Шърли Джаксън
Лотарията

Утрото на 27-ми юни беше ясно и слънчево със свежа топлина на пълен летен ден; цветята цъфтяха в изобилие, а тревата беше пищно зелена. Около десет часа жителите на селището започнаха да се събират на площада между пощата и банката; в някои села имаше толкова много хора, че провеждането на лотарията отнемаше два дни и трябваше да започне на 26-ти юни. Но тук, където имаше едва около триста човека, цялата лотария отнемаше по-малко от два часа, така че можеше да започне в десет часа сутринта и да приключи навреме, за да могат жителите да се приберат вкъщи до дванадесет часа за обяд.

Разбира се, първи се събраха децата. Лятната ваканция тъкмо бе започнала и чувството на свобода бе нещо, с което повечето от тях все още не можеха да свикнат; те имаха навика да се събират тихо за известно време преди да се втурнат във весела игра и разговорите им все още бяха за класната стая, учителя, книги и порицания. Боби Мартин^[1] вече беше напълнил джобовете си с камъни и скоро останалите момчета последваха примера му избирайки най-гладките и най-заоблените; Боби, Хари Джоунс^[2] и Дики Делякроа^[3] — жителите произнасяха тази фамилия „Делакрой“ — в крайна сметка бяха натрупали голяма купчина камъни в единия ъгъл на площада и ги пазеха от набезите на другите момчета. Момичетата стояха настрана говорейки си и гледайки през рамо към момчетата, а най-малките деца се търкаляха по прашната улица или пък висяха от ръцете на по-големите си братя, или сестри.

Скоро започнаха да се събират и мъжете, наблюдавайки собствените си деца и разговаряйки за посеви, дъжд, трактори и данъци. Стояха заедно, далеч от купчината камъни в ъгъла, а шегите им, на които по-скоро се усмихваха, отколкото смееха бяха тихи. Жените дойдоха скоро след тях, носейки поизбелели домашни рокли и пуловери. Малко след това те заеха местата си до техните съпрузи и започнаха да викат децата си, които идваха неохотно, като някои трябваше да бъдат викани по четири или пет пъти. Боби Мартин се наведе под протегнатата ръка на майка си и смеейки се побягна обратно към купчината камъни. Тогава баща му повиши остро тон и хлапака бързо застана между него и по-големия си брат.

Както танците на площада, младежкия клуб и програмата за Хелоуин, така и лотарията беше водена от г-н Самърс, който имаше време и енергия за да се отдаде на граждански мероприятия. Той бе бузест, приветлив мъж, който управляваше бизнеса с въглища, но хората го съжаляваха, защото нямаше деца, а и жена му беше схватлива. Когато пристигна на площада с черната дървена кутия в ръце сред жителите се чу шушукане.

— Днес малко закъснях народе — каза той и помаха с ръка.

Г-н Грейвс, пощальонът, го последва носейки трикрак стол, който бе сложен в центъра на площада, а върху него г-н Самърс постави черната кутия. Жителите стояха на разстояние, поддържайки известна дистанция между тях и стола.

— Някои от вас искат ли да ми помогнат? — попита г-н Самърс, но само г-н Мартин и големия му син се поколебаха, след което преминаха напред за да държат кутията стабилна на стола, докато първият разбъркваше хартийките вътре.

Първоначалните принадлежности за лотарията бяха отдавна изгубени и черната кутия, сега стояща на стола, се използваше от преди Старецът Уорнър, най-стария жител на селището, да се роди. Г-н Самърс често заговаряше на селяните за направата на нова урна, но никой не искаше да нарушава дори дребната традиция, която черната кутия представляваше. Имаше легенда, гласяща, че настоящата кутия била направена от парчета от предшестващата я, която пък била измайсторена от първите тукашни заселници. Всяка година след лотарията водещият повдигаше темата за нова кутия, но тя винаги бе оставяна да избледнее, без да се направи нищо. А с всяка изминала година кутията ставаше все по-захабена: вече не беше изцяло черна, а лошо напукана от едната страна издавайки истинския цвят на дървото. Също така на места беше поизбледняла и зацапана.

