Вартоломей Кузмов
Мило Дневниче (37)

14.04

Вчера плаках пред Жени. Главоболията ме убиват, вече изпитвам отвращение от хората. Първоначално бе само раздразнение, после пасивна агресия, сега не ги понасям. Искам да убия някого. Жени почти всяка вечер е при мен. Тя и Бишкот са единствените същества, които успяват да ме накарат да живея със себе си и света.

Опитах да превъзмогна своята немощ и да правя секс с нея. Знам, че когато човек изпитва трудности, трябва да се стегне и въпреки всичко да ги преодолее. Да вземе волево решение и да го изпълни. Опитах да го направя. Започнахме с любовна игра, целувах я навсякъде по тялото, после започнах да я лижа. Главоболието с всяко докосване се засилваше повече. Във всеки един момент си мислех „Ето, това е пикът! По-зле не може да стане!“. Ставаше. Въпреки това продължавах исках да прескоча границите на болката, да я обуздая. Не се получи, просто не се получи. Когато се отказах от борбата се свих гол на пода и започнах да плача. Тя се опита да ме успокои, да ме подкрепи. Аз я блъснах, тя си удари гърба в леглото и не помръдна. Седеше там, гледаше ме и не предприе нищо повече.

Събудих се сутринта в същата поза. Жени я нямаше, Бишкот се беше свил на леглото. Болката в главата ми бе по-силна от обикновено. Като си спомних предишната вечер пак плаках. Подобно нещо никога не ми се бе случвало, не съм го срещал никъде другаде. Чувал съм какви ли не обяснения, какви ли не симптоми, всичко. Сега дори не знам защо плаках сутринта, заради срама, заради болката или заради безсилието. Може би, защото превърнах Жени в опитно зайче, чрез което да превъзмогна проблемите си?

Опитвам се да се самоанализирам и откривам все повече разлики между сегашните болки и предишните пристъпи. Сега, когато Жени спи до мен се събуждам гладен, когато я няма — нито усещам глад, нито искам да ям през целия ден. Усещам го по-дълбоко в себе си и мисля, че влияе на настроението и отношението ми към света. Преди бях кисел, отпаднал и раздразнителен. Нормално за човек, който страда в конкретен момент. Сега съм агресивен, изпитвам ненавист, усещам се чужд в тялото си. Проявява се навсякъде и е много трудно да го прикривам. Георги, Петренко и Йосиф забелязват влошеното ми състояние. Сигурен съм, че Жени нищо не е казала, просто личи.

Единствената причина, поради която не са се намесили е, че имаме развитие в разследването на Минков и Кирилов. Снощи двамата са се движили с колата на Кирилов, тази, в която успяхме да инсталираме уши. Говореха си на най-различни теми, докато обикаляха из града. Обсъждаха всичко — теории на конспирацията, различни случаи от кариерите си, политически и лични въпроси. Нищо подозрително, докато не стигнаха до сградата на „Abstract Center“. Тогава Минков промени тона и сериозно попита Кирилов как се чувства. Отговорът бе, че когато не си спомня за „казуса“, всичко е наред. В моментите, в които мислите му отиват натам, започва да усеща жажда. Засега бил успявал да я сдържи, но ставало все по-трудно. Минков му напомни за тежките последствия от предишното му „подхлъзване“. Как едва се бил измъкнал. Сега, вместо да мисли за това, трябва да е благодарен на бог, че не се е оказал на по-лошо място.

Кирилов се съгласи с него, но продължи да разказва. Желанието, жаждата били по-силни от него. Едва успявал да ги сдържа. Вече се бил отказал да гледа телевизия, както и да рови в интернет. Линиите, извивките и цветовете го побърквали. В момента, в който видел нещо такова ръцете му започвали да треперят. Минков му заповяда, буквално каза „Заповядвам ти…“, да се стегне и да не бяга от нещата, които го предизвикват. Трябвало да се изправи срещу тях и да осъзнае, че нямат нищо общо с „това“. После напомни, че е на линия двайсет и четири часа в денонощието и при нужда винаги ще се отзове. Кирилов се разплака в този момент.

