Филип Кер
Приключението „Ехнатон“ (11)

9.
Джинове

— Искаш да кажеш, че сме джинове, като онези от „Хиляда и една нощ“, така ли? — попита Джон. — Когато героят намира лампа или бутилка и освобождава джина?

Нимрод кимна.

— Сигурно се шегуваш — каза Филипа.

— Знам, че е малко трудно за вярване — отвърна той.

— На мен ли го казваш! — разгорещи се Джон.

— Но ако помислите за някои от странните неща, които са ви се случвали напоследък, особено откакто ви извадиха мъдреците, ще трябва да признаете, че всяко друго обяснение би прозвучало също толкова странно.

Известно време Нимрод изучава пурата си, преди да я сложи обратно в уста, сетне започна да всмуква дима, докато краят й не стана също толкова червен като сакото му, и тогава изпусна огромен кръг от дим. За част от секундата кръгът придоби формата на същия носещ се във въздуха павилион, който близнаците бяха видели в съня си по време на операцията за изваждането на мъдреците им, а после се стопи във въздуха.

— Така например — продължи Нимрод, — не е ли странно, че знам всичко за съня, който и двамата сънувахте, докато се намирахте под упойка? За това как се срещнахме в Кралския павилион в Брайтън? Че имаше една жена, която свиреше на цимбал? Че играхме на зарове? Че Джон хвърли три шестици, Филипа четири, а двамата заедно хвърлихте пет? Ако това наистина беше сън, откъде щях да знам всичко това?

— Щом не е било сън, тогава какво беше? — попита Джон.

— Много просто, отидох в Ню Йорк, оставих тялото си в хотел „Карлайл“ на Медисън авеню и с астралното си тяло — тоест изградения от етер двойник или сянка на физическото ми тяло — отидох до болницата, където в този момент ви вадеха зъбите, и влязох в телата ви.

— Ах…

— Докато бяхте под упойка, установих контрол над съзнанието ви, поставих там някои от преживяванията, които си спомняте така ясно, и ви казах, че е нужно само да кажете на родителите си, че искате да дойдете в Лондон, за да ви разрешат.

— А те защо го направиха? — полюбопитства Филипа. — Защо се съгласиха толкова лесно?

— Човешките същества и джиновете съзряват на различна възраст — обясни Нимрод. — Това, че си джин, няма никакво значение до момента, в който не ти поникнат мъдреци и не ти ги извадят. При човешките същества мъдреците, или драконовите зъби, както ги наричат джиновете, не служат за нищо. При нас обаче те изпълняват много важна функция: те са знак, че вече сме готови да използваме способностите си. Веднага щом му извадят драконовите зъби, истинският живот на джина може да започне. — Следващият кръг дим от пурата на Нимрод придоби формата на силуета на Ню Йорк, очертан върху небето. — След като вашите драконови зъби бяха извадени, родителите ви чисто и просто не посмяха да ви се противопоставят.

— Тук започва мъдростта на джиновете — обади се господин Ракшасас.

Но Филипа все още клатеше глава.

Вуйчо Нимрод хвърли поглед към господин Ракшасас и също поклати глава, като изглеждаше донякъде раздразнен.

— Оказва се по-трудно, отколкото си мислех — сподели той. — Чакайте малко, хрумна ми нещо. — И щракна с пръсти към Джон и Филипа. — Някога страдали ли сте от клаустрофобия?

Те се спогледаха и кимнаха.

— Аха — кимна Нимрод и изпусна кръгче дим, което прие формата на вълшебна лампа. — Това се дължи на факта, че мнозина от нас са били затваряни в лампи и бутилки от умни човеци, чийто брой в наши дни, за щастие, е доста намалял. Затова вземаме въгленови таблетки — за да поддържаме топло тялото си, когато се окажем затворени някъде. Когато на един джин му е топло, той е спокоен и отпуснат, не е ли така, господин Ракшасас?

— Котката сама си е най-добрият съветник, вярно е — отвърна господин Ракшасас.