Г-н Мартин и големия му син Бакстър държаха здраво кутията на стола, докато г-н Самърс разбъркваше хартийките с ръка. Тъй като голяма част от традицията беше забравена или прескачана г-н Самърс бе успял успешно да замести използваните от поколения дървени жетони с листчета хартия. Дървените жетони, твърдеше г-н Самърс, били практични, когато селището било малко, но сега, когато населението беше повече от триста човека и бе силно вероятно да продължава да се увеличава, необходимо беше да се използва нещо, което по-лесно се побира в черната кутия. В нощта преди лотарията г-н Самърс и г-н Грейвс подготвиха парчетата хартия и ги сложиха в кутията, след което тя беше занесена в сейфа на компанията за добив на въглища на г-н Самърс и бе заключена, докато последния не беше готов да я занесе на площада на следващата сутрин. През останалото време на годината кутията бе захвърляна на страна, понякога на едно място, друг път на друго; една година стоеше в хангара на г-н Грейвс, друга — на пода в пощата, а понякога оставаше на един от рафтовете на хранителния магазин на семейство Мартин.

Преди водещият да обяви лотарията за отворена имаше голяма подготовка. Трябваше да се направят списъците — на главите на семейства, на главите на домакинства от всяко семейство и членовете на всяко домакинство. Г-н Самърс трябваше официално да даде клетва пред пощальона като водещ на лотарията; веднъж някои жители си спомниха, че имало някакъв рецитал изпълняван от водещия, формална лишена от мелодия песен, която вяло се дрънкаше всяка година; други пък си спомниха, че водещия трябвало да стои изправен по време на рецитала, а трети вярваха, че трябвало да обикаля сред хората, но от много отдавна тази част от традицията се пропускаше. Също така имаше и ритуален поздрав, с който водещият на лотарията трябваше да се обърне към всеки извикан да тегли от кутията, но и това се промени с времето и сега беше необходимо само да разговаря с всеки приближаващ се към него човек. Във всичко това г-н Самърс беше много добър; с чиста, бяла риза и сини дънки, и с едната си ръка небрежно поставена върху кутията, той изглеждаше много подходящ и важен докато вечно разговаряше с г-н Грейвс и семейство Мартин.

Точно, когато бизнесмена спря да говори и се обърна към събралите се жители, г-жа Хъчинсън, с наметнат на раменете пуловер, бързо изтича до площада и се мушна в гърба на тълпата.

— Напълно забравих какъв ден е днес! — каза тя на г-жа Делякроа, която стоеше до нея и двете тихо се засмяха — Мислех си, че старецът ми реди дърва в двора, — продължи г-жа Хъчинсън — и после погледнах през прозореца и децата ги нямаше, тогава си спомних, че е двадесет и седми и дойдох на бегом. — И тя изсуши ръце в престилката си.

— Точно на време си. Ей там още си говорят — успокои я г-жа Делякроа.

Г-жа Хъчинсън изправи глава за да види през тълпата и забеляза, че съпругът и децата й стояха в предната част. Тя потупа г-жа Делякроа по рамото за чао и си проправи път през тълпата. Хората добродушно й правиха място да мине.

— Ето я и жена ти Хъчинсън! Въпреки всичко тя успя да дойде Бил! — обявиха два или три достатъчно силни гласа, за да се чуят отпред. Г-жа Хъчинсън стигна до съпруга си.

— Помислих си, че ще трябва да минем без теб, Теси — пошегува се г-н Самърс, който я изчакваше.

— Не би искал да зарежа съдовете си в мивката, нали Джо? — отвърна усмихнато г-жа Хъчинсън и тих смях изпълни тълпата, докато хората заемаха местата си след пристигането й.

— И сега — каза сериозно водещият, — предполагам, че е по-добре да започваме, да приключваме с това, за да се връщаме на работа. Липсва ли някой?

— Дънбар — извикаха няколко човека — Дънбар. Дънбар.

Г-н Самърс провери списъка.

— Клайд Дънбар — каза той — Точно така. Той не си ли счупи крака? Кой ще тегли за него?