Чухме как колата спря, коланите щракнаха и по звуците предположихме, че Кирилов е положил глава в скута на Минков. Плачът продължи около десетина минути, в които Минков повтаряше шепнешком, че всичко е наред. След това тръгнаха, малко по-късно се разделиха.

Наистина не знам какво да мисля. Нито веднъж не казаха какъв е този „казус“, дори намек не направиха за това. Излиянията на Кирилов са изключително подозрителни, поне от наша гледна точка. Неведнъж сме чували точно такива описания на „жаждата“ от устите на серийни убийци. Предостатъчен е случаят с Ветеринаря. Той толкова се е мъчил от убийствата, че е плакал върху труповете на жертвите си. Какви са тези линии, цветове и форми, които я предизвикват? А ролята на Минков в цялата история? Ако Кирилов е Клюнът, то Минков директно го отнася за съучастие в деветнайсет убийства, извършени с особена жестокост. Ясно е, че се опитва да помогне на колегата си, но мамка му стара, наистина ли е толкова заслепен?

По-късно се разходихме из отдел „Кражби“, тези двамата дори не се поглеждат. Каква е тази конспирация? Защо подхванаха разговора точно при „Abstract Center“? Всеки път, когато се срещат, минават покрай тази сграда. Винаги ли говорят за жаждата в тези моменти? Според Георги имаме всички предпоставки да ги смятаме за главни заподозрени. Прекалено странно се държат, прекалено много съвпадения. Всичко, което откриваме води до това заключение.

Психологическият портрет на Кирилов говори за маниакална обсесия, липса на самоконтрол и депресивно състояние. Резултатите от това са, че за да се почувства добре, може да изтребва хора. Йосиф е на същото мнение. Извини се, че се е противопоставил да сложим бръмбари в колите им. Предложи да ги арестуваме, да ги натиснем и изтръгнем самопризнания. Обяснихме му причините, поради които това не може да се случи. Още повече че наистина няма смисъл. Държим ги под постоянно наблюдение, всяка тяхна крачка се фиксира и анализира. Няма къде да мръднат.

Петренко не е убеден като Георги и Йосиф. Според него фактите са, че Кирилов има проблем и Минков се опитва да му помогне. Съмнява се, че полицай би прикривал сериен убиец, който оставя толкова и такива трупове след себе си. Инстинкт за самосъхранение. Струва му се невероятно и абсурдно. Отбеляза, че за цялото време, в което ги следим не са отишли дори веднъж на мястото, където Клюнът държи жертвите си. Предположението му е, че става дума за друг проблем, най-вероятно наркотици или алкохолизъм.

От една страна има огромна логика в думите му, но от друга — понякога възприятията за добро и зло на хората се объркват. Заради причинено на тях зло, те правят още по-голямо, като си мислят, че вършат добрина. Истината е, че им олеква за малко, а после носят вината до гроб.

Имах подобен случай, изключително тежка история. Започна с три трупа на хора, свързани с нелегален цех за кожени изделия. Някой ги дебнеше и убиваше с харпун. Естествено, първоначалната версия беше, че е отмъщение на конкуренцията. Обрат настъпи, когато изследвахме кожата на продукцията, правена в цеха. Оказа се, че е кучешка. Тогава се появи хипотезата, че става дума за отмъщение на стопанин за убитото му животно.

Започнахме паралелно да разследваме и нея. Точно бяхме опрели в задънена улица, когато в същия район се появи ранен мъж. Той бе прострелян от огнестрелно оръжие, а в ръцете си държеше харпун. Когато получихме информацията за това веднага отидохме да го разпитваме, но не се получи. Лежеше в интензивното с опасност за живота.

