Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (1)

1.

Остров Тасос, Византия, 666 г.

Пелопония се събуди с болки в мускулите на краката и ръцете. Огромните й синкавосиви очи се отвориха с мъка. Черната й лъскава коса се бе оплела около стройното й, загоряло от слънцето тяло. Неслучайно бе наричана от войниците в гарнизона „Грациозното коте“. Красивото й лице винаги грееше от радост и на него бе изписана познатата на всички усмивка.

Но не и тази сутрин.

В стаята надникна слънчев, похотлив лъч и обля нежните й длани. От пръстена, който стоеше перфектно на безименния й пръст, се отрази същият този лъч и направи стаята още по-светла. Изкован от чисто злато, с форми, наподобяващи градински лабиринт, пръстенът излъчваше не само светлина, но и безгранична, доскоро девствена любов.

Девойката отметна копринената завеса на сводестото легло, седна и се пренесе за миг в нощта, изкарана на брега на морето.

Една, колкото щастлива, толкова и злокобна нощ.

Бе танцувала толкова много с момъка, когото всички наричаха Титос, че дори и сега, при този спомен, й се завиваше свят и приятни тръпки се разливаха по тялото й.

Пелопония бе дъщеря на гарнизонния началник на войската, генерал Максимус. Тя живееше с баща си от няколко години в новопостроения военен форт, на брега на морето, на остров Тасос.

Вечерта бяха празнували двадесетгодишнината й сред отбрано, макар малобройно общество на острова. Всички по-важни военноначалници и техните съпруги от областта Кавала бяха поканени на обилния и изпъстрен с много ястия и вино пир. Присъстваха и няколко местни велможи от острова, с техните половинки, няколко техни слуги и малка група музиканти и танцьори.

Титос бе един от танцьорите. Млад красавец, около двадесет и пет годишен, с великолепно изваяно тяло. Младежът обаче бе извънбрачното дете на Лудия Джакомо, безпощаден морски пират и местна, бедна вдовица на ковач. Никой не знаеше тази тайна, освен майката на Титос. За всички на острова, той бе син на обичания от всички „Майстора“. Така бе наричан баща му, защото бе изкусен ковач на оръжия и фини златни изделия.

По-малко от година, преди раждането на Титос, обаче пиратът, заедно с бандата си от 40 кръвожадни главорези, бе нападнал острова и бе убил Майстора по много жесток начин. Бе отрязал главата му и я бе набучил на кол, като бе поставил на нея една току-що направена от златаря корона, с форми от маслинови, позлатени клонки. След което Джакомо бе изнасилил жена му, пред мъртвия поглед на набучената глава, но не я бе убил, а я бе оставил, за да отгледа заченатото му дете. Ако беше син, то той имаше планове за него. И така стана. Момчето растеше и Джакомо идваше от време на време на острова. Във вътрешността му, в голяма пещера бе построил и една от пиратските си бази. Докато се появи Изура, любовницата му. След това престана да идва.

Титос израсна с братовчед си и чичо си Йоргус в работилницата, като се учеше на ковашкия занаят. Чичо му също бе изкусен майстор, затова той научи и малкия Титос да върти добре чука още на единадесетгодишна възраст.

Майка му често не бе на себе си, викаше по кучетата и гледаше необичайно все в небето, като повтаряше името на убития си съпруг. Титос израсна, но така и не разбра истината за баща му и Джакомо. Когато бе на себе си, майка му все мислеше да му каже, но не й стигаше смелост. Отлагаше. Искаше момъкът първо да стане мъж.

Викаха му на прякор „Малкия Майстор“. Красотата и добре скроеното му тяло не бяха незабелязани от жените на острова. Много знатни девойки идваха уж да им направи по някоя позлатена дрънкулка, но целта им бе друга. Искаха просто да го видят и да му се полюбуват. За тяхно разочарование, обаче Титос не им обръщаше никакво внимание, защото бленуваше само по Пелопония.