— Предполагам, че аз — отвърна една жена и водещият обърна поглед към нея.

— Съпруга да тегли за съпруга си? — рече г-н Самърс — Нямаш ли пораснало момче, което да го направи вместо теб Джени? — Въпреки че г-н Самърс и всеки друг в селцето знаеха много добре отговора, беше задължение на водещия на лотарията официално да попита. Той привидно чакаше учтиво и с интерес докато г-жа Дънбар отговори.

— Хорас е само на шестнадесет — отвърна със съжаление тя — Предполагам, че тази година ще се наложи аз да заместя стареца.

— Разбира се — съгласи се г-н Самърс и отбеляза нещо в списъка, който държеше. — Момчето на Уотсън ли ще тегли тази година? — попита след това той.

Ръката на високо момче се вдигна над тълпата.

— Тук — каза то — Аз ще тегля за мен и майка ми.

Юношата нервно мигаше с очи и наведе глава, когато няколко гласа от тълпата казаха неща от рода на „Джак е добро момче!“ и „Радвам се да видя, че майка ти вече има мъж за тази работа!“

— Е? — каза г-н Самърс — Мисля, че това са всички. Старият Уорнър тук ли е?

— Тук! — чу се глас и бизнесменът кимна.

Внезапно тълпата затихна, докато г-н Самърс си прочистваше гърлото и поглеждаше към списъка.

— Всички ли са готови? — извика той — Сега ще прочета имената; първо са главите на семейства, мъжете ще дойдат да изтеглят от кутията парче хартия. Дръжте хартийките сгънати в ръка без да гледате, докато не минат всички. Всичко ли е ясно?

Хората го бяха правили толкова много пъти, че едва половината слушаха инструкциите: повечето от тях бяха тихи, прехапваха устни и не се оглеждаха. Тогава г-н Самърс вдигна едната си ръка.

— Адамс — каза той, а един мъж се отдели от тълпата и отиде напред.

— Здравей, Стийв — каза водещият.

— Здравей, Джо — отговори г-н Адамс и двамата се погледнаха един друг нервно и шеговито.

Тогава г-н Адамс посегна към кутията и извади листче сгъната хартия. Държеше го здраво за ъгълчето, докато се обръщаше и бързаше да заеме мястото си обратно в тълпата, където стоеше малко настрана от семейството си и не поглеждаше надолу към ръката си.

— Алън — продължи г-н Самърс. — Андресън… Бентам.

— Изглежда вече изобщо няма почивка между лотариите — каза на задния ред г-жа Делякроа на г-жа Грейвс.

— Сякаш последната беше едва миналата седмица.

— Времето със сигурност тече бързо — отговори г-жа Грейвс.

— Кларк… Делякроа.

— Ред е на моя старец! — каза г-жа Делякроа. Тя затаи дъх докато съпруга й вървеше напред.

— Дънбар — обяви водещият и г-жа Дънбар решително се отправи към кутията.

— Давай, Джени! — окуражи я една жена.

— Виж се само! — допълни друга.

— Ние сме следващите — каза г-жа Грейвс. Тя наблюдаваше докато съпругът й заобиколи кутията, поздрави мрачно г-н Самърс и си избра парче хартия. До сега сред тълпата беше пълно с мъже държащи и премятащи малки сгънати листчета хартия в големите си ръце, с изключение на г-жа Дънбар, разбира се, която нервно държеше нейното застанала до двамата си сина.

— Хърбърт… Хъчинсън.

— Отивай там, Бил — каза г-жа Хъчинсън и близките до нея хора се засмяха.

— Джоунс.

— Казват, че в близкото северно селце мислят да се откажат от лотарията — рече г-н Адамс на стареца Уорнър, който седеше до него.

Последният изпухтя.

— Банда откачени глупаци! — отвърна той — Ако слушаш младите, за тях вече нищо не е достатъчно добро. И докато се усетиш, ще искат да се върнем да живеем в пещери, никой да не работи и така да се живее за известно време. Имаше една поговорка гласяща „С лотария през юни, царевица скоро ще се рони“^[4]. Докато се усетим и ще ядем задушени жълъди и пилешка трева^[5]. Винаги е имало лотария! — сприхаво добави той — Достатъчно зле е да гледам младия Джо Самърс да се шегува с всички там горе!

