, нападали безредно по раменете на фигурата и върху надгробния камък, фините линии на лицето, високо извитите вежди и съвършените скули. Картината извика в паметта му спомен, който му причиняваше тежки угризения на съвестта.

Жената беше Лизет Моасан, младата вдовица на Йожен Моасан, когото бе убил точно преди месец. Значи се беше натоварил не само с вината за смъртта на мъжа, ами и жената щеше да тежи на съвестта му.

Сейд прескочи ниската желязна ограда и се отпусна на едно коляно пред гроба. Обхвана внимателно тясната китка на Лизет Моасан… колко студена беше тя в топлата, закриляща хватка на ръката му! Очите й бяха затворени, ресниците хвърляха ветрилообразна сянка върху нежните бузи. Мекият бриз влезе в косата й, хвана един златнокафяв кичур, фин като копринена паяжина, и го уви около ръкава на дрехата му. Сейд остана неподвижен, пленник на нощната тишина:

Когато видя за последен път Лизет Моасан, тя беше бледа и нещастна в черната си траурна одежда. За момент погледите им се срещнаха и изведнъж го връхлетя буря от противоречиви чувства. Пожела да грабне тази жена и да я отнесе някъде далеч, да я скрие, да я опази завинаги от злото. Едновременно с това си пожела да легне с нея на най-близкия гроб, да я вземе в обятията си и двамата да спят цяла вечност. Копнееше тя да отвори ръце и да му се усмихне, да го познае и да каже името му. Жадуваше да чуе прошката й и да бъде приет в изискания кръг на хората, които тя обичаше. Беше готов на всичко, за да изглежда в очите й чист и благороден. Желаеше да върне времето назад и да стане отново безгрешен, неопетнен от кръвта на извършените в гняв убийства. За нея. Копнееше да стопли студените й устни, да ги накара да се отворят. Желаеше тя да му се отдаде с готовност и нежност — само така щеше да я притежава. Само тогава докосванията му щяха да я излекуват. Той щеше да я закриля и да…

Той беше идиот.

Да размисли. Сега трябваше да размисли. Беше длъжен спешно да намери убежище за дамата. Място, където можеше да се грижи за нея и да я излекува. Място, където можеше да я опази от себе си и от всичко, което беше извършил. Място, подобно на нейния закрилян свят.

Отговорът дойде на устните му като отговор на молитва.

Морел Ерио.

Градската къща на семейство Ерио се намираше съвсем близо, на Рю Дофин. Морел със сигурност не спеше — нейният дневен ритъм беше като на котка, тя оставаше будна до късна нощ и спеше до обед. Доколкото Сейд знаеше, тази вечер нямаше гости, защото не бе получил покана, а вероятно не очакваше и тайно рандеву. Морел живееше в разрез с традицията, но никога не забравяше, че само безупречният й произход от френско-креолско благородническо семейство й позволява тези ексцентрични навици. Затова се пазеше да не направи нещо, което би застрашило сериозно мястото й в доброто общество. В същото време не можеше да се откаже от желанието си да стои в центъра на вълнуващи събития — те бяха нейният жизнен еликсир. Затова нямаше да има нищо против да се включи в поредното интересно приключение. И нямаше да му се разсърди, че отива в къщата й толкова късно. Откакто преди няколко години се бяха срещнали в Париж, тя беше приятелка на Сейд и вече му бе простила много неща. Без да се бави, той пое към къщата й.

Морел беше облечена като за вечер вкъщи. За разлика от другите жени тя не харесваше скромния халат, който се препоръчваше за такива случаи. Вместо него бе увита в ориенталска роба от ръждивочервен копринен брокат и носеше подходящ по цвят тюрбан, обшит с перли. Екзотичната дреха й отиваше, подчертаваше тайнствения израз на красивите тъмни очи и изтъкваше пищността на фигурата, чиято закръгленост без усилия съхраняваше с предпочитанията си към разкошни вечери и шоколадови бонбони. Когато икономът й въведе Сейд заедно с товара му в салона й на първия етаж, тя скочи изненадано и робата й зашумоля приятно.

— Боже мой! Какво си направил пак? Сложи бедното същество на дивана до камината. — Морел се обърна към верния иконом, който чакаше на вратата, и плесна с ръце. — Донеси амонячни соли и вода, Солон! Побързай!

— Дамата има нужда от лекар — каза Сейд, положи Лизет на дивана, коленичи до нея и започна да разтрива леденостудените й ръце. — И топла завивка.

Морел кимна на иконома си.

— Нали чу какво ти казаха?