Титос обичаше да танцува в свободното си време, затова и го бяха приели в местната танцова група. По този начин имаше възможност да ходи във форта на представления, които забавляваха богатите и най-вече да вижда Пелопония, жената, за която копнееше и би дал всичко, само и само да може да я вижда и да се любува на красотата й.

За пръв път младежът можеше да я докосне, когато баща й я бе довел в работилницата. Тогава генералът бе влязъл сам и бе казал с усмивка, но и със строгост:

— Би ли могъл да направиш най-хубавият златен пръстен на света, за моята дъщеря, Пелопония. Ще ти се отплатя добре, Майсторе — и бе добавил: — Искам да има старогръцките мотиви, с лабиринтите. Лабиринтите, които водят към душата.

Титос бе казал тогава, с голямо почитание и притеснение:

— Аз не съм Майстора, генерале. Аз съм синът му. Но благодаря, че ме нарекохте така. Татко ми ще се радва, ако може да чуе, че ме наричат така.

Генералът се обърна към него и го потупа леко по рамото:

— Искам да й го подаря на рождения й ден, другата седмица. От какво ще имаш нужда, Майсторе?

Младежът се изчерви и смутено, но с леко забележима усмивка, каза:

— От нея — погледна генерала в очите и продължи: — За да взема мярката на пръстена, разбира се.

Генералът гръмко се засмя и го удари този път по другото рамо малко по-силно, отколкото би трябвало:

— Шегаджия. Бива си те! Хей сега ще я повикам. Тя е отвън.

Когато Пелопония влезе в работилницата, като че ли влезе слънцето. Титос бе заслепен от любов. Девойката също бе впечатлена от външността на младия ковач. В очите й блесна влечението към младежа. Сърцето й се разтуптя. Генералът долови симпатията на двамата и реши, че трябва да привършва бързо и да се прибират по-скоро във форта. Не биваше да има по-нататъшна връзка с този ковач, макар че и на него му харесваше това момче.

Титос взе мярка от пръста й, треперейки. Калъпът на няколко пъти пада от ръката му. Не знаеше какво става с него. Докосването на нежните й пръсти блокираха всичките му сетива. Чувстваше се, като че ли докосваше божество, а не обикновена девойка.

Оттогава мислеше денонощно за нея. Той обаче знаеше, че любовта им ще е невъзможна, знаеше, че ранга на баща й няма да позволи да има връзка между ковач и дъщерята на най-влиятелния военачалник тук. Знаеше, но все си мечтаеше, че тя някога ще го заобича толкова силно, че да могат да избягат заедно нанякъде. Някъде, където да бъдат само двамата и никой друг.

Работеше усилено и само върху този пръстен. Златото бе доставено на кюлчета и то лично от адютанта на генерала. С такава любов Титос никога не бе работил. Очакваше по-бързо да се съмне, за да започне с конструирането на лабиринтите. Всеки един от елементите го залепваше така, че не се виждаше нито ръбче, нито пукнатинка. Имаше си тайна.

С охлаждането на метала трябваше да се внимава много, а той бе майстор в това. Никаква течност не бе по-добра от потта, от потта, която се стичаше от челото му в унисон с мислите за нея, девойката на неговите мечти. Другата течност бяха сълзите, сълзите, които се стичаха от очите му при мисълта, че никога няма да може да се осъществи мечтата му да бъдат някога заедно.

Получаваше се съвършеното изящество!

Повърхността на пръстена започваше да прилича на истински жив лабиринт. Погледнеше ли го, имаше чувството, че се намираш в мистериозна градина, без да можеш да намериш изхода, дори да ходиш безкрайно в нея. Накрая приключи с работата и когато постави пръстена на масата, в стаята се случи нещо невероятно.