— На някои места вече отмениха лотариите — рече г-жа Адамс.

— Нищо хубаво няма да излезе от това! — твърдо заяви Старецът Уорнър. — Банда зелени^[6] глупаци.

— Мартин. — И Боби Мартин наблюдаваше как баща му излезе напред. — Оувърдюк… Пърси.

— Иска ми се да побързат, просто ми се иска да побързат — каза г-жа Дънбар на по-големия си син.

— Почти мина — отговори той.

— Приготви се да изтичаш и да кажеш на баща си — предупреди тя.

Г-н Самърс извика собственото си име, след което грациозно направи крачка напред и си избра хартийка от кутията. След което извика: — Уорнър.

— Седемдесет и седем години участвам в лотарията! — заявяваше Старият Уорнър докато минаваше през тълпата. — Това е седемдесет и седмият път!

— Уотсън.

Високият младеж излезе тромаво от тълпата.

— Не се притеснявай, Джак — каза някой, а г-н Самърс добави:

— Имаш време, синко.

— Занини.

След това имаше дълга, напрегната пауза, докато водещият, държащ парче хартия във въздуха не каза:

— Готови сме, мили хора!

За около минута никой не помръдна, след което всички хартийки бяха разгърнати. Всички жени заговориха внезапно в унисон питайки:

— Кой е? На кой се падна? Семейство Дънбар ли са? Сигурно са семейство Уотсън?

Тогава гласовете започнаха да викат:

— Хъчинсън е! Бил е! Падна се на Бил Хъчинсън!

— Отиди да кажеш на баща си! — заръча г-жа Дънбар на големия си син.

Хората започнаха да се оглеждат за семейство Хъчинсън. Г-н Хъчинсън стоеше тихо, вперил поглед надолу към листчето хартия в ръката му.

— Не му дадохте достатъчно време да изтегли това, което той искаше. Видях ви. Не беше честно! — извика внезапно Теси Хъчинсън на г-н Самърс.

— Бъди добър губещ Теси — подкани г-жа Делякроа.

— Всички имахме еднакъв шанс — добави г-жа Грейвс.

— Млъквай, Теси! — каза Бил.

— Е, хора — каза г-н Самърс, — това мина бързо, но ще трябва малко да побързаме за да приключим навреме. — Той провери нещо на листа.

— Бил — рече той, — ти изтегли за семейство Хъчинсън. Имате ли други домакинства в семейството?

— Има, Дон и Ева! — извика г-жа Хъчинсън — Нека си опитат късмета!

— Дъщерите теглят със семейството на техните съпрузи, Теси — спокойно обясни г-н Самърс — Ти, като всички други, знаеш това.

— Не беше честно! — отвърна тя.

— Мисля, че няма, Джо — отговори със съжаление Бил Хъчинсън — Дъщеря ми тегли със семейството на съпруга си; така е честно. Нямам други роднини, освен децата.

— В такъв случай, що се отнася до тегленето за семействата — вие сте — обясни г-н Самърс, — а що се отнася до тегленето за домакинствата, отново сте вие. Така ли е?

— Така е — отвърна г-н Хъчинсън.

— Колко са децата, Бил? — попита официално водещият.

— Три — отговори Бил.

— Бил Младши, Нанси и малкият Дейв. Както и Теси и аз.

— Добре тогава — каза г-н Самърс — Хари, събра ли листчетата?

Г-н Грейвс кимна и показа парченцата хартия.

— Тогава ги върни обратно в кутията — упъти го водещият — Вземи и това на Бил и го пусни вътре.

— Мисля, че трябва да започнем отначало! — каза колкото се може по-тихо г-жа Хъчинсън — Сигурна съм, че не беше честно. Не му дадохте достатъчно време да избере. Всички го видяха.

— Г-н Грейвс беше избрал пет хартийки и ги сложи в кутията, като хвърли всички останали на земята, където лекият ветрец ги пое и отвя.

