Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Издание:

Автор: Георги Коновски

Заглавие: Чистилище, ад, рай и други

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: сборник разкази

Националност: българска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11866


Първа част

1.

Телефонът иззвъня нейде след полунощ. Очаквах го — тук телефоните те събуждат най-вече, когато си се отпуснал, но, разбира се, пак ме изненада. Ръждясал, продран, тенекиено-повръщащ звук… Да ви кажа — дори телефонът, който нашите монтираха, когато бях в единадесети клас, имаше по-чист глас. Макар оттогава да са минали поне стотина години, помня онова раздиращо звучене и дори понякога си мечтая да го чуя него…

Е, носталгия малко… И част от множеството мечти тук…

Надигнах се, сръгвайки Юлина, която се беше разпростряла като разпъната меча кожа върху тясното легло. Което ложе също не беше направено за удобство на тукашните хора. Успокоих се, че има и по-отвратителни места за почивка от нашите продънени пружини, със стърчащи краища, виещи при всяко неволно движение…

— Да! — изревах, без да ме е грижа дали някой в съседните стаи ще се събуди. Пък и нямаше смисъл — това беше третото позвъняване тая нощ, така че съседите вече го очакваха. И бързаха да задремят, тъй като до първите светлини в прозореца оставаше час и нещо, а не се знаеше колко пъти още ще ни събудят…

— Аз съм…

— Знам, че си ти! Но кажи кой… — изръмжах. Не разпознавах тоя размекнат глас, идващ като че от тинята на старо блато…

— Пламен… Пламен, бе…

Нямаше нужда да повтаря. Нито да добавя: „Приятелят…“

— Кажи, кажи… — нетърпеливо го прекъснах. Едно, че ми се спеше, второ, че там нямах абсолютно никакви възможности да му помогна с каквото и да било. И да намерех малко пари — колети там не приемаха, писма можеше да получава едно за черен ден, свиждания изобщо не се позволяваха…

— Днес ни четоха ново нареждане… Не мога повече, разбери… — изхълца той. — Не мога! А днес казаха, че… Мога да дойда при вас за три дни. Ако някой ми подари тия дни от своите…

Три дни… Подарък… Какво говори?

— Обясни бавно…

— Да не прекъсне линията…

Възможно. Един от многото гадни трикове тук…

— Давай, давай…

— Значи, оказва се, че ти имаш пред себе си цяла вечност там — разбърза се той. — И от тая вечност можеш да ми подариш три дни, които да преживея при вас. Отпуска…

Нямаше време за мислене. Пък и какво да му мисля? Нещата ми бяха толкова неясни, че не си струваше да се търси смисъла им…

— Три — три… Какво трябва да направя?

— Иди в Управлението…

И, естествено, разговорът прекъсна. На най-интересното място, без да успеем да си изясним кое и що, без да имам време да помисля дори…

Юлина отвори очи с прекъсването на разговора. Тук имахме толкова малко време за сън, че се събуждахме и от възможността да дремнем в тишината. Не исках да й отнемам времето, затова набързо препредадох буквално разговорът…

— Пламен? — попритвори тя едното око. — Да, помня… Бил ти е кум… Само дето ти не знаеш с коя и кога…

Ох, това женско мислене… Не й стига, че нея избрах тук, че вече десет… Или единадесет… Или деветдесет години… Важното е, че живеем заедно…

Какви три дни? Как така ще вземат три дни от мен? От вечността?

Юлина също се замисли. Работата е там, че ние сме тук за цяла вечност. Поне това се говореше на Земята, същото ни казаха и при пристигането. Вечност! Без начало, без край… А сега Пламен ми говори за три дни, които ще вземат от вечността ми. И аз какво ще правя три дни? Ще ми ги отнемат? Накрая на вечността, предполагам? Ще бъда изпратен при него? Като цена за дарението ми?

Три дни…

Ами… Като ще карам цяла вечност тук… Три дни… Дори там… Няма да са толкова много… А ми е приятел… Ще ги изтърпя. Заради него — я какъв глас има вече… Последното му обаждане беше преди два… Или три месеца… А може и преди няколко дни… Тук не само телефоните и леглата са разбрицани. Времето е хептен изкукуригало…

Погледнах Юлина:

— Хайде утре да говорим…

— Кога? — каза тя. И вярно — ставаме, хапваме, заминаваме на работа, виждаме се вечерта. За да заспим заедно…

— Ще видим… — легнах до нея. Тя се сви леко, после преметна крак върху мен. И да имаше намек — нямах сили и желание. Освен това някъде задрънча телефон — като конвулсии на железен петел в тенекиен съд…