Кристи Голдън
Възходът на Ордата (23)

Двадесет и едно

В онзи момент бяхме изгубили всичко. Бяхме изоставили хармонията в света ни и затова елементите ни обърнаха гръб.

Входът на Ошу’гун бе охраняван от демони, които ни лишаваха от достъп до предците. Телата и душите ни бяха покварени от кръвта, която повечето орки бяха изпили с радост, заради възможността да се сдобият със сила и власт.

И тогава… тогава, когато направихме всичко това под ръководството на Гул’дан, Кил’джейден ни изостави. Тогава настана нещото, което нарекохме Времето за умиране. Дано повече никога не се случва.

— Какво да правя?

Гул’дан не можеше да повярва, че изрича тези думи, но беше толкова ужасен, че някакъв съвет, какъвто и да е, щеше да му се отрази по-добре, отколкото страха, с който живееше.

Нер’зул го изгледа с отвращение.

— Ти направи този избор.

— Ти също не си съвсем невинен! — отсече Гул’дан.

— Разбира се. Аз направих избор за себе си, за собственото си израстване. Но не пожертвах бъдещето на хората си… не дадох думата си за това. Къде е сега властта, която ти бе обещана, Гул’дан? Властта, заради която предаде народа си?

Разтреперан, Гул’дан се извърна настрани. Нямаше власт и Нер’зул го знаеше, и точно затова думите му го раняваха толкова силно. Не само че не възнагради верния си слуга със слава и божественост — Кил’джейден просто избяга. Единствената следа, която остана от присъствието му на този свят, бяха уорлоци и демони, обезумяла Орда и съсипана земя.

Не, мислеше си той. Не, това не е всичко, което остана от него. Все още има Съвет в сянка. Все още го има и Блекхенд. Той бе идеалната пионка, защото изобщо не осъзнаваше, че е такъв. И докато Ордата сега бе пропита с демонична кръв и жадуваше за насилие и унищожение повече, отколкото за храна и вода, тя беше под контрол. Поне засега.

Той щеше да свика Съвета в сянка на среща в Черния храм. Без съмнение, самите орки в съвета също щяха да търсят начин да спасят властта, която им бе останала.

Да. Все още има Съвет в сянка.

* * *

— Земята е мъртва — каза тихо Дуротан, докато заедно със стария си другар оглеждаше това, което навремето бяха тучни поляни и предпланински земи, и риеше с ботуш в прахта.

Под жълтата трева се показваха ронливи камъни и пясък. Вече нямаше дървета, които да спират свистящия наоколо вятър.

Оргрим мълча дълго време. Но очите му потвърждаваха думите на Дуротан. Той погледна към речното корито, където навремето се беше съревновавал с Дуротан по плуване, но по нищо не личеше, че там някога е текла вода. Единствената останала вода в земите им бе замърсена, пълна с трупове на животни и утайка. Ако пиеха, рискуваха да се разболеят, а ако не пиеха, щяха да умрат. Без вода нямаше и трева. Тук-там имаше оцелели места, като гората Терокар, и само предците знаеха как. Орките заслабваха, защото без зеленина нямаше и стадни животни. През последните три години от глад и болести бяха загинали повече орки, отколкото при битките срещу дренаите.

— И не е само това — каза най-сетне Оргрим.

Гласът му беше груб и тежък. Той се обърна към Дуротан.

— Как са запасите от зърно на клана Фростулф?

В очите му той самият и Дуротан изглеждаха зеленикави. Но до други, като Гром и Блекхенд, те все още бяха по-скоро кафяви, отколкото зелени. И нямаше връщане назад. Дуротан смяташе, че силите на уорлоците причиняват това на всички и всичко в този свят. Определено тези, които бяха пили от онова, което им беше забъркал Гул’дан, имаха по-ярко оцветяване. „Странно“ — помисли си Оргрим. Имаше някаква ирония в това, че земята, която трябваше да е зелена, ставаше кафява, а орките, които трябваше да са кафяви, позеленяваха. Дуротан се намръщи.

— Няколко варела бяха откраднати по време на атаките.

— Кой клан го направи?

— Шатърд Хенд.

Оргрим кимна. Кланът Фростулф плащаше за наскорошните атаки. След като Ордата завладя Шатрат, почти не се срещаха дренаи. Бяха изминали цели шест месеца, откакто някой докладва, че изобщо е видяно някое от неуловимите синьокожи същества, камо ли, че е убито. Когато Дуротан отказа да пие от бокала в нощта, когато падна Шатрат, кланът Фростулф стана ясна цел. И дори преди това неохотата му да атакува дренаи не бе останала незабелязана. Сега дренаите, които бяха единственият отдушник на орките за подсилената им жажда за кръв, почти не се срещаха и мнозина смятаха, че по някакъв начин Дуротан е виновен за това. Нищо, че беше твърде вероятно дренаите просто да са изтребени до крак и така да е изпълнена първоначалната цел на Ордата.