Отидохме в дома му, нямаше никого. Съседите ни разказаха, че в апартамента живее младо семейство с дете аутист. Родителите много се грижели за момчето, но то все повече се затваряло в себе си. Решили да му купят куче — голяма черна Каракачанска овчарка.

Мечката подействала чудодейно на детето. То започнало да общува, да си играе, всичко било като в приказка. Един ден, обаче Геновева изчезнала. Състоянието на детето започнало рязко да се влошава. Родителите хвърлили всичките си сили, за да издирят кучето. Безуспешно. Преди около две седмици момчето припаднало и оттогава е в болница. Горе-долу толкова време беше изминало от първото убийство.

След четирийсет минути разговори със съседите и чакане, една окървавена жена излезе от асансьора. Това бе съпругата на ранения мъж с харпуна, продължението на историята чухме от нея.

Докато издирвали кучето по улиците, мъжът й, чието хоби било водолазен спорт, си изгубил зимните ръкавици. Тя отишла да му купи нови в магазин за кожени изделия. Там видяла шапка, която сякаш е била направена от козината на Гена. Не била сигурна, затова решила да не рискува и я купила. Страхувала се, че някой друг може да я вземе. Занесла я вкъщи и я оставила в торба в антрето. Докато готвела, синът й решил да види какво има в торбата. Веднага познал козината, припаднал и го откарали в болница. Резултатът бил, че момчето тотално се затворило в себе си. Вследствие на това съпрузите решили сами да накажат кожодерите.

Не било много трудно да ги открият, защото онези докарвали продукцията си в магазина с един стар, изкорубен микробус. Него, между другото, използвали и за да хващат кучетата. Семейството започнало да причаква хората, които работят в нелегалния цех и ги избивало един по един. Останал само шефът на кучкарите. Той обаче се изплашил и се скрил. Затова и ние не сме знаели за него.

В крайна сметка родителите го открили, съпругът се опитал да го убие с харпуна, но онзи извадил пистолет и го прострелял. Съпругата наблюдавала сцената от колата си. Извикала линейка и тръгнала по петите на кожодера, за да довърши започнатото. Онзи бягал около километър и се скрил в един вход, за да си почине. Тя го последвала и го заклала на стълбището. След това се върнала вкъщи и заварила нас.

Двамата родители излежаха по седем години, а в това време детето е било оставено на грижите на бабите и дядовците си. След като излязоха от затвора, направиха приют за бездомни домашни любимци, школа за кучета водачи и обучителен център за полицейски кучета. Синът им също помага в приюта. Последния път, когато го видях дори разменихме няколко думи.

Тази история винаги ме е карала да се разтрепервам. Много рядко ми се е случвало да съчувствам истински на свои арестанти. Те наистина са добри хора, отчаяни от грозния живот наоколо. Затова бяха решили сами да раздадат правосъдие. Знам, че нямат право, нито оправдание за деянието си. Житейската драма не дава основание за каквито да е противозаконни действия и въпреки това бях и все още съм на тяхна страна.

Ако възприемам Ветеринаря със съжаление и отвращение, това семейство ме кара да изпитвам доза гордост. Нито веднъж не се оплакаха, нито веднъж не се опитаха да избягат от отговорност. Просто казаха какво са направили и причините за това. Отлично разбираха постъпката си и последствията. Винаги се сещам за тях, когато си задам въпроса „Какво е добро и зло?“.

Сега с Минков и Кирилов също си го задавам. Много е възможно Минков да е наясно, че Клюнът е Кирилов и да го прикрива. Дори да му помага по някакъв начин с труповете. Ако се окаже така, то законът определя неговите най-добри намерения като „съучастие“. Наистина трябва да разберем какво се случва с тези двамата.

Искрено искам Кирилов да не бъде Клюна. Нека за пореден път да останем с пръст в уста. Ако се окаже той, ще започна да го съжалявам. Тогава ще се разкъсвам между картините на труповете и плача, който чух на записа. Ще започна да се презирам, заради това че съжалявам някой, който не трябва да бъде съжаляван.