Лидия Джойс
Музиката на нощта (1)

Пролог

Няма да се отърве толкова лесно!

Тази мисъл тласкаше напред Себастиян Гримстор, граф Уортхем, когато скочи от седалката на файтона и хвърли юздите в ръцете на мотаещото се наоколо конярче точно в секундата, когато ботушите му изскърцаха върху чакъла.

— Ей сега ще се върна — извика той и забърза по забулената в мъгла улица към дискретно елегантния вход на Уитсън Клъбс. Широките му стъпки отекваха гневно в полумрака.

Себастиян отвори вратата с трясък, направи се, че не чува учтивите протести на портиера зад блестящата махагонова маса, прекоси вестибюла и влезе право в трапезарията.

В просторното помещение бяха подредени разкошни маси от черешово дърво, които се губеха под великолепния таван, украсен с кристал и злато — наследство от минали времена. Днес обаче Себастиян нямаше време да се възхити на атмосферата на древно достойнство, просмукано с миризма на тютюн. Днес мислеше за друго.

Както очакваше, Бертран дьо Линт седеше на обичайната си маса, ядеше бифтек, пиеше порто и се смееше с един приятел. Намерението на Себастиян беше да му поиска сметка колкото може по-незабелязано, да го изведе в задния двор на клуба и… каквото ще да става. Не искаше да мисли за края на историята.

Ала когато видя престъпника за първи път след нападението над Адела, забрави всяка дискретност. Гневът стесни полезрението му, докато самодоволната физиономия на Дьо Линт бе обрамчена от мрак и Себастиян трябваше здраво да стисне зъби, за да овладее избликналата от сърцето му ярост.

— Дьо Линт, копеле проклето! — Себастиян едва позна собствения си глас — по-точно рев.

В залата се възцари мъртвешка тишина. Петдесет двойки очи се вдигнаха от чиниите и се устремиха към него. Себастиян не забелязваше нищо. В смаяното мълчание звънът на сребърните прибори, които Дьо Линт остави в чинията си, и приглушеното преместване на стола върху обюсонския килим, отекнаха оглушително в залата. Негодникът се изправи бавно и изгледа обвинителя съвсем спокойно. Челото му се набръчка презрително.

— Наистина, Уортхем — проговори проточено, — ако става въпрос за случката с вашето малко момиче, тук изобщо не е мястото…

— Вие сте лъжливо копеле! — надвика го Себастиян, защото не искаше да чуе какво ново коварство е измислил Дьо Линт, за да омърси името на дъщеря му. За първи път през дванадесетте години, откакто познаваше този мъж, в кехлибарения поглед на Дьо Линт светна несигурност и Себастиян изпита мрачно задоволство. — Разпитът беше фарс — продължи той с нарастващ гняв. — Откъде взехте дързостта да дойдете тук и да…

Дьо Линт се усмихна презрително.

— Не казах нищо друго, освен истината. Никой не се изненада. В крайна сметка всички знаем каква беше майка й. Това й е в кръвта, нима не разбирате, стари момко? Най-добре забавете тази глупава история.

— Не! — Себастиян се хвърли напред, преодоля разстоянието на един дъх и се удари с такава сила в Дьо Линт, че дребният мъж полетя към стената. Трясъкът беше толкова силен, че по съседните маси зазвъня порцелан. — Тя е дете, по дяволите! Дете!

Дьо Линт сведе поглед към жакета си, смачкан в юмруците на Себастиян, после погледна нападателя си в лицето. В очите му светна подигравка.

— Когато я имах, не беше дете…

Юмрукът на Себастиян го улучи в брадичката и преряза думата. Грозният шум от удар на плът върху плът сякаш събуди присъстващите на насилието. Зрителите не останаха безучастни, десетина ръце сграбчиха Себастиян за жакета, отделиха го от Дьо Линт и го повлякоха към вратата. Себастиян не се предаде толкова лесно. Разцепи веждата на един мъж, изрита втори, третият получи силен удар с лакът в ребрата.

В ушите му бучеше протест. Всички добре познати гласове изричаха добре познатите неща, които вероятно и той щеше да казва, ако беше на тяхно място… и ако не беше станалото миналия месец.

— Наистина отвратително, стари момко…

— Не се постъпва така и вие много добре го знаете…

— Не бива така, Уортхем. Никой не напада джентълмен в клуба му…

В гласовете им звучеше съчувствието на старите му приятели, които знаеха защо бе издигнал глас в полза на незаконната си дъщеря. Много скоро около него се издигна черна, непроницаема стена от отчаяние.

Себастиян престана, да се брани.

Докато го влачеха към вратата, погледът му беше устремен към лицето на врага му. Дьо Линт се изправи, приглади смачкания си жакет и изтупа праха от коленете си, сякаш отърсваше с лекота позора на обвиненията.

Дълбоко в себе си Себастиян знаеше, че Дьо Линт наистина умее да изглежда невинен. Да се представя за невинен пред обществото. Бой в достопочтен, уважаван клуб — това беше скандал. Ала за мъжете от Уитсън Клъбс и за другите почтени джентълмени незаконното дете на един лекомислен граф и една испанска уличница беше нищо. Опозоряването на момичето вероятно щеше да намери място в клюкарските вестници, но тъй като то живееше извън защитения свят на аристокрацията, съдбата му нямаше никакво значение.

— Още не съм свършил с вас. — Себастиян не говореше особено високо, но надвика с лекота гласовете в залата, които възбудено обсъждаха сблъсъка. — Адела ще получи справедливост, все едно по какъв начин. Заклевам се!

Дьо Линт само вдигна едната си вежда. Това беше последното, което Себастиян видя, преди да го изведат във вестибюла.