Няколкото слънчеви лъчи, попаднали върху златната повърхност, толкова силно рефлектираха, че Титос почти ослепя. Закри очи с ръце, но това не му помогна. Не виждаше почти нищо, само с периферното си зрение чувстваше присъствието на някакво създание, седнало на масата. То бе взело пръстена в ръката си, която бе с дълги, тънки, но изящни пръсти, завършващи като че ли с маникюр, оцветен в бяло.

Титос инстинктивно отскочи настрани и се обърна с гръб, за да запази очите си от сиянието. На сянката, проектирала се на стената, се открояваше силуетът на съществото. Имаше грациозно мускулесто тяло.

„Това може да е само дявола?!“ — помисли си Титос и се обърна, за да го погледне право в очите. Той не се страхуваше от него. Сиянието изчезна така, както и бе се появило. Младият момък се взря в съществото и видя, че то е като че ли от кръв и плът. Не извърна поглед, загледа го втренчено и каза на глас:

— Аз знам кой сте! Вие сте дявола.

Но съществото не бе от истинска плът, само формите бяха такива. Приличаше повече на проекция, сянка. Симетрична глава, с много къса бяла коса, приятна усмивка и очи в светлосиньо. Лицето бе толкова бледо, че можеше да се каже, че бе почти прозрачно, с бял оттенък. То стана и се отправи към младежа, като почти не докосваше земята.

Постави пръстена в нещо като гипсов калъп и само с едно движение на пръста си запали такъв силен огън, който Титос никога не бе виждал. След това съществото духна и от устата му се появи синкаво облаче, което се понесе из лабиринтите на пръстена и заседна там, като по този начин златото се оцвети с леко оранжев оттенък. Магията бе сътворена!

— Този пръстен е ключът към нашия свят, господарю. Когато си в нужда, то потрий го в плат от лен и произнеси думите: „Et immortalitatis gloriam tempore infinitos“, така ще се озовеш при нас, „бледниците“. Връщането ти тук ще е трудно, почти невъзможно. Използвай го само в краен случай — промълви съществото и се изпари в нищото, както и бе дошло.

Пръстенът се завихри от направения въздушен пирует и тупна на земята. Титос го взе, но не го потри в ризата си, която действително бе от лен, защото прие случката за временно замайване на съзнанието му от прекомерното му излагане на топлината от пещта. Думите, които съществото му каза, така и не си ги спомни повече.

Продължи да шлифова вътрешната част на пръстена и когато се готвеше да го постави в закаляващата вана, се появи лично генералът с адютанта си.

— Е готов ли е вече подаръкът за утре, Титос? — загриженост лъхаше от лицето му.

— Ами да. Мисля, че ако бихте изчакали още минутка, то ще го имате, генерале — каза момъкът объркано, спомняйки си за случилите се неща преди няколко часа и продължи замислено да се упреква: — Блести понякога, толкова силно…

— Златото блести винаги, синко! Де това да му е недостатъкът — отвърна му генералът, доволен от чутото.

„Ами ако бе истина всичко това. «Дяволът» в ръцете на Пелопония…? Не…, не…, това бяха само глупави разсъждения, които не се базираха на никаква реалност!“ — но пък Титос си помисли, че ако разкажеше на генерала истината и случката, то щеше да има смях и подигравки: — „Може би наистина съм ужасно уморен.“

След като завърши процедурата със закаляването, Титос подаде пръстена и смирено каза:

— Това е от мен, генерале. Дано да се радва дъщеря ви.

— Още утре вечер ще й го подаря, млади момко. Ти ще бъдеш с танцьорите при нас, нали, Майсторе? — каза генералът, зарадван от добре изглеждащия пръстен, като потупа, този път приятелски, момчето по рамото.

— Да! Разбира се! — потвърди Титос и понечи да каже още нещо, когато пръстенът се търкулна от ръцете на генерала и слънчев лъч го озари.

Адютантът се наведе да го вземе, но светлината, която блесна така го заслепи, че и тримата ахнаха.

— Какво си сътворил?! Ще надминеш дори баща си, това е ясно! — адютантът взе светещия пръстен и поеха с генерала към форта.