— Следващият път като дойда, ще ви донеса — каза Оргрим.

— Не приемам милостиня.

— Ако моят клан беше в същото положение, щеше да ме пребиеш и да ми натикаш храната в гърлото, но нямаше да приемеш отказа ми — отвърна Оргрим.

Дуротан се засмя и като че ли се изненада от реакцията си. Оргрим също си позволи да се усмихне. За миг, ако можеше да се пренебрегне мъртвата земя наоколо и неестественият оттенък на кожата, сякаш ужасът от последните няколко години не се беше случвал.

Смехът на Дуротан стихна и реалността се завърна.

— Заради децата ще го приема.

После той отново се обърна и се загледа в пустошта. Появиха се нови имена — по-страшни, по-тъмни. Цитаделата вече бе известна под името Цитадела Хелфайър^[1], а целият район — Полуостров Хелфайър^[2].

— Унищожението на дренаите ще доведе и до нашето собствено, ако не направим нещо — каза Дуротан. — Вече се обръщаме един срещу друг. Принизяваме се до там да вземаме залъка от устата на децата, защото земята е толкова съсипана, че не може повече да ни изхранва. Демоните, подскачащи в краката на уорлоците, могат да унищожават и да изтезават, но не могат да лекуват или хранят гладните.

Оргрим тихо попита:

— Някой… опитвал ли се е да работи с елементите?

Подобни практики все още бяха забранени, но Оргрим знаеше, че унинието принуждава някои да се замислят за старите обичаи.

Дуротан кимна.

— Не беше успешно. Срещнахме само каменна тишина. Демоните охраняват Ошу’гун. Там няма надежда.

— Тогава… с нас е свършено — каза тъжно Оргрим.

Той сведе поглед към чука си, подпрян на крака му. Чудеше се дали пророчеството на дуумхамъра се изпълнява сега, дали той е последният от рода си. Вече беше донесъл спасение и после гибел, използвайки оръжието, за да заличи дренаите. Но как можеше да го използва сега, за да доведе отново до справедливост? След като всичко умираше… как можеше да го промени?

* * *

„Волята за оцеляване е мощно нещо“ — мислеше си Гул’дан, докато се приготвяше за сън. Той беше започнал да спи в Черния храм в една стая, която бе запазил само за себе си. В нея бяха ритуално подредени дрънкулките, които използваше да контролира демоните, които призоваваше — частици от дренайски души, някакви камъни за по-големите същества, отвари, които му даваха повече енергия. Имаше и черепи и кости и други символи на власт. Имаше съдове за изгаряне на треви, които с горчивия си или сладък аромат подсилваха виденията му.

Сега той се запъти към тях. В един котел беше запалил малък огън и изчакваше дървото да изгори до жив въглен. С тихо напяване Гул’дан хвърли изсушените листа в огъня и едва не се задави от аромата, който изпълни въздуха. После отиде до леглото си, където обичаше да си представя, че е спял омразният Велън, и бързо заспа.

Откакто Кил’джейден си отиде, Гул’дан отново можеше да сънува. И макар видението му да го отвеждаше в някакво странно тъмно място, той знаеше, че е истинско. Той виждаше слабо наподобяващо орк същество, облечено в дълга мантия, а качулка скриваше лицето му. То беше слабо, дори по-слабо от женски орк, но някак си Гул’дан моментално усети, че е мъж. В очите на Гул’дан изглеждаше слаб, но силата, която излъчваше странникът, го поразяваше. Гул’дан потръпна. Когато странникът проговори в съзнанието му, гласът бе мъжки, странно приятен и особено завладяващ.

— Чувстваш се изгубен и сам — каза странникът.

Гул’дан кимна, едновременно предпазлив и развълнуван.

— Кил’джейден ти обеща власт… сила… божественост. Неща, които светът ти не е виждал — продължи благият глас от устата, която оставаше скрита под качулката на мантията.

Думите галеха Гул’дан, успокояваха го и в същото време го плашеха. Но той почувства по-скоро гняв, отколкото страх, когато отвърна:

— Той ме изостави — каза Гул’дан. — Принуди ни да разрушим света си и после ни остави да умрем заедно с него. Ако идваш от негово име…

— Не, не — успокои го странникът с особено завладяващ глас. — Изпраща ме някой още по-могъщ — очите му проблеснаха в сянката на качулката. — Изпраща ме… господарят му.

Гул’дан настръхна.

— Неговият… господар?