Когато възрастният мъж затвори вратата зад гърба си, Сейд продължи:

— Не съм причинил зло на дамата. Повярвай ми, когато я намерих, тя вече беше в това състояние. — И набързо разказа на Морел какво се бе случило.

— Значи смяташ, че бедното момиче е пило лауданум, защото е било отчаяно след смъртта на Йожен Моасан? Глупости! Шампанско може би, но нищо отровно.

— Трябва да призная, че и аз не виждам причина младата дама да иска да се самоубие. Но може би тя е на друго мнение.

— Моасан беше същински пън — отговори остро Морел. — Много бих се изненадала, ако ми кажат, че е бил нежен с жена си. Затова твърдя, че това младо същество би трябвало да е благодарно за загубата. Според мен няма нищо по-приятно от това да си млада, финансово независима вдовица.

Морел обичаше ясния, точен език — едно от многото качества, които Сейд ценеше у нея. На шестнайсет години я бяха омъжили за един стар козел, тридесет години по-възрастен от нея, но само след четири години бе овдовяла — благодарение на многото пламенни молитви към небето, както обичаше да подчертава. След преживяното със съпруга си вече не желаеше да обича, камо ли пък да се омъжи повторно — още едно обстоятелство, което харесваше на Сейд, защото не искаше да буди в сърцето й очаквания, които не може да изпълни.

— Само защото на погребението на твоя мъж си тананикала ликуващата траурна ария от „Дон Жуан“, това още не означава, че всички жени мислят по този начин — възрази Сейд през рамо. — Смяташ ли, че дамата лежи удобно?

— Ти не беше тук, когато Лизет Сейн и Йожен Моасан се венчаха. Това стана преди две години. Мосю Анри Моасан, бащата на покойния Йожен, повярва, че е извадил най-големия късмет за сезона, когато уреди женитбата на сина си с наследницата на семейство Сейн. Имуществото й беше предостатъчно да я оженят за някой барон или дори за граф, но мадам Сейн не си направи труда да посети Европа. Наистина е жалко, че майката не потърси по-изгодна партия във висшите кръгове.

— Какво искаш да кажеш?

— Твърди се, че мадам Сейн се пазарила дълго. Настоявала Лизет и след женитбата си да разполага свободно с по-голямата част от огромната си зестра. Като ответна услуга изплатила всички дългове на Йожен Моасан по игралните маси и добавила солидна сума към семейното богатство. Мадам нямаше никакво доверие в Моасанови, не харесваше нито бащата, нито сина и искаше да е сигурна, че ще се отнасят добре към Лизет. Очевидно е знаела, че няма да живее дълго.

— Но усилията й са били напразни. — Сейд изрече тези думи, потънал в мислите си. Очите му бях впити в младата дама на дивана. Ресниците й затрепкаха, но тя не отвори очи. Страхът стягаше гърлото му и той едва дишаше.

— Прав си. Казват, че мосю Моасан се развикал веднага щом двамата си казали „да“ пред олтара. Заявил на всеослушание, че не е редно младата му снаха да притежава такова богатство. Според него отказът й да му възложи грижата за парите си бил доказателство, че не е склонна да потисне личността си и да стане истинска Моасан. Вероятно е смятал, че лесно ще я убеди да го направи управител на имуществото й, особено след като заживее под неговия покрив. Но Лизет се оказала неподатлива на „увещанията“ му. И не просто неподатлива, ами направо дебелоглава.

Сейд поклати глава с отсъстващ вид.

— Само я погледни! Толкова млада и крехка! Кой би повярвал, че ще издържи на натиска на мъж като мосю Моасан? Три пъти по-стар от нея, грамаден и нагъл. — Морел се изсмя тихо. — Той беше свикнал да командва жените в дома си, като се започне собствената му нещастна съпруга, която много скоро се спомина от тайнствена болест, та се стигне до последната слугиня в кухнята. В неговите очи беше унизително младата снаха да се противопоставя на исканията му.

— Сигурно е давала много средства за домакинството. Когато го видях за първи път, Йожен пръскаше парите с лека ръка.

— Трябвало е да пази лицето си, нали? Но повечето беше взето назаем. И той, и баща му редовно надхвърляха месечната си издръжка.

— Нима нямат собствено имущество?

— Дългове — обясни лаконично Морел. — Точно преди краха на банките преди три години Анри Морел направи няколко неразумни инвестиции. Богатството на Сейн ги спаси от кредиторите. Но ако си мислиш, че са били поне малко благодарни, много се лъжеш. Той непрекъснато се ядосваше, че няма право да разполага свободно с богатството на Лизет.

