Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Издание:

Автор: Георги Коновски

Заглавие: Ранни мемоари

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Националност: българска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11865


1.

Рекох да се пенсионирам. Някак си… Не ме удовлетворяваше вече работата. Средата, целите и задачите, натискът отвред, усещането за мръсни игри и корупция в директори, инспектори, всякакви просветни чиновници, съпруги на важни мутри и „бизнесмени“, отличаващи се с некадърността си и нежеланието да работят за превръщането на децата от света на бъдещето в знаещи, можещи, търсещи, побеждаващи личности…

Реален свят, в който прозира бъдещето. Бъдещето на децата ни…

Но — по реда.

Директорът едно време ми беше приятел. Беше… После стана администратор и се зае да администрира. Добре го вършеше — разбирах. Но… Но беше в училище! Не познаваше и 10% от учениците. Не се срещаше с тях, не разговаряше, беше много далеч от проблемите им. И се опираше на абсолютно некадърни „педагози“ — но негови комшийки, семейни приятелки, съпруги на местни богаташи и политикани…

Просто отказваше да бъде учител, доволен беше от мениджърството си. Училището ремонтирано, появяват се нови мебели (зли езици намекваха, че не само в училище), във фоайетата се пльоснаха големи дивани — като във фоайета на хотел, абсолютно излишни и неуместни за училището…

То и аз нося известна вина за туй. Бивш ученик ми направи връзка с фондация. Да изградят кабинет по журналистика. До този момент сам, с помощта и финансирането на бивши ученици, бях направил три кабинета. Просто вземам стара стая — в която даже бели мечки не стояха, и я превръщам в кабинет. Като дори моето място беше специално — огромно кресло, каквото нямаше и в директорския кабинет, специално докарано за мен.

Идваха колеги, звереха се, а аз им разправях, че директорът го е сложил като награда. Та някои дори ходиха да искат също кресло, заслужили били…

Както и да е, поводът за пенсионирането беше елементарен. Програмата. Шеста ли, седма ли година я карах на две смени. А едната дори на три — сутрин часове, следобед с осми клас, после чакам вечерниците.

Нали сме старички, знаем — интересите на работата на първо място, ами налага си — ще търпим…

Само дето така работих и след сърдечната операция, с четирите байпаса и диабета. Затрудняваше ме ходенето — далечко си беше. И често използвах такси. С моята заплата…

Гледам — неговата семейната приятелка (не сърдечна, той не беше сляп!) няколко години поред е само в една смяна, при групирани часове за удобството й. Викам му — е, защо така? Обяснява ми — ами трябвало да се грижи за свекървата си. Изненадах се — в КТ за свекърви не пише, ама за някои привилегии на инвалидите — а бях признат за такъв — има доста. И аз не исках ни особени условия, ни специално работно време, при това намалено…

Обеща — ще го има предвид…

А есента гледам — пак на две смени, госпожата на една. Отидох с гръм и трясък. Взе да мънка, че втория срок, ама да проявя разбиране…

Заявих директно — няма ли промяна, вземам си шапката…

И, като видях, че и втория срок пак ме сложил да търча два пъти на ден… Подадох заявление, напуснах. Най-напред отидох за справка в профсъюзите. По кой член да е, щото директорът правеше мръсни номера. Една напускаща колежка се оказа не пенсионирана, а заминала по взаимно съгласие. Което й донесе доста административни проблеми…

Профсъюзните, които не го обичаха, взеха да потриват ръце. Сега ще им кажа компромати, ще се заядат с него…

Отказах. Бяхме приятели, сега не сме. Но — имам някакви мои разбирания за чест…

И така — в един петък изкарах часовете и заминах. Дойдоха бивши ученици, разбрали за напускането ми. Изпратиха ме и малките — осми и единадесети клас.

Не оставих нищо в кабинета. Табла, шкафове — раздадох на колеги. Имаше отзад грамадна, хубава, лакирана закачалка — подарих я на едно момче, таман ваправили нова къща. Креслото си прибрах. И оставих кабинета, за който доста очи се точеха, в познатото сиво състояние…

Сега всяка седмица имам поне две срещи с бивши ученици — от 1966 набор насам. Обаждат се, пишат по електронната поща, някои от по-младите все още търсят помощ. Например, няколкочасово обсъждане на сценарий правихме с едно момче, решило да се втурне в тая област и учещо това. А колко съм помагал на следващи журналистика, филология, история — не броя…

Частни уроци не давам — само помагам. Не замествам никъде, не си търся работа…

Чета, гледам филми, разтоварвам се…

Време и за мен…