— Майка ни даде точно такива хапчета, нали? — поиска да се увери Джон, който бе далеч по-склонен да повярва, че е джин, отколкото беше близначката му.

— Предполагам, че е така. Както казах, джиновете са сътворени от огън, затова всички видове топлина ни помагат да се почувстваме по-спокойни, както ще разберете сами.

Макар и с неудобство, Филипа все пак хвърли поглед към господин Ракшасас, който продължаваше да седи до решетката на камината и да пуши лулата си. Никак не й беше трудно да си представи, че той е направен от огън; ако се приближеше още малко до пламъците, щеше да се превърне в препечена филийка.

— Първото нещо, което един джин прави, след като той или тя е освободен от лампа или бутилка, е да използва кислорода в земната атмосфера, за да се превърне в дим — продължи Нимрод. — Открит огън, барбекюта, свещи, въгленови таблетки, дори и тази странна пура, всички те помагат.

— Но пушенето не ви ли вреди? — възрази Джон.

— Пушенето нанася огромна вреда на човешките същества, да, но изобщо не вреди на джиновете. С времето ще научите, че човеците се опитват да правят много от нещата, които правим ние, обикновено с катастрофални резултати. Отне ни доста време, но най-накрая успяхме да ги накараме да проумеят, че пушенето им вреди.

— Добре, ако допуснем, че всичко това е вярно… — поде Джон, поглеждайки несигурно към сестра си. — А аз не казвам, че го вярвам… Това означава ли, че мога да изпълнявам по три желания на хората и така нататък?

— Да, накрая ще можеш. Но това, което трябва да разбереш най-напред, млади момко, и то е най-важното от всичко, е, че джиновете са пазителите на целия късмет във вселената — пазители и попечители на въображаемата така наречената съдба — непредвидените случайности, които водят до събития, благоприятни или неблагоприятни за интересите на човешките същества. Накратко, съдбата като причина или повод за успех или провал съществува като физическа величина във вселената и е контролирана единствено от джиновете. Ти ще бъдеш в състояние да изпълняваш три желания тогава, когато проумееш как и защо да го правиш. Но дотогава, докато способностите ти на джин нарастват малко по малко, ще го правиш несъзнателно, без да имаш контрол над действията си.

— Искаш да кажеш така, сякаш сме го сънували? — попита Филипа.

— Точно така — потвърди Нимрод.

— Това може да обясни случилото се с господин и госпожа Барстол в самолета — каза Филипа. — Поне предполагам, че е така.

— Започваш да разбираш — съгласи се Нимрод.

— Някой от тях трябва да е използвал думата „желание“, а ти си ги харесвала.

Следващото облаче пурен дим приличаше на „Боинг 747“.

— Той каза, че иска само да се прибере вкъщи — спомни си Филипа. — Дожаля ми за него.

— Точно за това става дума. Класически случай за „подсъзнателно сбъдване“, както ние, джиновете, го наричаме. Вероятно си заспала, докато си си мислела колко хубаво би било, ако желанието на горкия господин Барстол се сбъдне.

— Точно така. — Филипа сви устни и се замисли. — В нашия сън — ако допуснем, че наистина си бил ти — защо ни накара да хвърляме зарове? Имаше ли това нещо общо с късмета?

— Да. Исках да проверя доколко сте способни на този етап да повлияете на съдбата и ето, случи се така, че вие двамата заедно сте невероятни. Когато действате заедно, сте силни колкото всеки възрастен джин. Което ще ни бъде много полезно при настоящата ни мисия. Позволете ми да ви обясня…

— Това подсъзнателно… нещо — прекъсна Джон вуйчо си.

— Подсъзнателно сбъдване — повтори Нимрод.

— Това може да обясни и какво се случи с госпожа Тръмп, нашата икономка — продължи момчето. — Точно преди да дойдем тук, госпожа Тръмп спечели тридесет и три милиона долара от нюйоркската мегамилионна лотария.

— Спомням си, че си помислих колко хубаво би било госпожа Тръмп да спечели достатъчно пари, за да отиде да види дъщерите си в Европа — призна Филипа.