— Бедната млада лейди — пошепна съчувствено Сейд и нежно плъзна палец по крехката ръка със синкави вени. — Съмнявам се, че смъртта на Йожен е облекчила живота й.

— Ти го казваш. Един от методите на Йожен да измъква пари от жена си беше да й иска определена сума, за да стои далече от спалнята й. Поне така се шепнеше в обществото. Може и да е вярно, защото не остави наследник. За разлика от него старият Моасан не разполага с такива средства за натиск и много скоро изпадна в трудно положение. Разправят, че публично се оплаквал от неблагодарността на снаха си и говорел ужасни неща за нея.

— Бедното момиче! Няма ли роднини, които да й помогнат? — Опитът на Сейд показваше, че в Ню Орлиънс всички са роднини, поне между френските заселници.

— Не, никакви. Мадам Сейн дошла преди около 40 години от Санто Доминго, придружена от чичо си, след като родителите й и голямата й сестра били убити в робското въстание. След като се омъжила, чичо й, освободен от отговорността за племенницата си, веднага се качил на кораба за Франция. Там си купил имение, принадлежало на един от Наполеоновите министри. Той никога не е виждал Лизет и не можем да очакваме, че ще се погрижи за нея.

— Ами баща й и семейството му?

— Той умря преди осем години, когато върлуваха холера и жълта треска.

Морел не каза нищо повече. Не беше нужно. В града постоянно се говореше колко много хора са загубили близките си при тази епидемия, как умирали цели семейства, как погребвали мъртъвците в общи гробове, нахвърляни един върху друг, и градът загубил повече от половината си население.

В този момент се появи икономът с амонячни соли и вода. Лизет не реагира. Не се събуди и когато пристигна лекарят, жизнен мъж с голо теме и разкошни бакенбарди, набързо намъкнал жилетка и жакет върху нощницата, чиито връзки стърчаха навън. Ала още първият преглед показа, че си разбира от работата. Нареди да отнесат младата мадам Моасан в спалнята и помоли за леген и кана с вода. През това време извади от лекарската си чанта няколко кафяви шишенца и ги отпуши. При вида им Сейд се потресе вътрешно. Лекарят прие с благодарност чашата кафе с коняк, която му предложи Морел, за да се подкрепи за предстоящата работа, изгони всички от стаята и здраво затвори вратата.

Сейд се почувства като дезертьор, но не намери претекст да остане вътре. Морел го хвана под ръка и двамата се върнаха в салона през задната галерия. Известно време крачиха мълчаливо от прозорец към прозорец и вдишваха дълбоко свежия нощен въздух.

От дясната им страна беше красивият малък двор, от едната страна затворен от съседните сгради — кухня и пералня, склад и елегантен клозет. От другата страна дворът беше ограден с висока тухлена стена, чиято отблъскваща строгост бе смекчена от зелената каскада на нощно цъфтящ жасмин. Къщата нямаше алея за карета, защото Морел не искаше екипаж — според нея конете означаваха само тор, слама и мухи. Иначе къщата по нищо не се отличаваше от останалите двуетажни градски домове, където спалните бяха на втория етаж, а отзад имаше двор, същинският център на дома. На партера имаше помещение, което Морел беше дала под наем за аптека и не се интересуваше от него.

— Не е нужно да стоиш тук — каза след малко Морел. — Мога и сама да се погрижа за Лизет.

Сейд я погледна мрачно.

— Преча ли ти?

— В никакъв случай. Просто нямаш причина да останеш.

— Чувствам се отговорен.

— Мили мой, откъде ти хрумна тази мисъл?

— Ако не бях предизвикал Йожен, ако не го бях оставил да лежи на земята…

— Тогава нямаше да се проявиш като мъж и със сигурност не като любящ брат. Вината беше на Йожен Моасан. Той се държа като идиот. Не говори за отговорност. Ти нямаш нищо общо с това нещастно момиче.

— Намирам, че е безсърдечно да я донеса в къщата ти и да изчезна.

— Ще изпратя вест на Моасанови и утре сутринта ще дойдат да си я приберат. Разбира се, ако малката оживее. Кой знае дали ще изкара нощта. Ако умре, хората ще си помислят нещо лошо, като разберат, че си бил наблизо.

— Значи си загрижена за доброто ми име… — Лицето на Сейд остана безизразно. Погледът му беше устремен към тъмния двор. Под тъмнозелените клони на старото маслиново дърво беше поставена пейка от ковано желязо, каквито обикновено се виждаха в гробищата. Дребните звездовидни цветове на дървото разпространяваха сладкия си аромат в нощния въздух. Така ухаеше и Лизет, когато я държеше в обятията си. Изглеждаше толкова крехка, толкова безпомощна в припадъка си! Не можеше да си представи, че тя ще умре. Не можеше и да допусне да се върне в дома на свекъра си.