Тогава в съзнанието му нахлуха образи — образите на Кил’джейден, Велън и Аркемонд — такива, каквито са били много отдавна. Той видя как съществата, наречени ередари, се трансформират в чудовища и демони и, макар че не можа да види, почувства огромното присъствие зад всичко това.

— Саргерас!

Гул’дан все още не можеше да различи лицето на странника, но знаеше, че се усмихва.

— Да. Този, който властва над всичко. Този, на когото всички служим. Скоро ще разбереш, Гул’дан, че унищожението и забравата са красиви и чисти неща. Това е посоката, в която всичко трябва да върви. Може да се възпротивиш и да бъдеш унищожен, но може и да се присъединиш и да бъдеш възнаграден.

Внимателно и все още притеснен от тази закачулена фигура и сладките й като мед думи, Гул’дан попита:

— Какво се иска от мен?

— Хората ти умират — отсече фигурата. — В този свят не остана нищо за унищожаване. Вече не е останало нищо, с което да оцелеете. Трябва да отидете на друго място. Място, в което има изобилие от храна и вода и плячка, която си струва да бъде избивана. Сега орките са гладни за кръв повече, отколкото за храна. Дай им кръвта, която жадуват.

Гул’дан присви очи.

— Това звучи като награда, а не като задача — каза той.

— То е и двете… Но това не е единствената награда, която предлага господарят ми. Ти управляваш Съвета в сянка и си вкусил властта. Ти си най-великият уорлок сред хората си и знаеш как те изпълва това. Представи си, че можеш да бъдеш… бог.

Гул’дан потръпна. Това му беше обещано и преди, но някак си знаеше, че Саргерас е много по-способен да изпълни такова грандиозно обещание. Той си представи как протяга ръка и разтърсва земята и как стиска юмрук и спира нечие сърце. Представи си погледите на хиляди души, обърнати към него, а гласовете им пресипват да викат името му. Представи си вкусове и чувства, които не бе преживявал и устата му се напълни със слюнка.

— Имаме общ враг — продължи странникът. — Аз ще се погрижа да бъде елиминиран. Ти ще се погрижиш хората ти да утолят жаждата си за кръв.

И сега Гул’дан вече успя да долови, макар и слабо, чертите на съществото, бледата му кожа и тънките му устни, заобиколени от черна брада и изкривени в усмивка.

— От това сътрудничество ще имаме взаимна изгода.

— Така е — въздъхна Гул’дан.

Той осъзна, че се приближава към странника, сякаш нещо го притегля към него, но спря и добави:

— Но не мога да повярвам, че искаш от мен само това.

Странникът въздъхна.

— Саргерас ще ти даде всичко това и повече. Само че… той е затворен. Има нужда от помощ да се освободи. Тялото му е затворено в древна гробница, изгубена под мътен океан от мрак. Той жадува за свободата си и за силата, която някога е владеел, както орките жадуват за кръв, а ти — за власт. Доведи орките в този изобилен, неопорочен нов свят. Дай им свежа плът, в която да забиват секирите си. Избийте жителите на този свят, укрепи хората си и с тази огромна зелена вълна от воини ме последвай, за да освободим господаря си. Неговата благодарност…

Отново се появи хитра усмивка, проблеснаха и бели зъби. И отново се появи усещането за сила, която странникът контролираше само с волята си.

— Е, това вероятно е отвъд дори твоето въображение, Гул’дан.

Оркът се замисли. През това време образът на странника избледня и се промени. Гул’дан ахна, осъзнавайки, че се намира насред красива поляна, а вятърът разрошва сплетената му коса. Зверове, каквито не беше виждал, пасяха до насита. На хоризонта се издигаха мощни дървета. Странни същества, подобни на орките, но с розова кожа и слаби като странника, обработваха полята и отглеждаха добитък. Идеално.

Образът отново се смени. Изведнъж Гул’дан се оказа под вода, потъваше надолу, но дробовете му не изгаряха от нужда за кислород, въпреки дълбочината. Завихрени в течението, прикрити, но не изцяло, се полюляваха колони и една плоча, по която имаше странни надписи, поизтрити от времето и непрестанните нежни ласки на водата. Гул’дан потръпна, осъзнавайки, че това е мястото, където е затворен Саргерас. „Освободи го от този затвор и тогава… тогава…“

Звучеше като добър съюз. Всичко беше по-хубаво от оставането в този свят, където ги чакаше единствено бавна смърт. Красива, плодородна земя, готова да бъде щурмувана — това само по себе си беше достатъчно за сделка. А щеше да има още толкова много… Той вдигна захласнати очи към странника.

— Кажи ми какво да направя.

Гул’дан се събуди проснат на пода. До него върху студения камък лежеше парче пергамент, изписано с неговия почерк. Той бързо го прегледа. Портал. Азерот. Човеци. Медив.

Гул’дан се усмихна.