— Е, нали не е станало нищо лошо — каза Нимрод. — Тези неща се случват понякога. Но трябва да разберете, че когато хората употребят думата „желание“, не те трябва да внимават — ние, джиновете, трябва да сме нащрек. Сбъдването на желанията невинаги е хубаво нещо, както господин и госпожа Барстол се увериха на свой гръб. Ние, джиновете, може да искаме да помогнем на някого, но понякога — и ако трябва да съм честен, най-често — по-добре е да го оставим сам да осъществи желанието си. Като се борят и работят усилено, хората ценят още повече постиженията си, каквито и да са те. Същевременно има и много случаи, в които те не мислят какво си пожелават — не обмислят какво ще стане, когато най-съкровеното им желание изведнъж се сбъдне.

— Много често езикът на човека е най-големият му враг — отбеляза господин Ракшасас.

— Като в някои от приказките от „Хиляда и една нощ“ — допълни Джон.

— Точно така.

— Ако казваш истината — рече Филипа, — ако е вярно, че сме джинове, тогава би могъл много лесно да го докажеш.

— Какво предлагаш? — попита Нимрод.

Филипа сви рамене.

— Не знам. Нали ти си експертът тук? Можеш ли да накараш нещо да се появи или да изчезне?

— И какво ще докаже това? — попита отново Нимрод.

— Разбира се, фокусът не е никакъв фокус, докато не го изпълниш три пъти — пак се намеси господин Ракшасас.

— Така можеш да докажеш, че си джин — поясни Филипа.

— Така ли? А ако наистина накарам нещо да се появи, откъде би могла да знаеш, че не е било там през цялото време?

Филипа огледа внимателно цялата стая.

— Като например? — попита тя.

— Като носорог например — предложи Нимрод и изпусна облак дим, който прие вид на носорог.

— Страхотен номер! — обади се Джон с възхищение.

— Това е просто дим! — възрази Филипа. — В тази стая няма истински носорог.

— Откъде си толкова сигурна? — попита Нимрод.

— Сигурна съм — настоя Филипа с енергично кимване точно когато димният носорог най-накрая се разтвори във въздуха.

— А ако тук има съвсем мъничък носорог?

— Е, тогава той няма да е истински носорог — не се предаваше Филипа.

— Добър отговор! — кимна Нимрод. — Само че виж. В стаята има носорог. И аз мога да го докажа.

Той посочи към другия край, където стоеше един носорог. С дължина четири метра и височина до рамото метър и половина, животното изсумтя високо през огромните си ноздри и пристъпи на завършващите си с меки възглавнички крака, така че плочките на пода в трапезарията на Нимрод изскърцаха под двутонната му тежест.

— Мили боже! — промълви Филипа и отстъпи крачка назад; но чувайки гласа й и виждайки движението й, носорогът сви големите си уши, размърда горната си челюст и вирна седемдесетсантиметровия си рог нападателно във въздуха.

Нимрод се ухили на племенницата си.

— Сега доволна ли си?

— Да — прошепна тя, скована от ужас. — Махни го.

— Кое да махна?

— Носорога, разбира се.

— Какъв носорог?

Когато погледна отново, Филипа видя, че носорогът е изчезнал, нямаше я и острата животинска миризма, която се излъчваше от него.

— Магия — прошепна Джон едва чуто, дълбоко впечатлен от демонстрацията на способностите на Нимрод, на която току-що бе присъствал.

— Магия ли? Господи, не, момчето ми. Джиновете не правят магии. Магиите са за децата и за възрастни с примитивно съзнание. Джиновете задвижват нещата със силата на волята си. Това е най-точният израз, за да опишем онова, което правим. Ние задвижваме нещата със силата на волята си. Ако трябва да се изразя другояче, духът е по-силен от тялото и това е всичко. Никога не го наричай магия, защото не е. Дано вечно да свети лампата ми, още малко и ще ме попиташ дали случайно нямам зайче и шапка, в която да го сложа. Но и двамата вече сте разбрали какво имам предвид, като говоря за доказателства. В един момент е там, а в следващия го няма.

