Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Издание:

Автор: Георги Коновски

Заглавие: Ранни мемоари

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Националност: българска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11865


Пролог

Мислим си, че имаме спомени. И всичко в тях е отражение на оная действителност. Която никога, ама никога няма да забравим…

Макар добре да знаем, че огледалото отразява обратно…

И паметта е като прахосмукачка за душата — почиства мръсното и грозното…

А и никой не желае да живее в страшна, смешна, неудобна, неприятна, крива стая…

Поради което сами преподреждаме. И намираме място на всичко нужно ни. Тоест — на онова в спомените, което ни прави такива, каквито бихме искали да сме били…

Останалото — на бунището на времето.

По-далеч от очите на душата.

А аз мисля да поразкажа за детството и юношеството, за ученическото време.

Онази епоха от живота, която сравняват с пиянството — обикновено почти нищо не помниш и си изграждаш представа по това, което някой ти е разказал.

Е, не обещавам да съм напълно искрен.

Но ще се опитам да опиша ония събития, картини, хора, които живеят нейде из розово-сините облаци в съзнанието ми…

И онзи регион на България, който аз наричам Западна Европа, за някои злобари е Западнала България, а си е бил винаги край на твърди, упорити, инатчии, трудолюбиви, безотговорни, смели страхливци…

В центъра ще е Бяла Слатина. Градът, в който съм се родил и живял. И който определям като МОЯ ГРАД…

Макар твърдо да заявявам — аз съм от Борован!

Защото от там е родът ми…

А един негър — и в Европа да се роди, пак си е негър.

Оня град Бяла Слатина, който го няма…

Ходих това лято из него, гледах…

И се убеждавах.

Това НЕ Е моят град…

Моят град остана нейде в 1971 година. Когато на 2 октомври заранта започна да се отдалечава. Макар аз да мислех, че заминавам от него надалеч. С куфар в ръка, остриган, придружен от баща ми…

Към сборния пункт за новобранците от района — Враца…

Днешният град е друг.

Да, повечето къщи са си по местата. Има дори ремонтирани и добре поддържани. Има и нови…

Хората са почти познати — немалко мои връстници ги няма и на този свят, немалко са в града…

Но са други хора…

Времето… Семействата… Работата… Промените — социални най-вече…

Това време, което не събира хората, а ги разделя.

И братя, братовчеди, приятели… Същите и не… Други…

Има нещо от миналото, да… И то е в нас.

Излиза обикновено на масата, след някоя си чаша.

Когато се вдетиним и върнем назад във времето.

Днешният ден не предлага общи теми. Политика, икономика, бит… Разликите помежду ни са огромни.

А миналото е почти еднакво…

Спорим за някои неща как са били, припомняме си, доизясняваме се…

В онова време…

Където се връщаме — поне за малко… Докато изтрезнеем.

И това е за мъжете. Жените не могат да се върнат назад. Почти не пият…

И пазят днешния ден, днешната фигура, днешната форма.

Не умеят… НЕ СМЕЯТ да станат пак момиченцата отпреди тридесет-четиридесет-петдесет години…

Огледалото ги охранява — боят се как ще изглеждат в него. В очите на околните.

Съжалявам ги…

А аз мога…

И — това е тайна! — често се връщам с машината на времето в съзнанието назад.

Тъй като няма къде другаде да отида.

Бяла Слатина я няма.

Борован го няма.

Тоя град, в който съм вече повече от 30 години, така и не стана мой.

Не го приех.

Не обичам ерзаците.

Може да е хубав, може да е добър за живот, може да има свестни хора…

Така е — хубав е, добър е, има хора!

Но не е моят град…

И се оказва, че човек може да е на няколко места едновременно…

Към едно от които ви повеждам…