— Имах предвид по-скоро реномето на салона по фехтовка. — Думите на Морел го върнаха в действителността. — Ти ми каза, че след дуела с Йожен броят на посетителите намалял, защото старият Моасан разказал на всички, че си убил сина му с коварен удар, недостоен за джентълмен. Събитията от тази нощ няма да подобрят реномето ти.

Сейд осъзна, че тя има право. Само фактът, че има работа с тъгуващ баща, го бе възпрял да поиска сметка от стария Моасан за несправедливите обвинения.

— Въпреки това бих искал да чуя от самата дама защо се е опитала да се самоубие.

Морел вдигна закръглените си рамене.

— Обстоятелствата са я лишили от малкото й смелост. Била е отчаяна. Останала е сам-сама в света. Такива неща се случват.

— Ти ми каза, че Лизет Моасан не е имала причина да тъгува за убития си съпруг. Според мен жената, посмяла да се опълчи срещу стария Моасан, не е от онези, които биха погълнали лауданум само защото са самотни. Освен това…

— Освен това — прекъсна го подигравателно Морел, наклони глава и перлите на тюрбана й заблестяха, — дамата е забележително красива, била е обект на постоянни заплахи, а ти си я спасил поне от белодробно възпаление. Каква галантност! Каква романтична история! Чак ми се дощя и аз да измисля някой подобен трик, за да спечеля благосклонността ти.

Сейд усети укора зад саркастичната забележка. Морел със сигурност нямаше намерение да завърже сериозна връзка с него, но и тя имаше своята гордост. Обичаше да флиртува и много се сърдеше, когато някой от светските лъвове и дръзките типове, с които се заобикаляше, не я даряваше с желаното внимание. Сейд улови ръката й и я целуна нежно.

— Както знаеш, скъпа, аз съм ти предан до гроб. Какво още искаш?

— Ласкател — отвърна тя все така подигравателно, но вече по-кротко. — Ако не се интересуваш от доброто си име, помисли за Лизет. Няма да заздравиш позицията й в обществото, ако се разбере, че си я донесъл тук и си останал при нея.

Дълбоко в себе си Сейд трябваше да признае, че тя е права. Но все пак се поколеба.

— Ако я отнесем при онзи човек, последствията ще бъдат още по-ужасни. Ами ако Моасан е виновен?

— Съмнявам се, че би се унижил чак дотам. Дори той. Все пак е джентълмен. А и най-лошото за една млада дама е да загуби доброто си име и да бъде отхвърлена от обществото. Това е по-лошо от смъртта.

Сейд не беше непременно на това мнение, но неговата дума нямаше тежест. Той беше само maitre darmes, майстор по фехтовка, и притежаваше салон на Пасаж дьо ла Бурсе, късата пешеходна уличка, която тръгваше от Ченъл Стрийт в горния край на френския квартал и стигаше до мястото, където миналия месец бяха изгорели търговската борса „Сейнт Луи“ и едноименният хотел. Като учител по фехтовка той заемаше специфично място в обществото на френския Ню Орлиънс. Макар и не от благороден произход, без изискани роднини и значителни финансови средства, той се ползваше с уважение в града. То почиваше на сръчността му в боравенето с шпагата и на застрашителната му способност отново и отново да гледа смъртта в лицето. Мъжете му отстъпваха да влезе преди тях, младите контета, които за пръв път участваха в сезона, връзваха шалчетата си като него и избираха същите жилетки. Възрастните господа се състезаваха за честта да плащат напитките и обедите му, а малките момчета тичаха подире му по улиците. Беше винаги добре дошъл и в мъжките компании на уважаваните господа, и в салоните на ексцентрични дами като Морел. Жените му се усмихваха зад ветрилата си и тайно го молеха за нощна среща. Ала никога не го канеха в домове, където имаше млади дами за женене, никога не го водеха на опера или на зимните балове за дебютантки. Защото не беше „мъж за женене“. Не принадлежеше към висшето общество. Не само заради произхода си — решаващия пробен камък в този град, а главно заради професията си. Джентълменът можеше да работи като адвокат, лекар, банкер или комисионер, но при никакви обстоятелства нямаше да избере професия, от която човек се изпотява. Джентълменът в никакъв случай не даваше уроци по капризното изкуство на фехтовката.