— А татко? — попита Филипа. — И той ли е джин?

— Не, баща ви е човек — отвърна Нимрод. — Способността на джиновете се предава само по линия на майката. Въпреки това обаче много джинове се женят или омъжват за човеци. Жените джинове, които се омъжват за човеци, ще имат деца, които също са джинове, но мъжете джинове, които се женят за човешки жени, ще имат само човешки деца.

— А татко знае ли за това? — поинтересува се Филипа.

— Разбира се, макар че нямаше и представа, когато се ожени за вашата майка. Тя се бе влюбила в него отдалеч, тъй да се каже, и реши да разбере що за човек е той, затова му изигра номер. Не лош номер обаче — просто малка хитрост, за да разбере дали има добро сърце. Облече се в дрипи и като се престори на бездомница, се приближи до баща ви и го помоли за малко дребни, за да си купи чаша кафе. Баща ви беше много добър по душа, пък и разбра, че у майка ви има нещо много специално, затова й помогна да си намери дом и работа. Накрая те се ожениха и тогава Лейла му разкри, че е джин. Но цялото си огромно богатство той натрупа благодарение на собствените си усилия.

— Колко романтично — въздъхна Филипа.

— Да се върнем на темата — продължи Нимрод. — Веднъж майка ви използва силата си на джин, за да направи за него нещо много важно, без което той нямаше да бъде там, където е сега. Двама мъже, които силно завиждаха на Едуард заради успеха му, бяха решили да го убият и да откраднат богатството му. Лейла разбра за това и искаше да убие и двамата, но Едуард я помоли да пощади живота им. Разбирате ли, тези двама мъже бяха неговите братя, Алън и Нийл.

— Нали не искаш да кажеш, че?… — Джон усети как челюстта му увисва, докато Нимрод отново издиша дима от пурата си, но този път изпусна не едно, а две кръгчета, които за няколко секунди заприличаха досущ на двамата домашни любимци на семейство Гонт.

— Лейла превърна и двамата в кучета.

— Това обяснява много неща — каза Филипа.

— Да, нали? — съгласи се Джон. Сега му се искаше да не беше убедил останалите да сменят имената на кучетата: нищо чудно че имената им звучаха толкова човешки, и нищо чудно че клетият му баща се бе противопоставил толкова силно на неговата идея да преименуват ротвайлерите на Уинстън и Елвис.

— Баща ви бе толкова шокиран от гневната проява на силата у майка ви, че я убеди да му обещае никога повече да не използва тази сила. Нещо повече, когато се родихте вие двамата, Едуард накара Лейла да обещае да ви възпита не като джинове, а като обикновени човешки същества — обещание, което тя досега спазваше и което за съжаление стана причината ние с нея да се отчуждим един от друг през последните десет години. Каквото и да са възнамерявали майка ви и баща ви, те са мислели, че то е най-доброто за вас. Аз обаче винаги съм смятал, че истината кои сте и какви сте не бива да бъде държана в тайна от вас.

Той сви рамене.

— Както и да е, това не ми влизаше в работата, докато тя не реши да ви изпрати в онова лятно училище в Салем. Разбирате ли, за да бъдеш джин, се налага да притежаваш известна концентрация и възможност да насочваш усилията си към определена цел, а училището на доктор Григс създава такава среда, в която младите джинове като вас могат да станат практически неразличими от останалите надарени деца.

— Искаш да кажеш, че има и други родители като нашите ли? — попита Джон. — Които искат да спрат децата си, за да не станат джинове?

— Някои от тях — каза Нимрод. — В обществото, в което живеем днес, да се приспособиш към това, което хората смятат за нормално, е много важно. Григс се възползва от страха, който хората изпитват да не се окажат различни.

— Но как ги спира да не развият способностите си? — поинтересува се Джон. У него вече се надигаше вълна от гняв, породена от самата мисъл, че някъде по света съществува място, където са можели да му попречат да стане джин, защото това изглеждаше прекалено интересно, за да иска да го пропусне.