— Слушайте всички… — казваше г-жа Хъчинсън на хората около нея.

— Готов ли си Бил? — попита г-н Самърс и г-н Хъчинсън, хвърляйки бърз поглед върху съпругата и децата си, кимна.

— Помнете — каза г-н Самърс, — вземате парченцата хартия и ги държите сгънати докато всеки не изтегли по едно. Хари, ти помогни на малкия Дейв.

— Г-н Грейвс хвана ръката на момченцето, което с желание отиде с него до кутията.

— Извади една хартийка от кутията Дейви — упъти го г-н водещият.

Дейви пъхна ръка в кутията и се засмя.

— Вземи само една хартийка! — припомни му г-н Самърс — Хари, дръж я вместо него.

Пощальонът хвана детската ръчичка и взе сгънатата хартийка от стиснатото юмруче, докато Дейв стоеше учудено до него.

— Сега е Нанси — каза г-н Самърс.

Нанси беше на дванадесет и приятелите й от училище дишаха тежко докато тя мина напред размахвайки полата си и изискано изтегли листче хартия от кутията.

Бил Младши — каза г-н Самърс и Били, със зачервеното си лице и свръх големи крака замалко да бутне кутията докато вадеше хартийката.

— Теси — продължи водещият.

Тя се поколеба около минута, оглеждайки се дръзко, след което стисна устни и отиде до кутията. Сграбчи едно листче и го държеше зад гърба си.

— Бил — призова г-н Самърс и Бил Хъчинсън се протегна към кутията и опипа дъното й, като накрая извади последното останало листче.

Тълпата замлъкна.

— Надявам се, че не е Нанси — прошепна едно момиченце и звукът от шепота достигна краищата на тълпата.

— Вече не е като едно време! — каза ясно Старецът Уорнър — Хората не са, каквито бяха.

— Добре — рече г-н Самърс — Разгърнете хартийките. Хари, ти отвори тази на малкия Дейв.

Пощальонът разгърна парченцето хартия, и когато го повдигна всички можеха да видят, че е празно и през тълпата премина всеобща въздишка. Нанси и Бил младши отвориха техните, като едновременно грейнаха и се засмяха обръщайки се към тълпата и държейки парченцата хартия над главите си.

— Теси — каза г-н Самърс. Настъпи пауза и тогава г-н Самърс погледна към г-н Хъчинсън, който разгърна неговото листче и го показа. Беше празно.

— Теси е! — прошепна водещият — Покажи ни листчето й Бил.

Бил Хъчинсън отиде при съпругата си и дръпна парченцето хартия от ръката й. Върху него имаше една черна точка, същата черна точка, която бизнесменът бе направил предишната вечер с тежкия химикал от офиса си. Бил Хъчинсън го вдигна и тълпата се развълнува.

— Добре, народе — каза г-н Самърс — Да приключваме бързо.

Въпреки че жителите бяха забравили традицията и бяха изгубили оригиналната кутия, те все още знаеха как да боравят с камъни^[7]. Купчината камъни събрана по-рано от момчетата беше готова; имаше камъни по земята с хвърчащи парченца хартия дошли от кутията. Делякроа избра толкова голям камък, че й трябваха и двете ръце за да го повдигне, след което се обърна към г-жа Дънбар.

— Хайде! — каза й тя — Побързай!

Г-н Дънбар държеше малки камъни и в двете ръце. — Аз изобщо не мога да тичам. Ще трябва да продължите напред, аз ще ви настигна — каза той борейки се за глътка въздух.

Децата вече си бяха приготвили камъни. Някой даде и на малкия Дейви Хъчинсън няколко по-дребни.

Теси Хъчинсън^[8] беше в центъра на вече опразнено пространство и вдигна отчаяно ръце докато жителите я връхлитаха.

— Не е честно! — каза тя, а един камък я удари от едната страна на главата.

— Давайте, давайте всички! — казваше Старецът Уорнър.

Стийв Адамс^[9] водеше тълпата от селяни с г-жа Грейвс^[10] зад него.

— Не е честно, не е честно! — крещеше г-жа Хъчинсън, но вече всички бяха отгоре й.^[11]