Величко Нешков
Пирин

Остра муцуна, кафяв гладък косъм, вирнати уши и тънки грациозни крака — това беше нашият Пирин. Той бе наследил от деди и прадеди силно вълчо обоняние, развит слух и — по другата линия на неговото родословие — кучешка привързаност към хората. Застанеше ли понякога между храстите в обикновената си стойка или ако се покажеше изневиделица, оставаш с впечатление, че това е истински вълк.

Той отрасна на складовете за бойни припаси. Когато замръкна тук за пръв път, беше късна есен. От няколко дни ръмеше ситен и студен дъжд. Духаше пронизващ вятър. Малкото кученце-вълче не бе се отделяло от майка си и братчетата си. Страхуваше се от тъмнината и липсата на близки. Всяка вечер старата вълчица пощеше бълхите му със зъби, с особена сръчност. То играеше с другите вълчета в сламата, където ги кърмеше майка им, а сега самичко, с мокра козина, залепнала на гърба му, с увиснали уши, трепереше, свито на топка до прага на караулното помещение, огорчено от невниманието на хората. И тъкмо беше задрямало, над него се наведе човек. То отвори очи, но не се решаваше да бяга, защото наоколо беше паднал тъмен и непрогледен мрак. Войникът го поглади по мокрото гръбче, взе го на ръце и влезе в караулното помещение. Печката весело бумкаше. Край нея бяха насядали войници, сушеха мокрите си крака и грееха премръзналите си ръце. Кучето ги гледаше с любопитство. От топлото му беше добре и сърцето му тупкаше припряно и радостно. То опъна предните си крака, заложи на тях острата си муцунка и усещаше как козината бавно съхнеше и се отлепваше от гърба му. От признателност лизна ботуша на редник Малешков, който го внесе на топло, и от тази вечер по силата на своя инстинкт то завинаги се привърза към хората.

Пирин беше на два месеца, когато една сутрин започна да вали сняг и за половин час земята побеля. Кучето гледаше любопитно, изплези дългото си червено езиче, една снежинка го опари със студенината си, после то стъпи с предната си лапичка и тя се отбеляза на снега. Това го забавляваше и същевременно го озадачаваше. Лапичките му, измити от снега, се зачервиха и най-голямо удоволствие за него беше да влезе на топло в караулното помещение, да се протегне и се отпусне в сладка дрямка.

Една нощ то за пръв път усети зова на дивото. Пълната луна и звездното небе зъзнеха от сухия студ. Снегът скърцаше под ботушите на войниците, от па̀рата при дишането им по шинелите и мустаците нависнаха остри иглички от скреж. Пирин беше заровен в сламата в малката дървена къщичка и потреперваше. Изведнаж по цялото му тяло, сякаш и в самата му кръв, проникна някаква близка, неусещана досега миризма. Той подскочи, когато от юг чу пронизително и жално виене. Излезе навън, тръсна глава и тласкан от неизживяно досега чувство, затича по пъртината като отмяташе на една страна задницата си.

На пост при крайния склад беше редник Малешков — постоянен войник на складовете, който през вечер-две застъпваше и часови.

От няколко нощи все по едно и също време глутница вълци се приближаваха до складовете, виеха страшно. Но сега Малешков остана силно изненадан. Луната беше огряла наоколо като ден. От снега видимостта беше още по-ясна. Като тропаше на едно място, да разгрее премръзналите си крака, той видя по пъртината Пирин да тича с високо изправена глава. Не му се обади, но и кучето не му обърна никакво внимание. Глутницата отново зави жално. Пирин се спря. Клекна на задните си крака и с неукрепнал детински дрезгав глас се опита да вие в отговор на своите.

Чуха се трошливи гърмежи от пушки, викове и лай на кучета, които досега мълчаливо бяха дебнали зверовете. Някъде чакаха ловци в засада.

Пирин се сепна. Подви опашка и чак сега забеляза часовия.

Редник Малешков привидно му се скара:

— Пирин! Чакай! Къде отиваш, непризнателен калпазанин?

Кучето наведе виновно глава и се върна назад. Като стигна до електрическия стълб, то се спря, сякаш се замисли, и отново се върна в света на хората — при светлината, при топлата храна — кротко, примирено.

Зимата неусетно се претърколи. Един ден то с любопитство видя, че кичестата круша пред караулното помещение е потънала в бял цвят, който излъчваше сладникав мирис. По затоплената земя е побола свежа зелена трева. Дните наедряха, слънцето грееше силно и кучето изпитваше особена наслада, след като се нахрани, да се опъне на воля и стоплено от слънцето, да се унесе в безгрижен детски сън. Интересни бяха за него и топлите нощи. В клоните на брястовете пееха славеи, обаждаха се щурци. И в този приятен слънчев свят Пирин бързо растеше. Отначало наливаше само кости, които се очертаваха под лъскавата му козина, а след това се изравниха с кожата. Гърбът, му се заглади.