— Техниката, която прилагат в „Алембик“, е съвсем проста — обясни Нимрод. — Григс ви затрупва с толкова много работа, че съзнанието ви се отклонява от използването, несъзнателно или не, на способностите ви на джинове. Нещо по-лошо, той убеждава учениците си да не вярват в нищо, което не може да бъде доказано по така наречения „научен път“. Това е катастрофално за джиновете, защото да вярват само в общоприетото за възможно, уврежда съзнанието им така силно и невъзвратимо, че след това става невъзможно да развият дарбата си. За да се развият тези способности, най-важна е вярата в самия себе си. И когато разбрах, че майка ви се кани да ви изпрати при Григс — от доста време подозирах, че ще го направи — реших да действам.

— Голям срам е, за да се увериш, да накараш брадата на козела да порасне на мястото на опашката на хубав жребец — вметна господин Ракшасас.

— Но — възрази Филипа, — ако джиновете не могат да използват способностите си, преди да им извадят мъдреците, нямаше ли да е по-лесно за майка ни чисто и просто да не ни кара да се подлагаме на операцията? Да остави зъбите в устата ни?

— Веднага щом зъбите се появят устата ви — каза Нимрод, — те могат да проявят силата си по някакъв начин. В случая с Филипа това е станало под формата на подсъзнателно сбъдване на желания. — Нимрод погледна към Джон. — Несъмнено и ти си почувствал скритата им сила по някакъв начин, Джон.

— Пукнатината в стената на стаята ми — посочи момчето. — Бе прорязала таблата на леглото над главата ми и изглеждаше така, сякаш започва от възглавницата.

— Точно за такива неща говоря. — Нимрод вдигна ръце нагоре, сякаш току-що бе получил доказателство за правотата на думите си. — Нещо повече, колкото по-дълго отлагаш изваждането, толкова по-драматична и по-силна ще бъде крайната демонстрация на способностите ти на джин — продължи да обяснява той. — Вашата майка с основание е решила, че е по-добре да рискува и да действа сега, докато силите ви на джинове все още не са развити.

Филипа се замисли за момент.

— Мама и татко — каза тя. — Те са действали по този начин, защото са мислели, че така е най-добре, нали?

— Те искат единствено най-доброто за вас — потвърди Нимрод. — Така, както виждат нещата те, като човешки същества ще имате повече възможности да водите обикновен, нормален живот, отколкото като джинове.

— Не съм сигурна, че искам да водя обикновен, нормален живот — заяви Филипа. — Поне не през цялото време. Но не искам и да си тръгна от къщи. Не още, така или иначе.

— Нито пък аз — подкрепи сестра си Джон. — Не можем ли да се научим как да бъдем джинове и после да се върнем в Ню Йорк?

— Аз самият се канех да ви предложа същото — усмихна се Нимрод и прегърна и двамата. — Но сега ние тримата имаме спешна работа. Господи, да! Имаме работа да вършим.

— Като говорим за работа — каза Филипа, — искам да те питам нещо. Чудех се защо процепът на стената в стаята на Джон е същият като онзи, който видяхме във вестника.

И тя обясни, че пукнатината в стената на стаята на брат й е съвсем същата като на снимката на музея в Кайро след неотдавнашното земетресение.

Нимрод изглеждаше стъписан.

— Защо не ми казахте това по-рано? — попита той.

Джон и Филипа свиха рамене.

— Мислехме, че е само любопитно съвпадение — поясни Джон.

— Съвпадение ли? — разсмя се Нимрод. — Това е само научният израз за съдба.

— Речниковото обяснение за съвпадение има прекалено много значения, със сигурност — кимна господин Ракшасас.

Нимрод поклати глава.

— Не, това е било съобщение, предназначено за вас. Единственият въпрос е от кого е било изпратено.

— От кого или от какво — вметна господин Ракшасас. — Не е нужно да видиш как земята се тресе, за да разбереш, че е проговорила.

— Точно така — съгласи се Нимрод. — Така или иначе щяхме да заминем за Египет. Това се опитвах да ви кажа. Но вашият разказ само подчертава необходимостта да отидем там колкото се може по-скоро. Аз обаче се надявах, че ще успея да запазя съществуването ви в тайна.

