Рьоне Госини
Малкият Никола` тръгва пак на училище (3)

Училищният стол

В училище има стол и някои се хранят там, викат им „полупансионери“. Аз и другите приятелчета си ходим за обяд вкъщи. Единствен Йод остава в училище, понеже живее доста далеч.

Затова се учудих и не ми стана приятно, когато татко и мама ми казаха вчера, че ще обядвам в училище днес.

— Налага се татко и аз да пътуваме утре — каза ми мама — и ще отсъстваме кажи-речи целия ден. Затова си помислихме, миличко, да обядваш само този път в училище.

Аз се разплаках и взех да крещя, че няма да обядвам в училище, че е ужасно, че със сигурност храната е много гадна и не искам цял ден да не си покажа носа от училище и че ако ме накарат насила, ще се поболея, ще напусна дома, ще умра и всички адски ще съжаляват.

— Хайде, момчето ми, бъди добричък — рече ми татко. — Само този път. Нали все някъде трябва да ядеш, а ние не можем да те вземем с нас. Пък и това, което ще ти поднесат, положително ще е много вкусно.

Аз заплаках още по-неудържимо, казах, че са ми казали, че има сума ти тлъстини в месото в училище и че бият тия, дето не си ядат тлъстото, и по-добре хич да не ям, отколкото да остана в училище. Татко се почеса по главата и погледна въпросително мама.

— Какво да правим? — попита той.

— Нищо не можем да направим — рече мама. — Вече предупредихме в училище и Никола̀ е достатъчно голям, за да прояви благоразумие. При всяко положение няма да му се отрази зле, така по-добре ще оцени това, което му се сервира вкъщи. Хайде, Никола̀, бъди добричък, целуни мама и не плачи повече.

Нацупих се, обаче за кратко, понеже видях, че не става с плач. Тъй че целунах мама, после татко и те обещаха да ми донесат сума ти играчки. Изглеждаха извънредно доволни и двамата.

Когато пристигнах в училище тази сутрин, нещо ми беше заседнало на гърлото и адски ми се ревеше.

— Оставам в стола за обяд — обясних на приятелчетата, които ме питаха какво ми е.

— Екстра! — възкликна Йод. — Ще гледаме да сме на една маса.

Тогава се разревах и Алсест ми даде едно малко парченце от кифлата си, и това толкова ме озадачи, че спрях да плача, понеже за пръв път виждах Алсест да дава парченце от нещо за ядене на някого. А после цялата сутрин не помислих повече да плача, понеже се забавлявахме чудесно.

Чак по пладне, като видях приятелчетата да си тръгват към къщи за обяд, отново нещо ми заседна на гърлото. Отидох да се подпра на стената и не пожелах да играя на топчета с Йод. После звънецът би и отидохме да се строим. Ама че шантава работа, да се ходи на обяд под строй; не както обикновено, понеже в случая всички класове са накуп и се озоваваме с разни, дето полу ги познаваме. Пак късмет, че Йод беше с мене. После някакъв от предната редичка се обърна и ми каза:

— Колбас, пюре, печено и крем карамел. Предай нататък.

— Жестоко! — възкликна Йод, щом му предадох, че има крем карамел и че е страхотия!

— Малко тишина в строя! — провикна се Бульона, който е нашият възпитател.

После се приближи до нас, мярна ме и каза:

— Я, вярно бе! Никола̀ е сред нас днес!

И Бульона ме погали по косата и цъфна в усмивка, преди да отиде да разтърве двама от горните класове, които се бутаха. Голяма работа е понякога Бульона. След това редичката се придвижи напред и влязохме в стола. Много е просторно, с маси с по осем стола.

— Идвай бързо! — каза ми Йод.

Тръгнах подир Йод, но на неговата маса всички места бяха заети. Ужасно ми беше тъпо, понеже не ми се щеше да ида на маса, където не познавам никого. Тогава Йод вдигна пръст и повика Бульона:

— Гос’дине! Гос’дине! Може ли Никола̀ да седне при мен, гос’дине?

— Иска ли питане — рече Бульона. — Няма да сложим къде да е нашия виден гостенин. Базил, отстъпете мястото си на Никола̀ за днес… Само че мирувайте, нали?

Тогава Базил, един от горния клас, взе чантата си и лекарството си и отиде да седне на друга маса. Аз пък бях страшно доволен, че седя до Йод. Той е добро приятелче, само дето не бях никак гладен. И когато двете лелки, които работят в кухнята, минаха с панерчета, пълни с хляб, си взех едно парче, обаче само защото се страхувах да не ме накажат, ако не си взема. После донесоха салам, от този, дето ми е любим.

— Може да си говорите — каза Бульона, — но без да вдигате шум.

Тогава всичко живо закрещя в един глас и оня, дето седеше насреща, ни разсмя, понеже взе да си криви очите и да се преструва, че уж не си уцелва устата, за да лапне салама. После донесоха печено с пюре и добре че минаха пак с хляба, понеже да си топнеш е върхът.

— Кой иска още пюре? — попита лелката.

— Аз! — викнахме всички.

— По-спокойно — рече Бульона. — Ако ли не, ви забранявам да говорите. Разбрано?

Обаче всичко живо продължи да говори, понеже Бульона е много по-добричък около масата, отколкото в междучасието. И после ни поднесоха крем карамел, чуден при това! Сипах си два пъти, както и от пюрето.

След като се наобядвахме, излязохме на двора и двамата с Йод си направихме една игра на топчета. Вече бях спечелил три, когато приятелчетата се върнаха от къщи и малко ми стана криво, че ги виждам, понеже, щом като си идват, значи е време да влезем в час.

Когато се прибрах у дома, мама и татко вече си бяха дошли. Бях адски доволен, че ги виждам, и се целунахме сума ти пъти.

— Е, миличко, не беше толкова зле обядът, нали? Какво ти дадоха за ядене?

— Салам — отвърнах, — печено с пюре…

— С пюре ли? — зачуди се мама. — Горкинкото ми, та ти не го понасяш и никога не искаш да го ядеш вкъщи…

— Ама това беше ужасно вкусно — обясних аз. — Имаше и сос и едно момче, което ни разсмиваше, и си сипах два пъти.

Мама впери очи в мен и каза, че отива да си разопакова куфара и да приготви вечерята.

На масата мама ми се стори много уморена от пътуването. И после донесе огромен шоколадов сладкиш.

— Погледни, Никола̀! — рече ми мама. — Погледни какъв хубав десерт купихме за теб!

— Чудно! — възкликнах. — Знаеш ли, на обяд също беше екстра. Сервираха ни страхотен крем карамел! Сипах си два пъти, както и от пюрето.

Тогава мама рече, че имала крайно тежък ден, че всички сме били изнервени и щяла да остави съдовете за другия ден и да се качи да си легне на мига.

— Болна ли е мама? — попитах татко, адски разтревожен.

Татко се засмя, потупа ме по бузата и ми каза:

— Няма страшно, момчето ми. Струва ми се, че си ял на обяд нещо, което не може да преглътне.