Обикновено Сейд не се сърдеше на съдбата за общественото си положение, което почти не се различаваше от онова в родната му Ирландия. Тази нощ обаче беше различно.

— Все още не съм убеден, че трябва да се върне при онзи, човек — рече замислено той.

— Какво друго би могла да направи? Къде ще отиде? — попита обвинително Морел.

— Защо да не остане няколко дни при теб, поне докато се възстанови?

— Помисли малко, миличък. Моасан ще нареди да я търсят. Ще я видят тук и ще се питат защо живее при мен, а не там, където й е мястото. Ще плъзнат слухове. Освен това дамата може би няма да иска да остане тук.

— Не съм убеден. — Как да й обясни защо му е толкова трудно да напусне жената, която бе спасил, след като самият той не знаеше какво изпитва? Имаше усещането, че ако се раздели с нея, ще наруши душевния си мир.

— По-добре да изчакаме и да видим какво ще предприеме Моасан. Все пак мястото й е в неговата къща.

Сейд знаеше, че Морел е права, но не беше в състояние да вземе решение. Положението беше направо смешно. Нищо не го свързваше с Лизет Моасан. Да, тя беше красива, но това още не означаваше, че е бил улучен от стрелата на любовта от пръв поглед. Той нямаше нужда от любов. Харесваше жените и с удоволствие се любеше с тях, но не искаше да преживее онази любов, която превръщаше мъжете в хленчещи идиоти. Бе загубил първите си илюзии за това възвишено чувство още докато живееше със семейството си и виждаше как майка му ражда всяка година по едно дете и повечето умират още преди да са проходили. Това продължи, докато на четиринайсет години бе прелъстен от една кръчмарска слугиня. Първите два пъти се любиха в плевнята за удоволствие, на третия път тя му поиска шилинг. Последните му романтични представи получиха смъртоносен удар от красивата парижка баронеса, която го подигра жестоко за страстната му влюбеност, докато двамата си почиваха след бурната любовна игра.

Любовта не беше нищо друго, освен лъжа, чувство, което тласкаше мъжете и жените към връзки, завършващи с болка и разочарование. Тя беше само полезна приказка, с която църквата и нотариусите изкушаваха хората да се обвързват и да раждат пищящи бебета, които израстваха като гладни деца. Достатъчно храна, повече пари, обич и взаимна привързаност — все невъзможни неща. Затова Сейд не искаше да има нищо общо с любовта.

Въпреки това инстинктът му подсказваше, че между Лизет Моасан и него съществува тайна връзка, по-здрава от желязо, която го държи също като оковите, оставили ръждиви следи по китките и глезените му. Нямаше да си отиде, преди да се увери, че тя ще преживее нощта и ще остане на сигурно място.

— Бъди разумен, приятелю — опита се да го укроти Морел. — Ти наистина не носиш отговорност за тази млада жена.

— Ако позволиш, ще почакам още малко. Ако желаеш да се оттеглиш, ще се скрия в библиотеката. — Думите му прозвучаха категорично.

— Е, добре, щом непременно искаш да поемеш риска…

— Какъв риск?

— Моасан няма да се зарадва, като чуе, че снаха му е дошла тук. Колкото по-дълго стоиш в къщата ми, толкова по-голяма става опасността новината да стигне до ушите му. Може би ще реши даже да те извика на дуел, защото си я докоснал.

Сейд усети как по лицето му пропълзя предателска червенина. Докато носеше Лизет насам, копнееше да целува бледите й устни, но се поддаде само веднъж. Стисна ръце в юмруци, но гласът му прозвуча спокойно:

— Нищо не съм направил.

Морел го придружи до вратата на библиотеката, решена да бъде напълно откровена.

— Защо, мон ами? Защо се намесваш в тази история? Защо донесе Лизет Моасан тук, вместо просто да съобщиш на близките й къде си я видял?

Сейд напразно се опита да се усмихне.

— Ти да не би да се съмняваш в намеренията ми?

— А ти имаш ли намерения? — Погледът й беше съвсем сериозен.

— Не такива, каквито си мислиш. Как бих могъл, след като едва познавам дамата?

— Но може би имаш други намерения? В такъв случай ще те посъветвам отново да размислиш. Няма да ми е приятно, ако злоупотребиш с гостоприемството на къщата ми, за да вършиш нередни неща с една невинна жертва.

Сейд усети как в гърдите му се надигна гняв и отвърна със скърцащ ирландски акцент:

— Наистина ли смяташ, че съм довел нещастната жена тук от чиста злоба и ще я използвам като оръжие в кървавото си отмъщение?