— От кого? — попита Филипа.

— От враговете ни.

— Това ли е опасността, за която говореше на летището? — продължи да пита тя.

— Така ли съм казал? Е, наистина може да има известна опасност. Ние със сигурност няма да сме единствените джинове, които пристигат в Египет да търсят съкровища. Ако си спомняте, в „Хиляда и една нощ“ се споменава, че има и други племена джинове, които, за разлика от нас, не обичат хората и искат да им навредят.

— Ифритите ли? — попита Джон.

— Да, момчето ми, ифритите. Добра памет имаш. Те са най-злите от всички джинове. Противно и злонамерено племе, което е наш смъртен враг. Може да се случи така, че да ги срещнем, докато сме в Египет.

— Не мисля, че ифритите ми харесват — сподели Филипа.

— Светът е пълен с неприятни неща — намеси се господин Ракшасас и сви рамене. — И ако искаме да ги избегнем, трябва да живеем със заключени врати и спуснати завеси, друг начин няма.

— Ако тръгнем от Лондон утре и хванем полета в пет и тридесет, ще бъдем в Кайро преди полунощ — обяви Нимрод.

— Египет е най-подходящото място за обучение на млади джинове като вас, бъдете сигурни — рече господин Ракшасас.

— Така ли? — попита Джон. — Защо?

— Египет е пустинна страна, а силата на джиновете е най-голяма, когато се намират в пустинна страна — обясни Нимрод. — Те произлизат от пустинята, нали разбирате. — Той намери свещ, на която припали пурата си, вдъхна дима в продължение на няколко дълги секунди като обхванат от въодушевление змей и когато най-накрая го изпусна, кръгчето, което излезе от устата му, наподобяваше по форма египетския сфинкс.

— Не знам защо — каза Джон, — но сега, като се замисля, ми се струва, че винаги съм искал да отида в Египет.

— Това е джинът у теб, момко — грейна Нимрод. — Джинът у теб говори.

— Е, добре, ако ме извините — каза господин Ракшасас, — време е да се върна в бутилката си. — И като се поклони церемониално, той напусна стаята.

— Господин Ракшасас страда от агорафобия — обясни Нимрод на децата.

— Това е страх от открити пространства, нали така? — уточни Филипа.

— Да. Разбирате ли, някога един гул затвори господин Ракшасас в бутилка и той остана вътре много дълго време — толкова дълго, че сега започва да се изнервя всеки път, когато остава за по-дълго време вън от бутилката си. Искам да кажа, представете си колко изнервени щяхте да се чувствате вие в присъствието на толкова много хора, ако сте били държани в затвор дълго време. Светът става по-шумен и по-шумен с всеки изминал ден.

— Горкият господин Ракшасас — съжали го Филипа.

— Мисля, че компанията на двама млади джинове, с които да си говори и които да му задават въпроси, ще му се отрази много добре — каза Нимрод. — Скоро ще разберете, че той е много интересен събеседник и това не е никак изненадващо, защото е посветил много години от живота си на проучвания на нашето племе. Единствено книгите са го крепели по време на дългото му затворничество — те и ирландската телевизия.

— Но как е възможно да учиш или да гледаш телевизия, когато си затворен в бутилка? — попита Джон.

— Дори и затворен в бутилка, един джин притежава достатъчно сила да я обзаведе както си иска. Радио, телевизия, вестници, книги, храна и вино, дивани, столове, легла — в зависимост от размера на лампата или бутилката. Разбирате ли, когато един джин влезе в бутилка, това означава, че той или тя прекрачва пределите на триизмерното пространство, затова вътре е много по-просторно, отколкото си мислите. Работата е там, че не можете да излезете, докато някой не ви пусне. И никой не може да ви дойде на гости. Представете си го като затворничество в самостоятелна килия в наистина луксозен затвор. Това, което измъчва най-много затворен в лампа или бутилка джин, е не друго, а самотата. С изключение на нея затворничеството се понася доста леко.

