Ейдриън Мичъл
Робинзон Крузо умира в Англия

Все кряскат чайките над мене,

едва изплувал, все ми баят:

„Английски въздух дишаш, сине.

Вълните онзи остров бият,

но ти си вече тук.“ Насън е

все слънчев небосвод, но дене

огромни птици в мен ридаят:

„Потъна Англия!“ — И гине

духът, годините го пият.

В пустиня разумът ми тъне.

 

На живата ми плът товара

е моя срамна орисия.

Не го изнасям на простор, а

го кътам в празната си стая.

От всеки извор жлъч извира

и рухва къщата ми стара.

Аз нямам име. Вредом тия

отровни плевели по двора!

В капан съм. Клоните в безкрая

блестят от пот. Дъхът ми спира.

 

По покрива ми плод се рони

от дървесата натежали.

За нощен лов на риби странни,

уви, аз нямам вече сили.

Над мен се стапят нажежени

просторите. Зад девет брони

сърцето безнадеждно жали.

И коленичил върху рани,

бленувам призраците мили

от заливи и безистени.

 

Сновяхме дръзки и напети

тогаз из кръчмите крайбрежни.

Но всички чаши са изпити,

очите зеят неподвижни.

Другари буйни — непознати

сега в оковите проклети

на мисълта! Онези прежни

слова и песни са убити.

Отвън е смрад. И мойте ближни

лежат в ума ми неопяти.

 

Крузо ли? Аз съм друго нещо —

обречен град в жестоко време

на чума и пожар, могъщо,

но малодушно, жалко племе.

Родих се в място най-нечисто.

Отвътре царството злочесто

кой цар е сбъркал да превземе?

Йехова? Все едно и също —

Крузо е мъртъв. В мене дреме

стар бог — без ум, без власт, без нищо.