— Нямам представа. Но съм убедена, че много хора ще си зададат този въпрос. И на първо място мосю Моасан.

— С него нямам спорове. Синът му ми даде удовлетворение за онова, което стори на сестра ми. Това е достатъчно.

— Не съм сигурна, че мосю Моасан вижда нещата по същия начин. Той те мрази с адска пламенност и този случай само ще налее масло в огъня. Лизет Моасан не заслужава да бъде въвлечена в спора ви.

— Надявам се, че ще успея да го предотвратя.

— И аз се надявам, но мосю Моасан няма особени скрупули. Той се кара с всеки и с всички. Помисли си: за теб Йожен може да е бил чудовище, но за мосю Моасан е любим син и наследник. За него синът му е бил просто момче, което обича да си поживее и не е много съобразително в отношенията си с жените. Такива са повечето мъже чук. Той беше последният от рода Моасан, надежда за безсмъртие за баща си, а загина толкова рано. Анри Моасан ще направи всичко, за да отмъсти за смъртта му.

— Синът му стори непоправимо зло на сестра ми. Ако Моасан не се гордееше толкова с родословното си дърво и бе изявил готовност да приеме в семейството си едно ирландско момиче, сега нямаше да има причина за отмъщение.

— Ти знаеш, че това е невъзможно. За него тя не беше жена от добро семейство, а просто…

— Улично момиче. Дъщеря на дребен селянин, родена в къща над обора. Емигрантка, попаднала в тукашния бедняшки квартал, който хората наричат Айриш Ченъл, нали? — прекъсна я остро той. — Или намекваш, че е била курва, защото се е отдала на мъж, който не е имал намерение да се ожени?

— Никога не бих казала такова нещо, скъпи.

— Но го мислиш. — Сейд бързо отвърна поглед. — Не, че има голямо значение.

Морел докосна ръката му и в гласа й звънна тъга.

— Разбира се, че има значение, мили мой, поне в тесния малък свят, в който живеем. Знам, че това е ужасно за теб, все едно какво казваш. Ако Моасан поиска да те нарани, ще намери тук твоята уязвима точка. В прекалената ти загриженост и в огромната ти гордост.

— Моята гордост — отговори твърдо Сейд — не се основава на това къде съм роден или как живея.

— Не, тя се гради върху това, което си сега, знам. Ти си maitre darmes, който е готов да се изправи срещу всеки, който се опита да го уязви, смъртоносен за неприятелите си и за неприятелите на онези, които обича. Но какво ще остане от теб, когато прибереш шпагата в шкафа, Сейд?

Мъжът вдигна рамене.

— Човек като всички други.

— Спомни си това, ако някога те изненадат невъоръжен.

Морел се завъртя рязко и кафтанът й се изду като копринена буря. Сейд се заслуша в стъпките й, докато звукът се изгуби в галерията. Тогава влезе в библиотеката.

Починалият съпруг на Морел беше истински книжен червей. Кривокрак старец, който се грижеше единствено за сбирката си от прашни томове и за хаванските пури, от които постоянно кашляше. Поне така твърдеше Морел. Тук, в тази малка стая, където винаги миришеше на тютюн и кожена подвързия, духът му продължаваше да присъства. Сейд отиде до прозореца, вдигна кадифените завеси и се загледа към улицата. Тук все още нямаше модерни газови фенери както по Рю Роял. В мрака не се различаваше почти нищо, само на ъгъла светеше най-обикновена лампа с рибено масло. Сейд пусна завесите и се настани в едно кресло. Взе си от масичката списание „Пчела“, чието заглавие беше изписано на френски и на английски, сложи го в скута си и се загледа право пред себе си.

В една студена нощ като тази Брона умря от треска, предизвикана от несръчния и опит да се отърве от детето, което носеше. Детето беше на Йожен Моасан, а Брона живееше като негова метреса в малка къщичка на Рю Рампарт. Моасан призна бащинството си, но настоя любовницата му да се отърве от бебето. След аборта Брона беше постоянно болнава и той я изхвърли на улицата само с дрехите на гърба й. Така поне му бяха разказали съседките й, две елегантни светлокожи мулатки, издържани от млади френско-креолски господа. Брона беше мъртва от няколко седмици, когато Сейд проследи пътя й от Ирландия до Ню Орлиънс и откри къде и с кого е живяла. Никога не я беше виждал като млада жена. За него тя си бе останала луничавото дете с липсващ преден зъб, каквото беше, когато английските войници го отвлякоха.