Когато Пирин навърши осем месеца, редник Малешков се зае с него. Той му говореше нежно, другарски:

— Ей, Пирин, хайде, братко, работа трябва да вършим, само със скитане далеч няма да идеш.

Кучето се галеше в ръцете му, лягаше по гръб, готово да го почешат.

Малешков го изведе зад караулното помещение, сложи му храната в една широка консервена кутия и когато то посегна към нея, той подпря муцуната му. Вдигна заканително пръст:

— Без разрешение няма да пипаш — каза му той привидно строго. Кучето гледаше ту него, ту храната, изплезило език, и се облизваше. Цял ден то бе тичало по пътечките на часовите и приклякваше около една сврака, която щом я наближеше, пляскаше с криле, а то завърташе недоволно опашка и отминаваше.

— Ще си каляваш волята отсега нататък — говореше му Малешков, макар добре да знаеше, че кучето не разбира нищо от думите му. Така започнаха първия ден. Пирин стоеше пет минути пред храната, сетне десет, докато стигнаха до един час. И чак тогава Малешков му казваше:

— Хайде, Пирин, яж!

Кучето се спускаше лакомо. И у него постепенно започнаха да се създават навици на подчинение към човека. След месец започнаха други занимания. Пирин се оказа добър и послушен ученик. Малешков му направи една топка от парцали. Слагаше я в устата му и го караше да я задържа, като започна всеки ден да увеличава времето с пет минути и стигна до час и нещо. Кучето се изморяваше, но стискаше топката, докато той не му кажеше да я пусне. Сетне започна да я слага на определено място, отдалечаваше се и изпращаше Пирин да я донесе. Важно и сериозно, кучето тичаше за топката, вземаше я с уста и веднага я донасяше на Малешков. После започнаха да увеличават разстоянията. С течение на времето Пирин придоби навици да открива по следи човек и животно на дълги разстояния.

Също като войник той си имаше разписание на времето. Щом изгрееше слънцето, службата му се свършваше. Прибираше се в дървената си къщичка зад караулното помещение. Спеше до обед и когато пристигнеше храната на войниците, той заставаше с особено достойнство на десетина крачки от масата в очакване да получи полагаемата му се войнишка дажба.

Вечерните часове, особено при хубаво време, за него бяха може би най-щастливите. С походка на подчертано достойнство той обикаляше един-два пъти района на складовете като грижлив стопанин, спираше се понякога около оградата, душеше с острата си муцуна, внимателно излизаше вън, проследяваше по миризмата чуждите стъпки на човек или животно и ако те хващаха черния коларски път, отново се връщаше. Паднеше ли мрак, той правеше проверка на четиримата часови, спираше се при тях, клякаше на задните си крака и внимателно се ослушваше. Със силно развитото си онаследено обоняние той усещаше приближаването на човек на повече от половин километър. Внимателно изчакваше и ако човекът отминеше, Пирин не се обаждаше, не издаваше присъствието си. До разсъмване посрещаше и изпращаше всички смени на караула, а след това се прибираше в дървената си къщичка. Случеше ли се да падне дебела роса по тревата, козината на краката му полепваше сива и лъскава. Тогава той се припичаше на слънцето, докато се подсуши и чак тогава лягаше.

* * *

Отлетяха много дни. Над посърналото поле беше минал вече горещият полъх на август. Близо месец не беше падало капка дъжд. Зажаднялата земя се напука, царевицата без време пожълтя и сухият вятър шумеше между погорелите й листа и при най-слабия си повей. Нощите бяха задушни. До разсъмване, дори когато паднеше росата, земята все още беше топла. Пирин не изменяше на навиците си — обикаляше край складовете, придружаваше часовите и най-старателно изпълняваше службата си.

Една вечер към края на август откъм запад над залеза като черна вежда легна тъмна облачна ивица. На свечеряване в далечината започнаха да примигват далечни мътни светкавици. По-сетне духна вятър, понесе облаци прах, суха шума и упоителен, сладникав мирис на влага.

Бурята приближаваше. Часовите, изправени до стените на складовете, се взираха в тъмнината, от време на време разкъсвана от ослепително бялата светлина на светкавиците.

От един часа̀ след полунощ часови на пост номер три постъпи редник Малешков. Широкоплещест, едър и малко приведен напред, когато вървеше, той се клатушкаше встрани, но в замяна на това беше спокоен и улегнал момък. Наметнал платнището над главата си, сега той държеше спокойно карабината и се радваше на обилния дъжд, който утоляваше жаждата на сухата и напукана земя.

И през това време Пирин не се спря на едно място. Като потичваше между часовите, той се къпеше на топлия дъжд, от който олекваше на кожата му, набита с прах през засухата. Почти неусетно той се доближи до Малешков, тръсна гръб да изцеди водата от козината си, мина от лявата му страна, ослуша се и зае обичайната си стойка — проточил глава напред, подпряна на предните крака. По едно време Пирин се изправи. Започна да души. Стана неспокоен. Мина пред Малешков, едва чуто изскимтя и като разбра, че войникът не му обръща внимание, припряно го заудря с опашка по кончова на ботуша. Малешков се загледа напред. Наоколо нищо не се виждаше.

