Том Гън
Слънце

Неща, които отразяват светлината,

се открояват ярко — релсата блести,

когато се оттегля скършена вълната,

във хиляди трапчинки слънцето трепти.

 

Вода, стъкло, метал изпращат вдъхновени

безчислени ответи на един въпрос.

Пленилите лъча от него са пленени —

земята се върти около свойта ос

 

към слънчевото съвършенство с възхищение

пред онова, което нея сътвори,

облечена в зелено в знак на подчинение —

като че ли туй слънце вечно ще гори.

 

Но гневни вихри чезнат в огнената течност,

мени се то, лети и пламъкът сгъстен

умира бавно — този идеал за вечност

е само идеал, от бляна ни роден.

 

Познание до блян почти не се докосва.

Системата, в която то и ний сме част,

подобно всяко тленно нещо се износва.

Но слънцето живее повече от нас.

 

Гнездо на семената, център жълт на цвете,

ти, който сам си цвят без корен и стъбло,

пресътворяващ формите и цветовете,

и себе си чрез тях, велико колело,

 

учи и нас на своята любов, която

е тъй безстрастна, с тъй голяма дълбина,

и запали около ядката от злато

загубения чист венец от светлина.