Велики боже, и сега усещаше миризмата на торфените огньове и студената ирландска мъгла, която охлаждаше горещото му лице, докато затворническата кола го отнасяше незнайно къде. В миризмата на торф се примесваше миризма на запален сламен покрив — войниците бяха подпалили къщата им. Майка му и сестра му стояха под дъжда, увити в кърпи, и плачеха, на земята до тях имаше няколко тенджери и вързопчета. Вече не видя нито едната, нито другата.

Проклетите англичани го отведоха на един от затворническите си кораби. Те наричаха предателство неговата борба срещу потискането на приятелите и съседите му, срещу ограбването на страната, която открай време беше земя на ирландците. Самоуверени и могъщи, те се опитаха да му внушат дълг и лоялност към английската корона — сякаш можеше да бъде благодарен на британското право, което му бе отнело всичко, което означаваше нещо за него. Тъй като беше още момче, се показаха милостиви и го изпратиха в Австралия с цял кораб затворници. Не беше тяхна вината, че Сейд така и не стигна до петия континент. Силна буря край брега на африканския рог помете вонята на смърт и потопи кораба.

Сейд щеше да се удави като повечето си другари, ако седмици преди това не се бе сприятелил с един тип, който със сплъстената си сива коса приличаше по-скоро на животно, отколкото на човек. Мъжът, когото наричаха „Трол“, беше почти два метра висок, имаше криво рамо, разбито лице, на дясната му ръка липсваха три пръста и беше силен колкото четирима мъже. Трол каза на Сейд, че никога не е имал приятел, особено такъв, който да може да пее като него. Сейд му пееше всяка нощ, за да заспи, и гонеше кошмарите, които измъчваха обезобразения великан и той не смееше да затвори очи. Срещу това Трол го научи да се бие по почтен и непочтен начин и го спаси от ужасната съдба да стане жертва на низките страсти на натъпканите в трюма мъже — съдба, която заплашваше всеки добре изглеждащ, неопитен затворник. Предпазваше го, докато Сейд се научи да се пази сам. Грозният великан с меко сърце споделяше с него оскъдната храна и малкото допълнително място, което бе успял да си извоюва. Когато ги връхлетя бурята, Трол разкъса с могъщите си ръце веригите, с които бяха приковани към стената.

За съжаление Трол не можеше да плува. Той хвърли Сейд в разпенените вълни, но не намери смелост да скочи след него.

Сейд нямаше спомен за следващите часове. Нито за това, как се е покатерил на плуващо дърво, нито колко време се е носил по водата. Когато най-сетне го взе един френски търговски кораб, вълните го бяха блъскали толкова време, че бе останал съвсем гол, беше целият в драскотини и червен като варен омар. Когато се събуди след неколкодневна треска, разбра, че един пътуващ учител по фехтовка е платил не само на лекаря, но и билета му до Франция. Единственото обезщетение, което майсторът поиска от него, беше да му партнира в двубоите с шпага, за да се забавляват по време на дългото пътуване. Капитанът на търговския кораб беше бретонец и не обичаше англичаните — поне не толкова, че да им предаде намерения затворник. Той хареса идеята и Сейд започна да се учи на фехтовка. Колкото повече възстановяваше силите си и колкото по-сръчен ставаше в боравенето с оръжието, толкова повече си възвръщаше самоуважението. Когато корабът хвърли котва в пристанището на Хавър и Сейд потегли към Париж, за да довърши обучението си и да получи майсторска диплома, той отдавна вече не беше неопитен хлапак.

След малко чу зад себе си тихо покашляне, обърна се и видя, че Солон бе внесъл табла със сребърен сервиз за кафе и гарафа коняк.

— Помислих си, че една глътка от укрепващото средство, което докторът сам си предписа, ще бъде от полза и за вас, мосю Сейд — рече икономът. Очите му бяха сведени, но в гласа му звучеше искрено съчувствие.

— Вие сте необикновен човек. — Сейд кимна с благодарност, когато икономът остави таблата пред него.

— Мадам си легна. Искате ли да приготвя стая и за вас?

— Много мило от ваша страна, но не е нужно. Няма да остана дълго.

— Както желаете, мосю.

Икономът се поклони и излезе. Сейд погледна след него и поклати глава.

Почти беше преполовил гарафата, а каната с кафе беше празна, когато след около три часа икономът въведе в библиотеката лекаря.

— А, вие сте тук, мосю О’Нийл! Казаха ми, че ще ви намеря в библиотеката. Желаете ли да ви кажа какво е състоянието на дамата?

— Бъдете така любезен — помоли учтиво Сейд и се надигна.

— Положението не беше добро, но вече се успокои. Трябваше да повикам на помощ всичките си знания, за да…

— Ще се оправи ли?