— Ти бил ли си някога затворен в бутилка? — полюбопитства Джон. — Против волята си?

— О, да, няколко пъти. Това е един вид риск на професията за всеки джин. Най-дългият период, в който съм бил затворен, продължи около шест месеца и всичко стана по чиста случайност, нямаше как да го предотвратя. Веднъж спрях пред един стар антикварен магазин за стъкло в Уимбълдън Вилидж, съвсем близо до Лондон. Собственикът бе в задната част и опаковаше нещо, та ми дойде наум да се пъхна за малко в една гарафа, просто за да проверя дали е удобна. Но докато бях вътре в нея — не може да е било повече от тридесет секунди — магазинерът пъхна запушалката в гърлото на бутилката. Всъщност грешката не беше негова — искам да кажа, той нямаше как да знае, че съм вътре. И така, останах в бутилката, без да мога да направя нищо, освен да чакам някой да купи гарафата и да я отпуши. Тя обаче беше доста скъпа, така че трябваше доста да поседя и да почакам.

— И какво се случи?

— Господин Воплин се случи, ето какво.

— Искаш да кажеш, че той е купил бутилката?

— Всъщност не. Воплин ще ме намрази, че ви го казвам, но истината е, че той я открадна — бутилката, в която бях затворен.

— И въпреки това ти му изпълни три желания, така ли? — Гласът на Филипа прозвуча изненадано. — Задето е откраднал нещо?

— Принуден бях. Това е неписаният правилник за поведение сред добрите джинове — че когато някой те освободи, ти си длъжен да му изпълниш три желания. Никога четири, защото четвъртото обезсилва предишните три. Багдадските правила.

— Но защо ги обезсилва?

— О, по-добре е да попитате господин Ракшасас — отклони въпроса Нимрод. — Той е далеч по-добре запознат с Багдадските правила, отколкото аз. Посветил е живота си на тяхното проучване, а можете да ми вярвате, че за подобно проучване наистина е необходим цял един живот.

— И какво си пожела господин Воплин? — осведоми се Джон.

— Да се разкриват тези неща, обикновено се оценява като проява на недобро възпитание. — Нимрод отново дръпна от пурата си. — Но както сигурно сте разбрали от „Хиляда и една нощ“, често се случва ние да сме готови да изпълним по три желания на някого, а той да ги пропилее за нещо съвсем безполезно. Така например хората казват: „Ех, да не бях толкова жаден“, а после, когато им поднесеш чаша вода, се чувстват наранени и изиграни. Точно това се случи и с Воплин. Когато го срещнах за пръв път, преди десет години, той имаше само една ръка, точно както и сега. Втората я е загубил в Британския музей, но това е друга тема. Както и да е, вместо да си пожелае да му дам нова ръка, както би постъпил всеки нормален човек, той пропиля първите си две желания за абсолютни глупости и сега положението е следното: той не знае дали да си пожелае нова ръка или нещо друго, като купища пари например. И докато най-после не реши какво иска да му изпълня като трето желание, не може да си позволи да ме изпусне от погледа си, а аз съм длъжен да го държа при себе си, затова го направих свой прислужник. Това впрочем е и причината постоянно да шепне — за да не мога да го чуя. Страхува се до смърт да не използва случайно думата „желание“, разбирате ли? Страх го е да не го чуя, защото тогава ще мога да му изпълня трето желание, от което няма да има никаква полза. Ако го чуете някога да използва думата „желание“, ще ви бъда много благодарен, ако ме уведомите. Признавам си, че много бих искал да приключа с това веднъж завинаги, така че той да може да продължи с живота си, а аз да мога да си наема прислужник, с когото да водя нормални разговори.

— Горкият господин Воплин — поклати тъжно глава Филипа.

— Умните хора си пожелават нещо, което иначе би било недостижимо за тях, например талант или мъдрост — каза Нимрод. — Срещал съм няколко души, които си пожелаха да станат добри писатели. Днес обаче повечето хора предпочитат парите или пък да станат филмови звезди. Скучно наистина, но какво можем да направим ние? Желанието си е желание.