— Махайте се! — изкрещя той на мъжете, които се бяха стълпили около него. Негови приятели или приятели на Дьо Линт — той не знаеше какви са, знаеше само, че не могат да бъдат и двете. Мъжете не се помръднаха. Той се обърна към изхода на клуба, отърси се от последните ръце, които го държаха, и продължи: — Всичко е наред. Отивам си. Влезте си вътре.

Когато се запъти към вратата, мъжете тръгнаха обратно. Себастиян излезе навън, затвори и спря на прага. Валеше сив, мръсен лондонски дъжд. Помисли си, че дъждът е най-чистото нещо, което е виждал от много време насам, и тази мисъл му причини дълбоко безпокойство, за което в момента не желаеше да търси обяснение.

— Сега ще ви забранят да престъпвате прага на клуба, нали знаете? — прозвуча зад него добре познат, спокоен глас и Себастиян се обърна наляво. Стивън Холанд бе излязъл след него и го следеше със загрижен поглед, макар че ръцете му бяха пъхнати небрежно в джобовете. Значи имаше поне един приятел.

— Все ми е едно! — изсъска Себастиян.

Холанд вдигна рамене. Дали като отговор или заради дъжда, който мокреше вечерния му жакет — Себастиян не беше в състояние да каже.

— Наистина не разбирам какво се надявахте да постигнете.

В гърдите на Себастиян отново пламна гняв.

— Той няма да се отърве толкова лесно. Няма да го допусна.

Холанд мълча дълго. Когато накрая заговори, гласът му беше нарочно небрежен:

— Според мен той каза истината. Дьо Линт може да е развратник, но не е лъжец. Щом твърди, че не е упражнил насилие…

— По дяволите, Холанд! — Себастиян буквално изплю думите. — Ако бяхте там… ако бяхте видели кръвта, белезите от камшик, сълзите… тогава щяхте да разберете, че е било изнасилване, и то от най-лошия вид. Тя е още дете… — Себастиян забеляза, че отново е започнал да крещи, и преглътна остатъка от изречението. — Вярвате ли ми?

Холанд бавно извърна глава и погледна приятеля си със загрижено изражение.

— Знам, че вие не сте лъжец, Уортхем. Както знам, че Дьо Линт не е лъжец. Това е всичко, което мога да кажа.

Онова, което искаше да каже Холанд — през изминалия месец Себастиян го беше чувал многократно, — беше от ясно по-ясно и прозрението го разтърси като гръмотевица: животът на Себастиян Гримстор не беше по-добър, нито по-безукорен от този на Дьо Линт. И тъй като нямаше други свидетели, освен едно младо момиче, незаконородено дете със съмнителен морал, и една стара бавачка, която не беше видяла нищо конкретно, неговата дума стоеше срещу тази на Дьо Линт, а в случай на съмнение решението беше в полза на обвиняемия.

Себастиян съзнаваше, че е постъпил глупаво, като е потърсил конфронтация. Не беше рицарят от древната легенда, които защитава честта на бедната девойка пред целия свят. Каквото и да правеше за незаконната си дъщеря, то не беше в състояние да го освободи от чувството, че и той носи вина за злодеянието. Докато размишляваше мрачно, осъзна, че се е държал като идиот. Ала когато онова просяче го спря пред кантората на лондонския му адвокат и му каза къде е видяло Дьо Линт, гневът го надви и той престана да мисли.

Знаейки, че не е в състояние да изрече обичайните нищо незначещи думи за сбогом, Себастиян кимна кратко и забърза надолу по стълбата. Взе юздите на файтона от ръцете на чакащото конярче и му подхвърли един шилинг. Без да се обърне още веднъж, плесна с юздите и конете потеглиха първо ходом, после в лек тръс. Много искаше да препусне в див галоп, да избяга по-бързо от клуба, от Дьо Линт и от собствения си пропилян живот. Ала обузда порива си и принуди конете да се движат изнервящо бавно по оживените вечерни улици. Трябваше да прогони от мислите си дявола, който го тласкаше към лудост.

Само подъл негодник можеше да организира пиянска вечер в къща, където отглеждаше невинно младо момиче. Никой друг, освен той самия не би могъл да омърси едно момиче само с кръвната им връзка, да го омърси така, че автоматично да се усъмнят в морала му. Той беше виновен, че Адела толкова дълго беше страдала от любезното му пренебрежение, докато той се възхищаваше от великодушието си. Той беше виновен, че я бяха нападнали. Той беше виновен, че не й повярваха за нападението. Не можеше да стори нищо, за да поправи грешките си, но поне можеше да поиска сметка от извършителя. Дължеше й го.

Когато стигна до това заключение, Себастиян установи, че е стигнал до края на града. Пътят пред него беше пуст. До този момент не беше помислил къде отива, но сега осъзна, че се е движил в посока към Хартуолд.

При мисълта за тихото старо убежище сърцето му се затопли, а когато си спомни, че там е Даниел — братовчед му Даниел, единственият приятел, който през последния мъчителен месец не беше показал и най-малкото съмнение, — разбра, че несъзнателното му решение е двойно правилно. Конете усетиха нетърпението му по начина, по който стегна юздите, вирнаха глави и издуха ноздри. Себастиян изплющя с камшика и лекият файтон се понесе в галоп по пустия път. Извън града нямаше никой в този късен час, пътят беше примамливо прав… Трябваше само да изпразни главата си и да се отдаде на тракането на колелата, на тропота на копитата, на свиренето на вятъра…

В следващия миг тракането премина в пращене, конете изцвилиха панически, Себастиян излетя от седалката. Даже в тази страшна минута тишината на пътя задържа страха в шах. Когато падна тежко върху утъпканата земя, едно ъгълче на съзнанието му се обади напълно безучастно: Ама че глупав начин да умреш!

В следващия миг всичко потъна в мрак.