— Не мога да твърдя със сигурност. Въздействието на вредния нощен въздух, охлаждането… всичко това може да причини белодробно възпаление. Ала дамата не е толкова крехка, колкото изглежда. Освен това има силна воля, затова предполагам…

— Да, разбрах — прекъсна го Сейд. — Будна ли е? Говори ли?

— Да. Даже е бодра, нещо, което не предполагах в началото. Опитах се да отговоря на въпросите й, но се боя, че не бях достатъчно изчерпателен. Тя желае незабавно да говори с вас. При дадените обстоятелства се опитах да я разубедя, но тя настоява.

— Велики боже, човече, защо не казахте веднага?

Сейд скочи, мина покрай лекаря и хукна през галерията към спалнята за гости. Блъсна вратата на стаята, която през последните три часа беше в центъра на вниманието, и пристъпи до леглото.

Лизет Моасан лежеше върху сатенена възглавница, обшита с валансиенска дантела. Носеше една от нощниците на домакинята си, не толкова добродетелна като онази, в която беше облечена преди. Лицето й беше бледо, но на бузите горяха две яркочервени петна. Устните бяха все така безкръвни, а разголената шия изглеждаше бяла и беззащитна като на дете.

Когато Сейд се приближи, тя вдигна завивката до брадичката си и той видя нервното треперене на ръцете й.

— Наистина сте вие — изрече тя с леко дрезгав глас и го погледна изпитателно в лицето. — Мислех си… казаха ми, че вие сте ме донесли тук.

— Ако с това съм ви създал проблеми, съжалявам, но ми се стори единствено правилното. — Сейд не беше съвсем сигурен, но сега забеляза, че очите й наистина са сиви като ирландското небе през зимата и меки като ирландския дъжд.

Младата жена спусна ресници, за да скрие погледа си — а може би и от смущение, че той я гледаше така втренчено.

— Разбирам, че не сте имали друг изход. Много… много мило от страна на мадам Ерио да ме приеме, и то без да е била предупредена. Нямам думи да изразя благодарността си.

— Сигурен съм, че тя го направи с готовност.

— А вие, мосю О’Нийл? Ако не бяхте минали случайно оттам…

Сейд поклати глава.

— Не мислете повече за това.

— Напротив, трябва. Аз съм ви вечно задължена, мосю.

— За мен беше чест да ви помогна. Ако мога да направя още нещо за вас или ако имате нужда от нещо, можете спокойно да разполагате с мен.

Лизет го погледна и въпреки смелите думи в погледа й имаше нещо като предпазливост, да, дори страх. Заедно с това в очите й се четяха изпитателност и пресметливост, които го смутиха.

— Много сте добър. Но бих искала да зная дали говорите сериозно.

— Всяка дума, която казах, е напълно сериозна. Вярвайте ми. Имате ли нужда от нещо?

— Да, възможно е.

— Наистина ли? — Сейд изпита лека неловкост фините косъмчета на тила му настръхнаха. Надушваше надвиснала опасност. Проследи как розовото езиче на Лизет облиза безкръвните устни и усети силно теглене в корема.

— Наистина не би трябвало да ви занимавам с това. Случаят е доста… деликатен.

— Искате ли да повикам мадам Ерио? — попита той, когато тя се поколеба. — Може би ще ви е по-лесно да обсъдите проблема с дама.

— Не, не — възрази бързо тя и отново сведе поглед към ръцете си, притиснати до гърдите. — В никакъв случай. Просто не знам как стоят нещата между вас и не искам да застана помежду ви.

Аха. Значи тя смяташе, че той и Морел са любовници. Естествено беше да си го помисли, след като той я бе довел посред нощ в чуждата къща. Сейд потисна усмивката си, като видя, че между тъмните й вежди се вдълба отвесна бръчка.

— Уверявам ви, че такъв проблем не съществува. Моля, разкажете ми всичко.

— Е, добре. — Тя въздъхна дълбоко и той проследи красивото движение на гърдите й под сатенената нощница. Тя се изчерви до корените на косата, но погледът и беше ясен и настойчив.

— Вие сте мъж, който не се страхува от бащата на починалия ми съпруг, който дори му вдъхва страх. — Гласът й трепереше, но тя не се побоя да продължи — Освен това вие сте един от малкото хора, които знаят, че мъжете от неговото семейство никак не ценят жените, особено когато вече нямат нужда от тях. По тази причина искам да ви помоля… По-точно, искам да ви отправя настойчива молба…

— Какво желаете, мадам? Кажете ми.

— Искам да ме закриляте.