Кучето остана неподвижно минута-две и като изскимтя предупредително, на дълги скокове се изгуби в тъмнината към оградата на склада.

Минаха няколко минути. Пирин не се връщаше. Малешков се ослуша. Дъждът намаляваше. Светкавиците оредяха. Изведнаж кучето се спусна на човек. Излая тревожно и проточено, сякаш да се заварди от удар.

Малешков даде сигнал за подчасия пред караулното помещение, изтича напред към оградата и в същия миг чу пистолетен изстрел. Подхлъзна се и падна, но се задържа на лакти, облегнат на приклада на карабината. Отново изтича напред и едва не се блъсна в бодливия тел на оградата, провря се под него, два-три ръждиви шипа закачиха куртката му, одраскаха го, но той се промъкна отвън. Затича по посока на кучешкия лай. Чу се втори и трети изстрел. Пирин се спускаше още по-настървено, но лаят му беше някак прегракнал, задавен.

Началникът на караула и почиващите смени бяха излезли вече вън от района, тичаха по посока на изстрелите през калното стърнище, за да отрежат пътя на нападателя.

Малешков даде изстрел във въздуха и се втурна по посока на кучето. Извика силно:

— Стой!

През пътя побягна човек. Краката на Малешков се скъсиха. Още малко, и непознатият ще влезе в гъстата салкъмова гора. Но пътят му за бягство беше отрязан, а той заловен.

Не беше работа на войниците да го разпитват. Те изпълниха дълга си и го хванаха в момента, когато се готвеше да хвърли запалителна бомба на един от складовете.

И в залисията си около него почти всички забравиха Пирин.

— Къде е Пирин, къде остана нашият приятел? — питаха се войниците едва след като претръпнаха от вълнението и напрежението.

Чак след половин час Пирин се довлече до редник Малешков. Отначало той не забеляза нищо, докато кучето не се строполи в краката му и с жален, почти човешки стон не изскимтя, като че искаше да каже: „Друже мой, кръвта ми изтича, дай ми помощ.“

Малешков се наведе над него и изтръпна. Може би към най-близкия си не би изпитал толкова жал и състрадание както в този момент към кучето. Със свирката той даде сигнал за караулния началник, който дотича с двама подчаси.

Отнесоха Пирин на ръце в караулното помещение. От загубената кръв той лежеше на пода безчувствен и отпуснат. Само от време на време биеха изнемощелите му, хлътнали хълбоци.

Началникът на караула се разпореди веднага да го откарат във ветеринарната лечебница.

А на сутринта близо до пост номер три войниците видяха засъхнало голямо петно кръв и наблизо на тревата — капак от джоб на спортно палто, което кучето беше успяло да откъсне от нападателя.

* * *

Същата нощ на Пирин беше дадена първа помощ — промиха раната му с риванол, покриха я с марля и памук. Първите няколко дни от изгубената кръв той нямаше сила да стане, а и поради раната си не вземаше никаква храна. Но след петия ден войниците от комендантството всяка сутрин започнаха да му носят по една бутилка прясно мляко. Отначало той се страхуваше да пие, сетне се престраши и свикна. От това силите му се възвърнаха, той позакрепна.

През ден в едно и също време — около девет и половина — Пирин напускаше двора на комендантството, минаваше по задната улица с подчертано достойнство, без да обръща внимание на никого, и отиваше право в казармата. Спираше за малко при часовия на портала, душеше около ботушите му, влизаше в двора, войниците веднага го заграждаха, чешеха го под брадата и зад ушите, милваха го като близък и сърдечен другар и след това той сам отиваше пред лечебницата. Поглеждаше с влажните си очи към прозореца и като забележеше оттам лекаря, изскимтяваше тънко, завърташе опашка, опираше глава до дънера на тополата, готов да чака и търпи всички болки при промивката, без да издаде звук на несъгласие.

След превръзката си почиваше известно време. Като набереше сили, ставаше и уморено тръгваше към комендантството.

За две седмици младото тяло отново се наля с нови сили и кръв.

Една вечер се почувствува напълно здрав. Козината му закри раната. Свикнал с полето, което отново го мамеше, той излезе от двора на комендантството, пое пътя край реката и когато наближи складовете, учести крачките си. Излая радостно, хвърли се с предните си крака на първия срещнат войник, прегърна го като човек, а в очите му грееше особено умиление. Свободните войници излязоха от караулното помещение. Заобиколиха го. Някои бързаха да му дадат от хляба си, той го помириса, взе го с уста, без да го яде, отнесе го в къщичката си и след това обиколи по пътечките между часовите.

Сега той вървеше с особено достойнство и гордост, сякаш след страданието си, беше станал по-мъдър и опитен.